Днес се навършват 15 години от знаменитата реч на Владимир Путин на Мюнхенската конференция по сигурността. Епохалното събитие се случва на 10 февруари 2007 г. Тази реч се превърна в крайъгълен камък в историята, защото откри нова ера – ерата на възстановяването на Русия като велика сила.

Формално още тогава Русия е сред великите, но всъщност Западът изобщо не признава нейната независима политическа роля. Нещо повече- Русия е колонизирана от Запада държава със затихващи функции.

На Русия САЩ гледат като на нещо много по-маловажно и колонизирано от Германия, но с ядрени оръжия. Русия е толерирана като член на Г-8, канена е в различни видове западни събирания, но единствено с цел Западът да я контролира по- надеждно и отблизо. В същото време пълзенето и приближаванета на инфраструктура на НАТО към руските граници, продължава с пълна сила. САЩ и съюзниците им превземат постсъветското пространство с помощта на цветни революции (през 2007 г. прозападните режими на Саакашвили в Грузия и Юшченко в Украйна бяха в своя пик).

Днес политолозите сравняват Мюнхенската реч на Владимир Путин с онази на Йосиф Сталин през 1941 г. „Братя и сестри…“. Единствената разлика е, че добре познатата реч на Сталин е в отговор на агресията, която нацисткия враг предприема в избрания от него момент, докато Путин смая Запада, почиващ на лаврите си от победата си в Студената война, като обяви намерението на Русия да води независима външна политика, като за тази реч Путин лично избра времето и мястото.

Западните „приятели и партньори“ бяха смаяни и първоначално не погледнаха сериозно на думите му, дотолкова нагло им се стори това изказване. Само няколко слушатели в Мюнхен (като покойния сенатор Маккейн) направиха ужасени гримаси и скръцнаха със зъби, повечето се смяха добродушно на наивния регионален и полуколониален руски лидер, който говори, че страната му имала „права“. Путин им показа, че е разгадал в най-малките подробности западния глобалистки замисъл: „Цялата правна система на една-единствена държава – Съединените щати, се налага силово на всички останали държави по света. САЩ отдавна са прекрачили националните си граници във всички области: в икономиката, в политиката и в хуманитарната сфера и се стремят да префасонират света по свой образ и подобие”. И в същото време настоя за някаква независимост.

И гордият Запад, воден от Съединените щати, реши да реагира задкулисно, като първата му стъпка беше да „възстанови териториалната цялост на Грузия“ с въоръжена сила.

Поражението на грузинската армия в петдневната война срещу Русия няма отрезвяващ ефект. Абхазия и Южна Осетия не само не се връщат в Грузия, ами обявяват своята независимост. На Запад анализират, че с върнатата в състава на Грузия – автономна република Аджария все пак. А причината за провала на Саакашвили с другите две автономни републики е, че са избързали – твърде рано са признали, че те първи са започнали военни операции срещу базите на руските миротворци. Като цяло Съединените щати стигат до извода, че нищо страшно не се е случило: Грузия е на мястото си, агентът им грузински президент- Саакашвили също, а Абхазия и Южна Осетия не са Бог знае каква придобивка за Русия, особено след като дори не са включени в нейния състав, а Москва само ги е признала за независими държави. „Следващата ни операция срещу рашките трябва да бъде подготвена по-внимателно“, решават във Вашингтон.

И я подготвят. В Украйна. “Разбунтувалият се НПО- народ“, заедно със „законния парламент“, подкрепен от ръководствата на някои западни региони (подкупени с американско финансиране- както показаха по-късно разследвания), свалят „кървавия тиранин“ – законно избрания президент Янукович. Нямат време да го убият, тъй като „тиранинът“ бяга в Русия. Но това се вписва идеално в американската версия на събитията: „кървавият тиранин“ бяга при благодетелите си от „авторитарна Русия“, а те заедно пречат на „европейската украинска нация“ да се присъедини към „семейството на свободните народи“ в доминираните от САЩ формати ЕС и НАТО. Нещо повече, уплашен, изправен пред масово предателство на своите купени от САЩ съратници, морално съкрушеният Янукович дори не посмя да се вкопчи в Крим и да се опита да организира съпротива с руска подкрепа. Неговото протеже в Крим (Могильов) се поклони пред Майдана, както всички останали губернатори на западните и централни региони на Украйна, а повечето министри не отговориха на поканата му да се преместят на полуострова от разбунтуваната столица Киев.

Като цяло превземането на страната, от гледна точка на американските технолози, стана безупречно. Русия можеше да реагира или като вкара свои войски в страната (с което щеше да възпали общественото мнение на Запада)… или като се съгласи с разширяването на американската сфера на влияние до долното течение на Дон, което блокира Черноморския й флот в базата му в Новоросийск и създава условия в случай на война Западът да отреже Северен Кавказ и долното течение на Волга от Русия и да получи достъп до границата с Казахстан (а Казахстанската степ е вратата към Сибир и Далечния изток).

Съединените щати планираха с един красив ход да сложат край на руските амбиции и на историята на Русия. И тогава се случи Крим.

Изведнъж малкият полуостров попадна под руски контрол – случи се за броени часове. Стратегическото значение на Крим, надвиснал едновременно над Черно море и континентална Украйна, на практика прави превземането на Украйна от американците – действие безсмислено и нищожно. Всяка групировка, разположена в равната като тепсия Украйна, с надвисналия над главата й Крим – в такава ситуация се оказва с прекъснати комуникации. И щеше да е едно, ако Русия просто беше подкрепила създаването на някаква „народна република“ там. Но тя анексира Крим и полуостровът стана част от руската държавна територия. Така Москва даде да се разбере, че действията ѝ на полуострова не предполагат никакво пазарене, че решението е необратимо и няма да бъде оттеглено при никакви обстоятелства.

И превземането на Украйна от САЩ се оказа пълен провал, въпреки перфектно изчислената и точно проведена операция. На Съединените щати им остана единствено грижата как да управляват фалиралата територия на Украйна с местните безполезни, нищожни нацистки боклуци, които дразнят Европа и внасят допълнителен раздор в отношенията между Вашингтон и европейските му съюзници. Сега колкото по-дълго янките стоят в Украйна, толкова по-лошо става положението им. Те няма как да си тръгнат, без да се посрамят Това означава да си признаят, че три десетилетия работа на всички политически структури във Вашингтон и десетки милиарди долари са били пропилени.

След като губят войната със санкциите, която допълнително отслабва американската позиция в Европа, Съединените щати решиха да си отмъстят, като частично възстановят стратегическото военно и геополитическо значение на Украйна. За целта те се опитаха да прережат коридор през Беларус до Прибалтика. Разбира се, един такъв северен пробив срещу Русия не би бил толкова ефективен, колкото пробивът по южния фланг, но перспективата да блокират Русия в северния и централния сектор е начертана много ясно, а „горящата граница“ от Нарва до Мариупол е само малко по-лоша от варианта за пробив в Централна Азия през Азовско-Каспийските порти. В тази версия, имайки силен тил и надеждни комуникации, щеше да стане възможно да се поставят ударни групи в районите на Нарва, Витебск, Могильов, Гомел, Глухов и Харков. И можеше да се мисли за поредното разширяване на НАТО, така че „фронтовата“ Полша моментално да се превърне в дълбока тилова зона.

Но Путин не позволи бунтът в Беларус дори да набере скорост. Той незабавно предупреди, че Русия е готова да предостави пълномащабна военна помощ на Минск, независимо от реакцията на Запада (дори ако трябва да се изправи срещу въоръжените сили на някои страни от НАТО). Фактът, че Лукашенко все още не може да постигне национален консенсус в рамките на консолидацията на белоруското общество, е проблем, свързан с отвратителното качество на местните проамерикански НПО-пропагандисти и мениджъри, но политически Путин стабилизира Беларус като съюзна държава на Русия и го прикри от опасността от външна агресия.

Опитът за преврат в казахстан е, съдейки по всичко, инициатива на местни прозападни кланове, губещи след слизането на Назърбаев от президентския пост, власт и влияние. Тези кланове (предимно от младшия и по-малко от старшия жуз) са се опряли на западна подкрепа. Но целящите преврат бунтове бяха пресечени дори по-бързо от белоруския. Съединените щати дори нямаха време да осъзнаят какво се случва и да кажат поне нещо за „бунтовния народ“ и европейските ценности, така ценени от степните казахи още от незапомнени времена.

Както виждате, с всяка следваща западна провокация и операция, реакцията на Русия става все по-бърза и по-категорична, а резултатите от тази реакция за Съединените щати стават все по-жалки. В същото време контраударите си Русия нанася точково, за да не позволи да бъде въвлечена в изтощително противопоставяне, което изисква прекомерно изцеждане на ресурси. Русия позволи на САЩ да се пъчат и да надуват мускули по целия свят, да се карат с всеки, да се забъркват в нови и нови конфликти… докато самата тя засилва и разширява контрола си върху стратегически важни точки по планетата – в Близкия Изток, Африка, в Южна Америка.

В допълнение към това, че успешно блокира, и то с малки сили, почти всички американски операции в постсъветското пространство, след 2014 г. Русия спаси, съхрани и събра отново Сирия, като в замяна получи възможността да базира своите военноморски и въздушно-космически сили в две бази на нейна територия. Така Москва придоби контрол върху Суецкия канал. Заедно с Иран Русия контролира Персийския залив, а заедно с Иран и Китай – Червено море. Трите страни имат няколко военноморски и авиобази по протежението на Червено море. Всички преки пътища от Азия до Европа, всички основни източници на енергийни доставки за Запада се контролират от Русия, Иран и Китай и могат да бъдат прекъснати във всеки един момент по тяхно усмотрение. В същото време Русия и Китай активно трупат влияние в Африка и Латинска Америка. Търговските пътища и източници на суровини са под контрола на Москва и Пекин.

Всичко това бе постигнато от руското ръководство неусетно, без много усилия, без отклоняване на средства от нуждите на вътрешното развитие на страната, през последните петнадесет години. Освен това, ако на Запад предприятията непрекъснато се затварят, бизнесите се свиват и през последните години вече започва изтичането на мозъци към Русия, тогава Кремъл, воювайки на политически, информационни и дипломатически фронтове (понякога с ограничено използване на военна сила) срещу коалиция от най-богатите страни, чиито общи военни бюджети представляват три четвърти от световните разходи за отбрана, не само печели битката за глобално превъзходство, но не жертва нуждите на вътрешното си развитие за тази победа. През последните 15 години Русия не спря да отваря нови фабрики, корабостроителници, пристанища, разработва уникални технологии, развива селско стопанство на световно ниво и други.

Точно тази политика, премерена до микрон, през последните 15 години доведе Русия от насмешки в залата на конференцията в Мюнхен в отговор на искането на Путин за равни права със Запада, до това, което светът нарече „ултиматумът на Путин“.

Ако сравним текста на речта на Путин в Мюнхен с текста на руските предложения към САЩ и НАТО за всеобхватни гаранции за сигурност, става ясно, че за петнадесет години причините за безпокойство на Москва не са се променили. Само че преди петнадесет години Путин предложи на Запада споразумение, а днес Русия изисква от същият този Запад да зачита нейните права и интереси, които тя вече е определила едностранно. И Москва е склонна да преговаря за това как ще бъде оформен „прекрасния нов свят“, но не и за същността на руските претенции.

Ако Западът отново откаже и САЩ продължат да нарушават преговорния процес, тогава и решенията ще са едностранни: Москва ще реши всичко с Пекин и другите си съюзници, а Западът просто ще бъде информиран за решението.

В хода на настоящата криза Русия за първи път ясно заплаши Запада с въоръжена сила. Не с директна война, а с въоръжените сили, които стоят зад дипломатите й. Решението дали да се премине към по-нататъшна конфронтация, която ще доведе до военен конфликт, или все пак да се съгласи тук и сега, докато има такава възможност, трябва да бъде взето от Запада. И те го разбират. Европа се тресе, Америка се тресе, те не искат да кажат „да“, но се страхуват да кажат „не“.

Петнадесет години. Само 15 години. През 2008 г. (година и половина след Мюнхен) лекото бичуване на нахална Грузия се възприе като геополитически пробив на Русия, а днес кой може да бъде изненадан от опашката западни лидери, които чакат за прием в Кремъл с месеци предварително записване? И всичко това бе постигнато без излишни разходи и на фона на постоянно нарастващата икономическа и военна мощ на страната и благосъстоянието на нейните граждани.

Рецептата за успех е описана в детския филм „Айболит-66“: „Глупакът, който се прави на герой, нека вика „Напред!“ Нормалните герои винаги поемат по заобиколен път.“ Простите решения и преките пътища винаги водят до пропастта. Те биват разгадани твърде лесно от врага. Неслучайно една народна поговорка съветва „да бързаме бавно“. Всяка следваща стъпка може да се направи само след твърдо затвърждаване на постигнатото. Само така кикотенето в Мюнхен бавно и постепенно, но със сигурност се превръща в опашка на съкрушени евро-атлантически лидери пред Кремъл.

Не можем да променим хората, но можем да променим ситуацията, която определя тяхното поведение. Skandalno.net

Превод: Пею Благов, Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: