Уго Дионисио – 18 април 2024

Малко след иранския отговор на ционистката атака, при която бе разрушено консулството на страната в Сирия и загина висшият ирански военен командир Мохамед Реза Захеди, самият Бял дом и Байдън дръпнаха юздите на Нетаняху, наричайки това възпиране на Израел „калибриране“. Това се случи, след като ционистките власти в Израел убиха персийския пълководец, заплашвайки с апокалиптични последици Иран.

Това „калибриране“ в дискурса на Вашингтон е очевидна последица от случилото се преди иранското отмъщение; в 48-те часа преди него няколко европейски лидери призоваха Иран за „сдържаност“, предупреждавайки за сериозните последици, които тази липса на „сдържаност“ може да предизвика. Признаците на загриженост сред западните лидери бяха толкова очевидни, колкото и дотогавашното избелване и легитимиране на провокативните действия на Израел спрямо неговите съседи в региона. Иран обаче отговори – макар и по-скоро символично.

Което предизвика истерията на Урсула фон дер Лайен. В лицемерна тирада с библейски размери тя заплаши с единствения отговор, който познава: пакети от санкции срещу Иран за извършването на „непровокирана атака“. Макрон също не можа да остане по-назад и излезе да каже, че „ние“ трябва да продължим да „изолираме Иран“ с обичайните санкции.

Ако има извод, който можем да си направим от това поведение, той е следният: Урсула фон дер Лайен и Макрон на този свят живеят в реалност, която вече не съществува… приключила реалност, в която „расово, морално и интелектуално превъзхождащият“ Запад има легитимността да наказва, преследва, нахлува, заплашва и унищожава всички, които не желаят да бъдат ограбвани и му се противопоставят. Но ако в своята омразна слепота те все още не са осъзнали това, същото не може да се каже за тези, които им дърпат конците. Светът се е променил и е в процес на ускорена трансформация.

Безнаказаността приключи, когато Руската федерация заяви, че няма да позволи на Запада да премине червената линия, която тя наложи и която определя Украйна като неутрална държава; светът се промени, когато Иран, Хизбула, Хуситите и Хамас заявиха, че повече няма да приемат ционистките злоупотреби с тяхното население и това на техните съюзници; светът се промени, когато Китай не се отказа от Русия и Иран, демонстрирайки, че многополюсният свят е тук, за да остане. За да унищожиш една от тези държави, трябва да унищожиш и трите. Всички те са свързани помежду си чрез широки стратегически партньорства.

Следователно реакцията на Иран даде сигнал, че е готов да даде решителен отговор на това, което смята за ескалация на злоупотребите от страна на ционизма и неговите поддръжници, и че няма повече да търпи геноцидното неуважение от страна на ционисткото образувание, което контролира Израел.

Това поведение на Иран, което преди беше немислимо и нетърпимо за „международната общност“, сега бе легитимирано, което е абсолютно показателно за това как се е променил светът в тези години на нарастваща многополюсност. Западните санкции вече нямат същата тежест, тъй като Иран – подобно на Русия, Северна Корея, Куба, Венецуела, Никарагуа – се научи да е самодостатъчен, превръщайки агресията в опозиционна сила; нито Западът вече доминира в глобалния Юг със силата, с която доминираше преди; нито САЩ владеят предишното голямо жизнено пространство от планетата, нито пък представляват онази военна сила, от която всички се страхуваха.

Днес сили като Иран могат да си позволят да вдигнат залозите и да притиснат арогантния Запад в ъгъла. Най-интересното е, че от стратегическа гледна точка в новата глобална война срещу своите противници САЩ бяха заложили на изобилие от многобройни провокации, все по-разпространени и насочени към локални военни ескалации, чиято функция беше да ограничат експанзията на страните, които представляват основните стълбове на днешното освобождение на глобалния Юг: Русия, Китай и Иран.

В резултат на това продължава разширяването на многополюсния свят, развитието на „глобалния юг“, който не е нищо повече от „глобалното мнозинство“; придружено от последващата загуба на стратегически позиции от страна на Запада, които диктуват достъпа до стратегическите трудови резерви на Азия и Африка; запасите от суровини в Русия, Близкия изток, Латинска Америка и Африка; или промишления капацитет на Азия; многополюсната „Тристранна антанта“, която направлява антиимпериалистическия процес, чрез своите „калибрирани“ атаки провокира постепенна корозия на империалистическото образувание, обявявайки някъде във времето неговия крах.

И това е голямата заслуга на тези три държави и техните съюзници – Южна Африка, по-убедителна, Индия и Бразилия, по-опасни, към които вече се присъединиха пет други държави и към които скоро ще се присъединят много други, включително и самият Виетнам, който вече официално обяви намерението си да се присъедини към БРИКС. Тези страни имаха търпението, мъдростта и компетентността да действат възможно най-съгласувано, но и децентрализирано, колкото е необходимо, без да позволят да се заплетат в непреодолими вътрешни противоречия, които ги излагат на машината за унищожаване на нации, каквато е САЩ. По този начин децентрализираната експанзия създава проблеми, които са изключително трудни за преодоляване за онези, които искат да унищожат този процес на експанзия, който е и процес на освобождаване от неоколониализма.

Не може да се каже обаче, че се намираме в напълно оригинален исторически момент. Всъщност трябва да си спомним думите на Збигнев Бжежински пред Nouvelle Observateur през 1998 г., когато в едно интервю той признава, че не само САЩ съзнателно са допринесли за нахлуването на СССР в Афганистан, но и е бил възхитен – както обичат да правят арогантните върхушки – че дори при един милион загинали си е струвало да подкрепят муджахидините (талибаните), за които предварително са знаели, че ще бъдат възприемани от Москва като нещо недопустимо на нейните граници и което няма да пропусне да предизвика война.

В процес, подобен на случилото се в Украйна – формиране на дълбоко антируски (или антисъветски) управляващ елит, практикуващ омразна и екстремистка идеология – най-важното, което Бжежински каза обаче, беше, че САЩ, намирайки се в идеологическа отбрана, с програмата за правата на човека е възможно да обърнат хода на събитията и да поставят СССР в отбранителна позиция. Днес идеята за многополюсен свят възстанови глобалния Юг като цяло в идеологическа офанзивна позиция и в същото време САЩ отново се оказаха в отбранителна позиция. И този път може би отново ще излязат с програмата за правата на човека, но никой вече не им вярва.

От тази позиция можем да извлечем ценен урок за днешния ден: колкото и агресивни, арогантни и войнствени да изглеждат, САЩ – включително Израел – отново са поставени в отбранителна позиция. Всичко, което те правят, е в отговор на реалността, в която многополюсният свят продължава да се разширява, а „разширеният“ Запад да се свива. Каквито и многобройни „разширявания“ да пропагандира НАТО, жизненото пространство на западните монополи, които са корените на империализма, постепенно се свива. Това е неоспорим факт и само бруталната задлъжнялост на Белия дом прави така, че американската икономика да продължава да расте изкуствено и заедно с това да подхранва процеса на „сдържане“ на растежа на многополюсния свят.

Това, което е невъзможно да се скрие, е, че този път проблемът на САЩ е по-сложен. Няма да е толкова лесно да се премине „в настъпление“, както беше със СССР. Макар че СССР беше огромно предизвикателство, което управляващият елит във Вашингтон скоро определи като въпрос на живот и смърт, фактът, че съветската власт по онова време беше единствената опора, на която се крепеше предизвикателството, улесняваше нещата. Беше много лесно да се раздели светът на две и да се демонизира другата страна.

Предизвикателството, поставено от Китай, Русия и Иран, подкрепени от Индия, Южна Африка, Бразилия и много други, е много по-сложно и дислоцирано. Първо, те не са монолитен блок с една и съща идеология. Това са държави с много различни системи на управление – от най-либералните като Бразилия и Южна Африка до социалистическите като Китай или националистическите като Русия, или дори Иран с неговото теократично и демократично измерение. От гледна точка на пропагандата това създава много трудности, поради което през последните месеци станахме свидетели на развитието на една все по-силна пропагандна линия, според която Китай има интерес от победата на Тръмп – той, който иска да го унищожи – и че именно европейската крайна десница подкрепя Китай и е подкрепяна от него. Това е нещо като „Русиягейт“, този път в китайски вариант. Да вкараш всички в една и съща шапка и да ги демонизираш не беше лесно.

Нещо повече, тези страни, всяка по свой начин – Иран най-малко – са свързани със западните вериги за създаване на стойност, което не позволява решителни и брутални действия, независимо от последствията. Вижте какво се случи със санкциите срещу Русия, а сега си помислете какво би станало, ако това ниво на агресия засегне китайската икономика.

Това е същността на „многополюсността“, която други наричат „мултиплексност“, състояща се в нейната огромна капилярност, подобно на гъби, размножаващи се по целия свят, всяка със собствена морфология, но всички с една и съща природа, поради което е практически невъзможно да се овладее нейното разрастване. Както САЩ научиха от Русия, не е достатъчно да атакуваш един, трябва да атакуваш всички, но е невъзможно да атакуваш всички, както те сега осъзнават. Това многообразие е абсолютно предизвикателство за тоталитарната и унифицирана логика на САЩ, които виждаха себе си като доминиращи в един унифициран свят.

Ако има нещо, което монополистичният Запад не разбира, то е как да се обединят нещата, които са различни, как да се приемат различията на другите хора, как да се създаде обща сила между различните хора, обединени само от едно чувство: свободата. За да се обедини, американският империализъм изпитва непреодолима нужда да стандартизира, като не зачита и унищожава култури, традиции, вярвания и идеологии, за да наложи своята.

Тези многополюсни държави, отхвърлящи западното предложение за неолиберална минимална държава, заменена от монополи, които контролират стратегическите си сектори и се придържат към икономическия суверенитет, превръщат контрола върху икономиките си в много сложен. Не е чудно, че една от линиите на атака на САЩ срещу Китай е необходимостта от премахване на „контрола върху капитала“. Цялата тази „либерализация“ е в полза на онези, които имат най-голяма покупателна способност. Знаем кой има най-много натрупани пари, резултат от 500 години грабеж и робство.

Истината е, че САЩ, гледайки на тази реалност, осъзнаха, че стратегията на Бжежински ще трябва да бъде адаптирана към настоящата действителност, а именно, че ще трябва да бъде деконцентрирана или разпръсната, избирайки локализирани провокации, възползвайки се от разпръснатостта на военните бази по света. За Русия това ще бъдат Украйна, Грузия, Молдова, Армения, плътно следвани от НАТО; за Китай това ще бъдат Тайван, Южна Корея, Тайланд, Филипините, Япония и хлъзгавата Индия; за Иран – Израел.

Разпръснатите провокации чрез много добре въоръжени проксита представляват проблем – проблем, който сега се демонстрира от иранските ответни действия. Одеялото е късо за Запада, който не разполага с индустриалния капацитет от миналото, преместен не по негова вина, чрез непопулярна политика на унищожаване на работни места, в услуга на монополите. И това се случва на фона на финансово, икономическо и социално свиване. Дори от гледна точка на финансирането на тези операции Западът се оказва в капана на собствените си противоречия: за разлика от държавите, монополите не инвестират в общото благо, а само в концентрацията на богатство. Вземането от държавата, за да се даде на монополите, завърши с това, което наблюдаваме.

Основани на военнопромишлени комплекси, в които основните компании са държавни и дори когато са частни, са принудени да се конкурират с държавни компании, Иран, Китай и Русия произвеждат много евтино това, което е много скъпо за Запада (противовъздушната отбрана „Железен купол“ в нощта на иранското отмъщение струваше около един милиард долара). Тази реалност дава възможност за „калибриран“ отговор с относително ниска стойност. За сравнение, тези, които харчат най-много за тези операции, са тези, чиито икономики се сриват; тези, които харчат най-малко, са тези, чиито икономики растат. Това отново е последица от неолибералната минимална държава, възникнала в резултат на Вашингтонския консенсус.

Ето защо голямото предизвикателство пред многополюсния свят ще бъде да продължи да залага на реакции, които са достатъчно „калибрирани“, за да вразумят агресора, без да се стига до ескалация на живот и смърт, а да държат агресора зает, ерозирайки все повече и повече себе си, и чиято активност го кара да вярва, че напредва, докато всъщност отстъпва. Русия направи това майсторски със специалната военна операция, а Китай също го прави от невоенна гледна точка.

Ето защо да слушаш Урсула фон дер Лайен с нейната пословична арогантност, заплашваща Иран с неефективни санкции, да слушаш Тръмп и неговата MAGA, говорещия високо Сунак, и Макрон, който си играе на Наполеон, докато казва „светът е с Украйна“, „Русия е изолирана“, „ще сдържаме Китай“ или „Иран нападна Израел“, показва точно това: слугите на монополите са заети да играят с малки оловни войници, без да осъзнават, че го правят на все по-малка дъска.

Ако многополюсният свят успее да продължи да осъществява своите „калибрирани“ атаки, под каквато и форма да са те (някои по-милитаризирани, други по-търговски и технологични), можем да бъдем сигурни, че те ще успеят да завършат задачата, която други вече са започнали: да сложат край на неоколониализма, който все още грози глобалния Юг.

Come on, Калибър!

Авторът: Уго Дионисио е юрист, изследовател и геополитически анализатор.

Източник – Strategic Culture Foundation