Още в началото искам да кажа, че аз не съм руски възпитаник и не съм партийно издигнат дипломат в тази тежка професия. Има колеги-дипломати, получили образованието си в Москва, които след събитията през 1989г. си смениха чипа, за да се харесат на Запада. Не упреквам никого.

Мнението ми за интервюто на американския журналист с руския президент, е само щрих и е повлияно от професионалното ми ниво, защото съм била пряк свидетел на стотици изчетени и импровизирани речи и изказвания на много световни лидери.

В първия момент интервюто с Путин го свързах със знаменитата реч, която изнася френският президент Шарл Дьо Гол на 23 ноември 1959 г. – „Европа от Атлантика до Урал“ за създаващия се политически съюз на европейските страни. В своята дейност по създаването на Обединена Европа генералът бил готов на множество компромиси, които определят външната политика на Франция десетилетия по-късно.

Първият компромис на Дьо Гол се отнася до Федерална република Германия, създадена в 1949 г. Неговото желание е за нейното политическо признание след договора със СССР. Дьо Гол обещава на канцлера Аденауер да се застъпи против английския план за „европейска зона за свободна търговия“, в замяна на посредничество в отношенията със СССР. Визитата на Дьо Гол във ФРГ шокира целия свят – човек, воювал в две войни срещу Германия, е първият, който ѝ подава приятелска ръка; но това е само първата стъпка към създаването на Европейския съюз.

Вторият компромис е свързан с това, че в борбата срещу НАТО генералът се нуждае от подкрепата на СССР– страната, която за него е не просто „комунистическа тоталитарна империя“, а „вечната Русия“. Връх в отношенията Париж – Москва е уникалната официална единадесетдневна визита в Съветския съюзи и подписаното съглашение за директна връзка между Кремъл и Елисейския дворец.

Та въпросът ми след интервюто с Путин е: трябва ли САЩ и ЕС да възвърнат на Русия политическото признание на световната сцена заради накърнения й авторитет от тях?

Подобно питане според мен ще има след интервюто на американския журналист Тъкър с президента Путин преди дни от световната общественост. Тъкър изигра миротворческа роля с това независимо интервю, гледано и разпространено в световен мащаб от 165 държави официално. Не случайно веднага след интервюто американският журналист Тъкър Карлсън бе поканен на 11-тата Световна правителствена среща в Дубай, на която участват 25 държавни ръководители, за да разкаже подробно за разговора си с руския президент Путин. Сръбският премиер Ана Бърнабич, която присъства на форума покани официално журналиста да посети Белград това лято и заявява пред ТАНЮГ: “Поздравих го за смелостта да направи едно наистина феноменално интервю с президента на Руската федерация, защото в днешния свят, бих казала, цензурата е повсеместна“. Първата цел за добър журналист бе постигната.

Другата цел е още по-важна. Путин представи пред света Русия по изключителен начин. Тръгва от първите години на руската държавност, мина през православието, през възхода и величието, без да пропусне или да скрие страданията и грешките в изграждането и утвърждаването на световния колос – царска Русия, СССР, Руската Федерация. В тези два часа той не пропусна войните през вековете, нито пропусна горчивината от последните си срещи с лидерите на Европа, САЩ и тяхното подценяване към Русия, нежеланието им да се спазват Минските споразумения с Украйна. И пак си помислих „защо го няма Дьо Гол“???

Путин беше деликатен в обясненията на различията и искрен в съчувствието към Украйна и украинския народ за руската военна операция. Путин представи и обясни генезиса на конфликта с Украйна. Той застана пред света като един обикновен руснак, който обича и работи за Русия и не се старае да блесне или да изпъква използвайки високопарен лексикон и надменност. Путин бе убедителен, представи се като строг държавник, който е с мисъл в деянията си за доброто на Русия. (Една твърде сложна главна роля за политическа съвременна драма. Дори и Шекспир би се затруднил…)

Като вървях по годините в ХХ и ХХI век стигнах до извода, че Путин като държавник наподобява до някъде на кубинския лидер Фидел Кастро, блестящ оратор, но с една съществена разлика – големият Фидел защитаваше малката карибска държава-Куба, а Путин защитава най-голямата държава в света по територия и една от петте държави в света по важност. Има много общо в начина на изказа и на двамата. Направих сравнението, защото съм имала честта не само да слушам и чета речите на Кастро, но и съм превеждала негови речи в ефир. Може би от любопитство или от професионална деформация, но изслушах и изчетох интервюто на Путин на руски, английски, френски, испански и български, за да направя това заключение.

Има разлика в стиловете на външния министър Сергей Лавров и държавния глава Владимир Путин, което им позволява именно да заемат двете най-важни постове за Русия и за световната политика. Путин е по-близък в контакта с хората, той не се старае да се харесва, но завладяващо се налага с изказа си, а Лавров е по-близък в контактите с дипломатите, изискано и аргументирано обоснован. Страхотен тандем на две различни арени, но с една и съща цел – „вечната Русия“. Лавров отдаде изцяло себе си като външен министър в името на Русия в най-трудния период за един дипломат. Възхищавам се от неговото мисионерство, от март 2022 до днес той е все на път, живее в самолета и лети от Москва през океани и държави една след друга на форуми и срещи, за да я има Русия, за да защити правдата от кривдата с международното право в ръка… Велики мъже-държавници!

Колко ние сме жалки… Никой не може да я стигне Русия въпреки санкции, интриганства и фалшиви новини по всички медии в Евросъюза и САЩ.

Ще се оттече и тази мътна вода тази година…

Лошото е, че ние бяхме за една Европа „наш общ дом“ за сътрудничество и мирно съжителство, като мислихме, че Европа има нужда и от двете си ръце, еднакво от дясната и от лявата си ръка. Но се оказа, че Западът продължава да управлява, а Изтокът да се съгласява мълчаливо и подчинително. И тази Новата Европа не е съвсем нашата, за съжаление. Ние всички, които работехме за членството на България в ЕС далеч не си го представяхме, че Европа няма да е от Атлантика до Урал… Днес Европа търси повече конфронтация вместо мирни решения, без оглед на поети международни договори…

Аз съм живяла 15 години в Испания и познавам личности със смъртни присъди от Франко, като гениалният писател хуманист Антонио Буеро Вальехо, драматург- комунист със смъртна присъда, издадена от каудильото (Caudillo de España – водач на Испания – б.р.), минал през концентрационен лагер, но останал да твори в Мадрид, академик от 1971г. с прочувствената си реч-възхвала за Гарсия Лорка, заел престижното кресло Х в Испанската кралска академия. Обичал да чете стихове и поеми и да събира приятели и почитатели в кафе „Хихон“, чакайки кога „прокълнатият ще си събуе ботушите“…

Интервюто е голяма тема „за разговор на чистоту“. Ние сме много малки за коментари, но за анализ – да. В това болно време дори най-големите световни журналисти се въздържат и наведоха глава. А политиците нека се защитават пред Байдън като Шолц. Макрон (той се въздържа от коментар, но авторитетният „Монд“ похвали на висок глас Путин). Урсула или нещастният Борел, каквото и да измислят е без значение, европейските избори чукат на вратата и вещаят промени…

А България? Премиерът Денков след като не можа да отговори на въпрос за Балканската интеграция на среща с английския външен министър Дейвид Камерън, повтори мантрата си: “Целта ни е Русия да не печели войната срещу Украйна“. А се е засилил да става и външен министър…

Жоржета Пехливанова – дипломат. Завършила Софийския университет, специализации в Сорбоната -Париж, Академия на ООН в Женева, Дипломатическа академия – Мадрид, има докторат по испанския преход. Кариерата й преминава в Министерство на външните работи и зад граница в Испания и страни от Латинска Америка. Автор е на четири книги, на редица анализи и публикации на външнополитическа тематика.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: