Повечето сериозни анализатори и експерти са единодушни в това, че санкциите на ЕС срещу руския петрол не само няма да засегнат руските приходи, но вероятно и ще ги увеличат, като повишат цената на петрола. В същото време тези санкции ще навредят на Европейския съюз, който има остра нужда от внос на енергия и който изглежда е на път да се превърне в „зона на третия свят“ под пълния диктат на „първия свят“.

ЕС и неговите съюзници от Г-7 не контролират и не могат да контролират световния петролен пазар. Въведеният от Запада таван на цените и ембаргото върху руския петрол практически се превърнаха в увеличение на общата световна цена на петрола. Но за някои клиенти на Русия в Азия цените са по-ниски от пазарните и това им дава небивало предимство в конкуренцията със Запада. Това е руският подарък за Индия, Китай, Иран, Венецуела – за всички потенциални врагове на Запада, включително Турция, която, маневрирайки икономически и геополитически между Москва и Вашингтон, прави фантастични печалби. В същото време Вашингтон е принуден да си затваря очите за отвратителния саудитски режим, защото не смее да се противопоставя на Рияд в тази – предизвикана от санкциите (или поне ескалирана) енергийна война.

Само дни след налагането на новите санкционни мерки на „Солидарния Запад“ срещу Русия, в първия си доклад за резултатите от тях авторитетното американско икономическо списание Bloomberg посочва, че договорите за ESPO (нормата за руски суров петрол) са доста над 60 долара за барел. Доказано е също, че Русия има капацитета да транспортира петрола си с кораби, както и да застрахова транспортирания петрол. Просто корабособствениците ще спечелят повече пари, както прогнозира един от тях, гръкът Никос Верникос, в интервю за френския всекидневник Liberation. Bloomberg е загрижен също и за това, че възможните руски контрамерки включват налагане на минимална продажна цена за руския петрол и изискване за плащане в рубли.

The Economist отива още по-далеч. В последния си брой списанието сочи, че всякакви санкции срещу Русия ще доведат до по-лоши условия на живот и отопление в 19-те страни от ЕС, които медията наблюдава и изследва, дори ще причинят смъртта на 75 000 души повече от средната смъртност. Тези държави ще трябва да платят 140 милиарда евро, за да компенсират поне частично спада в стандарта на живот на своите жители вследствие само на петролните санкции срещу Русия.

В началото на санкционната война, бихме могли да твърдим, че тази западна политика се дължи на грешна преценка и да я припишем на някаква „глупост“ на ЕС. Тази „глупост“ със сигурност е налице. В целия Запад от дълго време битува една неадекватност, произтичаща от дълбокото убеждение на западните властващи и по-специално на техните политически, медийни и интелектуални слуги, че след 1989-91 г. тяхната съдба е да управляват света. Не за 1000 години, както мечтаеше Хитлер, а за неопределено време – защото е дошъл „краят на историята“, както предсказваше Фукуяма в известното си есе за интелектуалното качество на закона.

Дълбоко тоталитарният начин на работа на ЕС – и по-специално на Европейската комисия – и постъпателното заемане в целия западен свят на всички важни длъжности (от премиери и президенти до министри) от преки служители на финансовия капитал, често „ветерани“ на Goldman Sachs, агенти на влияние на НАТО и САЩ – и всякакви такива субекти, отгледани и изпълзяли от западните глобалистки неолиберални „лаборатории“, които нямат абсолютно никакъв контакт с народите, които трябва да представляват, също допринесоха за тази „глупост“. Пълното подчиняване на западните медии от глобалистите и превръщането им в обикновени инструменти за пропаганда също допринесе за това явление, като самите цензори намират за по-приятно да четат собствените си пропагандни истории вместо редките критични коментари, публикувани в някои маргинализирани западни медии, като по този начин се лишават от необходимия коректив. Всичко това вече се случи в СССР и допринесе за окончателния му разпад.

Но като казваме всичко това, не трябва да се заключава, че западните политици са чак толкова глупави. Те имат достатъчно доказателства, че санкциите не работят срещу Русия, а срещу европейските държави. Можем да разберем защо не са склонни да ги вдигнат, но не е толкова лесно да разберем защо въпреки унищожителният за собствените им държави ефект от тях, те продължават упорито да налагат нови и нови санкции.

Зад войната срещу Русия се таи война срещу Европа?

Възможно обяснение е: войната, която НАТО и „колективният Запад“ водят срещу Русия чрез санкции, ограбване на руската публична и частна собственост, въоръжаването на Зеленски с все по-модерни оръжия, демонизирането на Русия и руснаците и т.н., не цели само да отслаби и – ако е възможно, да демонтира Русия като велика сила; а има за цел завинаги да подчини Европа на САЩ. И един от начините американците да постигнат това е като унищожат веднъж завинаги възможността за близки отношения между Европа и Русия (а също и като прекъснат напълно отношенията на Европа с Китай и въобще с целия „глобален юг“).

Ако това е целта, по този начин и за неопределен период от време, възобновяването на каквото и да е енергийно сътрудничество между Европа и Русия ще стане много по-трудно в бъдеще.

Ако това е целта на САЩ, то ето защо тайните им служби взривиха двата газопровода NordStream – в случай, че Германия утре реши да промени политиката си и да възобнови вноса на руски газ. Сега дори тръбопроводите да заработят отново, винаги ще я има заплахата те отново да бъдат взривени.

Освен това, ако целта на янките е да разрушат самите основи на всяко бъдещо възобновяване на отношенията между Европа и Русия, те трябваше да направят всичко това точно сега, защото се страхуват да не би Германия, Франция или Италия „да клекнат“ за газа, тъй като са изправени пред сериозна икономическа и социална криза, засилена от санкционната война на НАТО срещу Русия.

Обективният резултат от санкциите за Европа

Дори и това да не е една от централните цели на санкционната политика, наложена от Вашингтон, Лондон, неолибералното лоби „нова Европа“ и Европейската Комисия, действаща като лоби на САЩ и НАТО, конкретният резултат от следваната политика е подчиняването на Европа от САЩ във всички основни политически и икономически области.

Сега Европа е принудена да внася американски LNG, който е четири пъти по-скъп от руския газ, транспортиран по тръбопровод (и отделя четири пъти повече парникови газове). Европа, заплашена от драматичен недостиг на енергия, е по-зависима отвсякога от САЩ за отопление на населението си и за функционирането на своята индустрия. Европейските индустрии и работни места емигрират към Съединените щати и други дестинации (моторът на ЕС – Германия се деиндустриализира с бързи темпове). Външната и военната политика на европейските държави е по-зависима от САЩ, отколкото след 1991 г., а може би и дори от 1945 г. Германците са принудени да се унижават, като се преструват, например, че не знаят кой е взривил „Северен поток“ или като позволяват на Зеленски (по-точно на онези зад него) да ги обижда публично.

Европейските държави се превъоръжават, като купуват американско оръжие, а не европейско. Те увеличават своя дял от общите военни бюджети на НАТО в полза за САЩ; волю-неволю възприемат фанатична, дори чисто расистка анти-руска пропаганда и идеология, като фалшифицират на държавно ниво историята на освобождението на Европа от нацизма и фашизма, което прави изключително трудна промяната на политиката в бъдеще.

Вместо да създаде проект за нова демократична, социална, мирна и екологична визия за целия свят, основана на значителните постижения на Европа в нейната история, Стария континент бързо се превръща в жалък васал на САЩ, поддавайки се на прилагането на налудничавата американска стратегия за „смяна на режима“ срещу голяма ядрена сила като Русия (а скоро и срещу Китай). Стратегия, която не може да не се провали, но която увеличава шансовете за титанична война между „колективния Запад и останалата част от човечеството, потенциално водеща до неговото унищожение. Ако това се случи, това все пак ще потвърди, макар и по един перверзен начин тезата на Фукуяма за „края на историята“… но ние вече няма да сме тук за да го коментираме.

Шарл дьо Гол бил ли е „агент на Путин“?

Твърдим, че добрите отношения с Русия (може да добавим с Китай и Глобалния Юг) са предпоставка за автономията и независимостта на Европа от САЩ и че тази автономия е предпоставка Европа да играе важна световна роля, на която този континент има право; особено в контекста на най-опасната криза (икономическа, екологична, цивилизационна, геополитическа) в Европа и в историята на човечеството.

Полезно е да си спомним, че почти всички европейски политици от ХХ век, за които колективната памет за европейските нации и народи е запазила положителен спомен, са вярвали в същото: Шарл дьо Гол, Вили Бранд, Олаф Палме, Алдо Моро, Андреас Папандреу, цитираме само няколко оот тези политически колоси.

Шарл дьо Гол недвусмислено осъди войната във Виетнам, изтегли Франция от военното крило на НАТО и лансира лозунга „Европа от Атлантика до Урал“. Шрьодер, Ширак и дьо Вилпен се съюзиха с Москва през 2003 г., опитвайки се да спрат лудостта на неоконсервативните американски войни в Близкия изток. Джон Ф. Кенеди бе готов да води смела политика с Москва след Кубинската ракетна криза и това вероятно е една от основните причини да бъде убит от „американската дълбока държава“ и „партията на войната“ във Вашингтон. Дори самият Обама през 2013 г. се опита в последния момент да спре плана на неоконсерваторите за американско нахлуване в Сирия, подобно на това в Ирак, след провокацията с химически оръжия в Сирия.

Същата тази „военна партия“, един вид „Черен глобалистки интернационал“, днес настоява Украйна да получава все повече оръжия, отказва всякакъв компромис и иска тотална война с Русия.

Ако през ХХ век избегнахме ядрения край на човечеството, това е защото милиони хора се мобилизираха срещу империалистическите неоколониални войни, като тези във Виетнам, Алжир или Палестина, и срещу надпреварата в ядреното въоръжаване. Те често бяха ръководени от западни леви сили, които вярваха, че фундаменталните интереси на западните работници и народните класи като цяло са напълно противоположни на силите на западния империализъм, на Студената война, и съвпадат с интересите на нациите от Глобалния Юг срещу империализма.

Текущото тежко положение на левицата на Запад се обуславя и от факта, че мнозинството от лидерите и партиите ѝ, дори организации, които наричат себе си „революционни марксисти“ (!!!), през последните десетилетия се съюзиха с империализма на НАТО. Работниците на Запад плащат скъпо за днешната американска война срещу Русия, единственият ефект от която може да бъде само унищожаването на Украйна и украинците.

„Дълбоката“ американска стратегия

Както казахме, санкционната политика не е „тъпа“. Тя съответства на фундаменталния стратегически избор, направен от САЩ по време на разпадането на СССР. Този избор е отразен подробно и конкретно в първите американски стратегически документи след Студената война, като докладите на Улфовиц, а също – в Проекта за нов американски век. Като основна цел на американската стратегия там се поставя възпиране на появата на всеки съперник, способен да се конкурира със САЩ, като по този начин се гарантира „американския XXI  век“ на планетата.

За да постигне това, Вашингтон трябва да обезсърчи всяка коалиция от две големи сили, като Русия и Европа или Русия и Китай. Но в опита си да откъснат напълно Европа от Русия, американците тласнаха Русия и Китай към стратегическо сближаване. Янките избраха по-малката от двете злини за тях. Защото ако в някакъв момент в бъдеще се случи сближаване между Европа и Русия, това ще е пълна катастрофа за американските хегемонистични претенции и край веднъж – завинаги дори на мечтите на САЩ да си върнат световната хегемония.

Това е една от стратегическите потребности, движещи политиката на САЩ в Украйна. И бързат да се възползват от украинската ситуация, защото не вярват, че европейците няма да се „отклонят“ от „правия“ евроатлантически път. Ето защо бяха бесни дори от плахите увертюри на Макрон към Москва. Те трябва да унищожат каквото могат между Европа и Русия, възможно най-категорично и да го направят сега. Според нас това е най-сериозната интерпретация защо яростно продължават да натискат ЕС да приеме – чрез своето „лоби“ там – антируски санкции, които не удрят Русия, не помагат на Украйна, но пък унищожават Европа.

Опитът от двете световни войни и Студената война

В това няма нищо оригинално. Наскоро препрочетох брошурата на Лео Троцки „Европа и Америка“, написана преди век, когато той беше начело на Червената армия. Четейки, човек остава с впечатлението, че нищо фундаментално не се е променило в американската стратегия след провъзгласяването на доктрината „Монро“. Имайки предвид това, което казват някои съвременни „троцкисти“, доста забавно е да се чете как самият Троцки обвинява Вашингтон, барикадиран между двата океана, че е превърнал правата на човека в своя „професия“ и ги използва като претекст за своите империалистически намеси.

САЩ се намесиха в края на Първата световна война, за да предотвратят появата на европейска сила победител (Германия по това време). Те акостираха в Нормандия в края на ВСВ, само за да предотвратят появата на европейска сила – единствен победител (по това време Съветска Русия), доминираща в Европа. Преди края на войната американците разрушиха главните германски индустриални градове, за да предотвратят социалистическа революция на германските работници, унищожавайки физически по-голямата част от германската работническа класа.

САЩ създадоха НАТО, за да попречат не само на руснаците да влязат в Западна Европа, но и на германците да останат в нея, според известната формула на лорд Исмей. Те се намесиха пряко срещу арабите и мюсюлманите след 2001 г., но истинските противници все още бяха Европа, Русия, Китай и Япония, които – с изключение на Русия – зависеха от Близкия изток за своята енергия. Нахлуването в Ирак и цялата неоконсервативна военна кампания в Близкия изток беше в известен смисъл стратегическият еквивалент на Хирошима и Нагазаки, предназначен да тероризира цялото човечество и да демонстрира на практика всемогъществото на американската еднополюсна суперсила след разпадането на СССР. Ако бяха успели, щяха да изминат 80% от пътя към безспорна световна диктатура. Но не успяха.

Дължим нещо и на Доналд Ръмсфелд, който, с доста ограничените си интелектуални възможности започна да говори за новата Европа, която измествала Старата – преди иракската инвазия, потвърждавайки неволно истинските стратегически намерения на САЩ спрямо Европа – да я колонизира посредством смяна на старите й елити с неолиберални, отгледани в САЩ.

Една от причините американците да се намесят в Украйна след 2014 г., независимо от катастрофалните последици от тяхната намеса за самата Украйна, е, че искат да отслабят както Русия, така и Европа – защото дълго, старателно и с много милиарди бяха работили да превърнат украинците в днешното удобно им пушечно месо. Вашингтон води своя собствена война за господство над Европа и ЕврАзия с кръвта на бивши съветски граждани и за сметка на своите европейски „съюзници“.

Франсоа Митеран изобщо не беше антиамериканец: през 1966 г. той дори критикува Де Гол за решението му да изтегли Франция от военното крило на НАТО. Малко преди смъртта си той признава на своя биограф: „Франция е в постоянна война с Америка. Но французите не знаят това.“

Предателството на елитите

Не го знаят, защото европейските „елити” не им го казват. Тези „елити” отдавна са предали (с малки изключения) своите народи, европейската идея и идеята за социалната държава. Те дори приемат постепенното движение на Европа към третия свят, жертват бъдещето на континента, поддават се на тесните си капиталистически класови интереси, както ги възприемат, вярвайки, че солидарността със САЩ е крайната гаранция и първото и последно условие за съществуването на западноевропейския капитализъм. Този „класов интерес“, както те го възприемат, ги държи вкопчени в „колективния Запад“, напръскан с така наречената „демократична идеология“, която се разпада все повече и повече по краищата и има все по-малко общо с това, което гражданите в западните страни (и американските протекторати по света като Япония и Южна Корея) искат; докато все по-задълбочаващите се „тоталитарни“ маневри в средите на самите западни елити, като цяло остават неизвестни за широката общественост.

P.S. Големият теоретик на германската социалдемокрация Карл Кауцки бе предложил понятието „ултраимпериализъм“. След последната световна война и още повече след 1991 г. като че ли се доближаваме до това определение.

Възникването на ултраимпериализма може да се обясни с обективни икономически тенденции, но е благоприятствано и от различни „субективни” фактори. Един от тях е експлозията на информационните технологии, които предлагат възможност за дълбоко и обширно наблюдение и изнудване на всички политически, медийни и държавни служители, както и дълбока манипулация на функционирането и съзнанието на цели политически системи, държави и общества. В дългосрочен план цялата администрация е тотално контролирана и системата преминава от олигархия към тоталитаризъм.

След елиминиране на онова, което е останало от наследството на руската революция в бившия СССР (1989-91), след атаката срещу създадените от антиколониалните революции режими (интервенциите в Близкия изток след 1991 г.), сега сме дълбоко натикани в гигантския феномен на глобалистката неолиберална „контрареволюция“ по американска поръчка, която заплашва да унищожи всички цивилизационни постижения на модерната епоха от Ренесанса насам, дори в „първия свят“.

Автор: Димитрис Константaкопулос

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: