Автор: Янис Варуфакис, Project Syndicate

Три мита стоят в основата на колективното разочарование от западните центристки (под „центристки“ Варуфакис има предвид „неолиберални“- б.р.) политически лидери, които отдавна са приели хегемонията си за даденост. Всеки от митовете е от лош по-лош и да се разочароваш от тях е необходима, макар и недостатъчна стъпка към осмисляне и разбиране на това какво се случва днес със света.

Елитите на жизнеспособните режими са уверени в себе си хора. Днес елитите от двете страни на Атлантическия океан са всичко друго, но не и уверени. Последната година те разтъркваха очи изумени, че нещата се развиха по неочакван за тях, но пък очевиден за всички останали сценарий.

В Съединените щати центристите (неоконите и неолибералите) са ужасени, че обществото проявява такава неблагодарност към икономическите успехи на президента Джо Байдън и започва да гравитира около Доналд Тръмп. В Европа огромния възход на всякакви разновидности на тръмпизма за сметка на либерални икони като френския президент Еманюел Макрон и „Зелените“ в Германия предизвикват подобно униние.

На Запад неуспехът на драконовските санкции на САЩ и ЕС да ударят руската икономика и издръжливостта на китайските технологични компании под напора пак на техните тежки санкции, разпалват смес от нихилизъм и шовинизъм. Три мита са в основата на колективното разочарование от западните центристи, които свикнаха да приемат хегемонията си за даденост.

Първият мит е, че политическият център (неолибераллизма) по дефиниция е най-големият враг на крайната десница. Вторият е вярата в представителността на демокрацията – вярата в това, че някакъв митичен средностатистически избирател решава изхода от изборите. Третият е, че западните санкции и мита биха възпрепятствали Китай и Русия заради тяхната зависимост от западните технологии, капитал и платежни системи.

Всеки от тези митове е по-лош от другия; всички те са подвеждащи. И развенчаването им е необходима, макар и недостатъчна стъпка към осмисляне на настоящето.

Да започнем с мита за мощния сблъсък между центъра (неолиберализма) и крайната десница и да се запитаме: щеше ли да се случи издигането на Макрон от нищото до президент на Франция, ако Марин льо Пен и нейният „Национален фронт“ (както се наричаше тогава) не бяха силен съперник? Разбира се, че не. Но щеше ли и някой като Льо Пен да се превърне в силен съперник на свой ред, ако някой като Макрон не прилагаше политики, които облагодетелстват свръхбогатите (чрез намаляване на данъците и масовото печатане на пари), като същевременно позволява строгите икономии да нанесат огромен удар върху поне половината от населението? Отново не.

Въпреки че няма съмнение, че Макрон и Льо Пен (точно като демократите и Тръмп в САЩ) се мразят взаимно, тяхната сила е взаимосвързана. Политиката на центристите на държавен социализъм за малцина и финансови ограничения за мнозинството граждани подхранва неофашистката десница, чийто възход се подхранва от най-силната претенция на неолибералите да бъдат единствената преграда срещу неофашизма.

Сега помислете за мита за неблагодарния средностатистически избирател, който най-безразсъдно не оценява стабилното възстановяване на западните икономики след пандемията. Единствените хора, които намират политическия срив на Макрон за озадачаващ и които обвиняват обществото в САЩ, че не оценява страхотната икономика, която Байдън им даде, живеят в свят на електронни таблици със статистика на глава от населението и макроикономически данни. Само те смятат, че десетичната запетая от растежа на БВП тук и процентният пункт от нивата на безработица там са от значение.

През 1992 г. предизборната мантра на Бил Клинтън беше „Икономиката, глупако“. И това все още е в сила. Но днес въпросът е: Чия икономика? Когато попитате средностатистическите избиратели на Запад защо са ядосани в момент, когато БВП расте, те отговарят: „Може би вашият БВП расте, но моят не“. Когато им кажете, че инфлацията се е изравнила, те отвръщат: „Може би вашите цени не се покачват, но тези, които плащам, скачат всеки ден!“ Казано направо, в света, в който се озовахме след 2008 г. социалните перспективи на мнозинството от хората намаляват на фона на блестящите макроикономически данни.

Надценили хегемонията си над собственото си население, западните неолиберални елити продължиха да надценяват и властта си над външните врагове, най-вече Русия и Китай. И в двата случая обаче резултатът от опита им да упражнят безспорно голямата си власт над тях, превръщайки я в брутален натиск, предизвика ефект, точно обратният на очаквания.

В случая с Русия безпрецедентните западни санкции в отговор на нахлуването й в Украйна се оказаха божи дар за президента Владимир Путин. Неговата най-голяма слабост беше ограничената му до онзи момент власт над руските олигарси, които успяваха да хеджират (бел. ред борсов термин- да заложиш на много акции едновременно с крупни суми, с идеята, че дори една от тях да се окаже успешна, ще върне инвестицията ти в останалите) залозите си, като държаха по-голямата част от плячкосваното в Русия на Запад. Но санкциите дадоха на Путин възможност да ги принуди да избират между Русия и Запада, подслаждайки този ултиматум с перспективата да поемат доходоносните бизнеси (като McDonald’s, IKEA и пр.), изоставени от западните корпорации.

В допълнение, руската военна икономика, откъсната от западните вериги за доставки, доведе до масивна реиндустриализация на страната. Това усилие свръхкомпенсира сериозната загуба на вносни стоки и свързаните с това скокове на цените.

Устойчивостта на Китай беше още по-голямо разочарование за политиците във Вашингтон, които вярваха, че Законът „CHIPS and Science Act“ на Байдън, който забранява на всеки (не само на американците) да продава усъвършенствани полупроводници на китайски компании, решително ще отслаби големите технологични фирми в Китай и ще помогне на САЩ да спечелят втората Студена война. „Huawei“, например, създаде по-добър софтуер, за да постигне по-голяма изчислителна мощност от по-малките микрочипове, докато той и други местни производители на чипове наваксваха изоставането си в хардуера. Междувременно потокът от евтини и технологично превъзхождащи западните електрически превозни средства и оборудване за зелена енергия хванаха американските и европейските власти напълно неподготвени.

Може би най-големият удар по увереността на западните елити дойде след като наложиха санкциите, тъй като до тогава те убеждаваха населението си, че с въвеждането на санкциите и митата промишлените производства ще се завърнат в техните страни. Едва тогава им стана ясно, че 30-те години лишаване от инвестиции, както в производството, така и в способността на техните държави да произвеждат, са оставили Запада безсилен. Накъдето и да погледнем – независимо дали в САЩ, Обединеното кралство или Европейския съюз – откриваме държави, на които днес им липсва опитът, който някога са имали, за да произвеждат; от британските железници и американската програма за ядрени подводници до зелена енергия, обществено здравеопазване и много други.

По този начин контрастът с развитието в Русия и Китай тежи силно върху западните политици, които в продължение на десетилетия подмамвани от корпоративни лобисти и мозъчни тръстове деиндустриализираха своите държави, изчерпвайки капацитета им. Дали днешното им горчиво осъзнаване на реалността ще ги убеди да се откажат от трите мита, с които живяха толкова дълго време, предстои да видим.

Източник: Project Syndicate

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: