Вече 30 години не можем да се разберем за 10 ноември 1989 г. – едни гледат на тази дата като на край, други – като на начало. Но един жесток въпрос се върти в главите на всички. Как стана така, че добре устроената ни малка социалистическа държава, наричаща се България, за 32 години капитализъм бе изцяло разрушена и камък върху камък не остана от нея. Факт. И все не можем да си отговорим – ние самите ли сме си виновни за дереджето, до което се докарахме, или станахме жертва на пъклен международен замисъл? Или пък от двете по нещо?

Тия въпроси вълнуват още в първите дни на преврата срещу него и първия човек на партията и държавата Тодор Живков. Той е категоричен – това не е дори политически преврат, а добре организиран от вътрешни и външни сили криминален метеж. И стига до извода, че има ръководен център, който организира и осъществява преврата и последвалия грабеж. Прочетете сега неговия анализ, който взехме от мемоарната му книга, и кажете, че не е актуален и днес! Разрухата се постига не чрез война и бомбардировки, а чрез грабеж и железни международни договори, които определят какво да има и какво да няма право на живот в родината ни. Някой да е забравил ролите по колонизирането на България на Световната банка и на Международния валутен фонд? Като че целта им е била не само разрушаването на промишлеността, индустрията и селското ни стопанство, но и кражбата на милиони млади хора, напуснали България и отишли да работят на Запад и за Запада. При това – без Западът и със стотинка да компенсира разходите на държавата ни по тяхното отглежждане и обучение до момента на емигрирането им. Химера ли е да заведем международно дело и да постигнем възмездие за пладнешкия грабеж на западните ни колонизатори? Този въпрос си задава не само Живков навремето. Убеден съм, че днес си го задават още милиони ограбени българи.

Тодор Живков, Мемоари, изд. „СИВ“ АД – „Абагар“, 1997 г. 

Из главата „Бяха задействани опасни детонатори“:

Във всеки случай днес едва ли може да се подценява и отрича, че след 10 ноември в България се създадоха всички условия, които щяха неизбежно да породят настъпилата тотална разруха и катастрофа. Сред тези условия се открояват три, така да се каже, детонатори-взриватели, които бяха задействани по всички правила на „разрушителния жанр“. Къде прикрито, къде открито. Детонатори, които, взети поотделно, са имали и имат място и в други страни. Но у нас те сякаш намериха най-плодородна почва за съвместно действие…

Първият детонатор, за който напоследък се заговори не само открито, но и с нарастваща тревога, това са управленският волунтаризъм и стратегическата немощ… В последна сметка [те] са в основата на провеждания практически курс. Провалите в управлението и стратегията са провали в цялото ни обществено развитие…

Вторият детонатор е свързан с така наречения външен фактор, взет в най-широкия смисъл на думата. Далеч съм от мисълта да отричам необходимостта от широкото ни отваряне към външния свят и интегрирането ни в европейските структури. Та нали това бе един от препъни-камъните в разногласията ни със съветското ръководство. …Въпросът е, че вместо двустранен, с отчитане на българските интереси, този процес се разви едностранчиво, с което се нанесоха трудно поправими пробойни в националната икономика.

За никого вече не е тайна, че оттук наред с другото дойдоха катастрофални последици. Цели отрасли и подотрасли бяха извадени от строя. Други бяха парализирани, какъвто е случаят с военнопромишления комплекс, електрониката, енергетиката и прочее. Някои бяха доведени до немощно състояние…

Не е случайно, че сега открито се заговори за неизгодни за България договорености с международни финансови институции, както и за търсене на отговорност от подписалите тези договорености…

Третият детонатор… се отнася до тоталното разграбване на народното богатство… Става дума за явление, което се стовари с невиждана сила върху целокупния обществено-политически, материален и духовен живот на страната. За явление, което ще остане като една от най-позорните страници в съвременната история на България… Вероятно малко са страните или регионите, които познават подобен случай…

Още тук обаче искам да споделя, че след моето освобождаване на пленума на ЦК на БКП, всичко, всичко, което беше говорено, рухна още на другия ден. Беше забравено! Започна се жестока кампания срещу мен… И така бях поставен в пълна изолация. Всяка моя стъпка бе следена. Всяка моя дума, както научих по-късно, е преценявана и претегляна на десет кантара. Питах се: „Не е ли това някаква инсценировка?! Защо е всичко това – за да ми затворят устата? За да ме уплашат ли? Какво става в България?“

Малко по-късно всичко или почти всичко ми стана ясно! България е предадена! България е продадена!…

На 18 януари 1990 г. ме арестуваха. Вече споменах – при много строга охрана. Лишен бях от всякаква информация. Но когато ме поставиха под домашен адрес, вече имах възможност да гледам телевизия. Можех да чета вестници, да слушам радио. Бях поразен. Бях като ударен от гръм. Пред себе си видях една съвсем друга различна, непозната за мен България. Изненадата ми бе неописуема. Какво се бе случило у нас? Какво бе станало?

Какъв „тайфун“ бе преминал над страната ни?…

Впечатли ме най-напред безредието! Тотално безредие, което долових с всичките си сетива…

С всеки изминал ден от вестниците научавах, а чувах и по радиото за разни пръкнали се новобогаташи. С някои от тях дори се „запознах“ чрез публикуваните биографии. При това с пикантни подробности. Всеки вестник с по нещо ме шашваше – прочитах за все нови и новоизлюпващи се милионери. Всичко изглеждаше не само невероятно. Не исках да го приема нито с разум, нито със сърце за възможно. За реално съществуващо!…

За другото, мислех си, дано сънувам! Защото – вярно е, аз не разполагах с никакви документи. Но и пред мен, както пред всеки трезвомислещ гражданин, средствата за масова информация ежедневно рисуваха картини за неприсъщия за додесетоноемврийска България парадокс: няколкостотин души, забогатели по неведом, а може би бе престъпен начин и няколко милиона бедняци, някои дори ровещи в кофите за боклук!…

Кой можеше в онези смутни дни да оспори явният факт, че България е подложена на безмилостен грабеж. Че България се разграбва. Че България, както обичат да казват в подобни случаи, вече е заприличала на разграден двор. Кой каквото можеше и откъдето можеше – грабеше! И този процес, за всенародна жалост, продължава!…

Неволно и непрекъснато в съзнанието ми се натрапваше мисълта, че макар персонификацията на авторите и актьорите на посочената драма да остава скрита картинка, едно е безспорно: във всички случаи ще да е имало нещо като щаб. Силен щаб, който е организирал и ръководил това разграбване на народното имане.

Иначе откъде така набързо, кажи речи за месец-два ще се пръкнат тези новобогаташи?!

Както показват фактите, сериозни промени в структурата на банковия капитал започват да се извършват през 1990-1991 г. Именно тогава на финансовия пазар навлизат акции, чрез чието изкупуване се увеличава уставният капитал предимно на търговските банки, като частният сектор в повечето от тях надхвърля 51 процента. През този период се създадоха и изцяло частни банки, някои от които сега са мощни финансови империи. Факт е също така, че бяха извършени сериозни банкови нарушения, като се изтеглиха огромни финансови средства под формата на кредити без необходимите обезпечения.

Чрез злоупотреби с банкови заеми и чекове от държавните банки средствата се насочиха към частните банки, след което бяха обявени за безнадеждни събирания. Друга част от заемите беше обърната във валута и изнесена в чужди банки. Този начин на изсмукване на национални пари е типичен за банките, създадени от някои крупни икономически групировки. Например от ДСК са раздадени 70 милиарда във вид на кредити, като болшинството са използвани за създаване на частни банки и фирми…

Представляват интерес и коментарите на експертите на ООН по известния доклад на Програмата на ООН за развитието (1995 г.) В тях по-специално се изтъква, че у нас входовете и изходите на държавните предприятия са „обрасли“ с частни предприемачи. От това се прави един логичен извод, а именно, че тази практика може да е ефективна за преразпределение на обществения продукт, но не и за неговото увеличаване и съхраняване. При това положение логично е също, че брутният вътрешен продукт на страната спада.

Не мога да пропусна още два кардинални проблема. За да се затвори кръга, така да се каже.

Първият. Какво стана с държавния стратегически валутен резерв, който беше създаден и който проби пътя на Запад? Защото този резерв беше в западни банки. А те, известно е, обменят информация помежду си. Знаеше се, че България е стабилна. Оттук идваше и одобрението към страната ни. Ние бяхме платежоспособни. Не сме просрочвали нито едно плащане. Напротив, през цялото време на управлението на Тодор Живков имаше валутен резерв.

Къде отиде този валутен резерв

след 10 ноември 1989 г.? Кой го присвои? Ето за това не може и не бива да се мълчи.

Тук ще направя едно уточнение. Този валутен резерв беше под мой контрол. Аз председателствах валутната комисия към Политбюро. По-късно, през 1985 г., прехвърлихме комисията към Министерския съвет. Не беше правилно държавният глава да се занимава с такъв въпрос. Това си беше задължение на изпълнителната власт.

Спомням си, по някое време при мен дойде Васил Коларов – председател на Българската народна банка. Каза ми: „Другарю Живков, похарчени са 500 милиона долара“. Министерския съвет тогава натоварил А. Луканов да оглави комисията по валутния резерв. След този разговор забраних на Коларов да дава каквато и да е сума във валута на правителството без мое разрешение. Така се договорихме.

След известно време отново дойде Коларов: „Похарчени са още 200 милиона…“ Придружаваше го директорът на Външнотърговската банка. Пред мен Коларов го разкритикува остро за похарчените още 200 милиона долара. Обърнах се тогава към него: „Вие участвате във всички заседания на Министерския съвет, а сега вините другите…“ А той започна да се оправдава: „Но те не ме викат, другарю Живков, когато разглеждат всички валутни въпроси…“

Сигурен съм, че още преди да бъда освободен от длъжност, от резерва са били похарчили 700 милиона. Оставаха милиард и 300 милиона долара, които бяха в чуждестранни банки. Отново питам: къде отидоха тези пари? Кой ги открадна? Като вземем и над милиард и 700 милиона дългове, които се направиха по време на мораториума, какво се получава?

Ето го първия проблем.

Вторият се отнася до създаването на фирмите. Вече посочих, че още от края на 1988 г. започнахме да изграждаме фирмената организация. Беше утвърден и указ 56. Формираха се необходимите атрибути на фирмите, включително бордовете на директорите. Дадохме им оборотни средства. Всичко, което беше необходимо за работа на фирмите, им дадохме. Това бяха огромни заводи. Всичко предадохме.

И оттук започна разграбването. Вложените в чужбина средства също бяха разграбени. Всичко изчезна, потъна.

Такова разграбване историята не е виждала

По времето на Филип Димитров ограбването набра още по-голяма скорост. Бяха ликвидирани контролните функции на държавата, търговските организации, митническите ограничения и т.н.

Кое в случая ме мъчи? Най-важното – хората, които ме заместиха, не си дадоха сметка за последиците. Те отхвърлиха всичко. По мое време бе запазен държавният контрол, нито една контролна функция не бе разбита. След това всичко бе сякаш нарочно разбъркано и унищожено. Така е печалната истина: от разградения двор всеки можеше и вземаше каквото си искаше.

Разузнаването също бе ликвидирано. Разпръснати и уволнени бяха хиляди хора. Началото бе сложено непосредствено след 10 ноември. И отново задълбочаване, при това катастрофално, при управлението на СДС. Един показателен пример. Беше създадено такова положение, че селското стопанство се ръководи не е от министъра на земеделието, а от разни търговски организации, които изкупуват селскостопанската продукция. От тях зависи и цената и инфлацията. Каквото те решат, това става. В селата пропищяха от тях.

Тъжна е констатацията след всичко, изнесено дотук. Държавността ни е разбита. Ето и това трябваше да се каже на народа. А не да се мълчи и да се дава възможност на опозицията да атакува. И тя атакува не друг, а БСП, всичко в геометрическа прогресия се стоварва върху гърба на партията.

Ратувам за истината, защото обрисуваното положение даде възможност от най-ревностни „реформатори“ да създадат свой апарат от верни хора, чрез които се стремят да овладеят всички лостове – икономически, политически и др. Така правителството на лeвицата ходеше като по въже, нямаше място за маневриране.

Във връзка с множеството манипулации, чийто източник отново води към тези „реформатори“, ще посоча една опашата лъжа. „Наследниците“ ми твърдят, че по мое време имало над 10 милиарда долара външен дълг. Ще повторя – опашата, някому угодна лъжа

Спомням си, през лятото на 1989 г. пред американски бизнесмени, пребиваващи у нас оповестих, че външният ни дълг е около 6 милиарда бруто. Но зад него стояха немалки и неизплатени от други държави дългове към нас. Вече не ми останаха думи за питане…

Какво стана със създадените фирми? Вече загатнах, че на входа и на изхода на тези фирми се настаниха други, частни фирми. Те определят цените на доставяните материали и суровини. Те диктуват цените и на готовата продукция. Разсипаха наши прекрасни заводи, които минаха към вътрешен дълг. Разграбиха ги. Някой може да ми възрази: кой завод е разграбен? Аз казвам: а кой не е? Групировките не вземат заводи, те направо ги ограбват, окупирайки входа и изхода им. Знае ли народът истината и за това деяние?

Българската социалистическа партия мълчи. През 1994 правителството на левицата наследи разграбена България. Кой я разграби. От къде и как се пръкнаха новобогаташите. Къде изчезна валутният резерв? Да питам ли за оборотните средства, които предадохме на фирмите. Оптимист съм, дано с приватизацията дойдат добри стопани, които ще потърсят полагаемото им се. Ще потърсят и отговорност…

Говорейки за това нечувано и невиждано грабителство, не изключвам възможността то да е задействано още преди 10 ноември 1989 г. Да, възможно е! Аз бях тежко болен. През месеците юли, август и началото на септември 1989 г. не можех да ставам сам от леглото. Едва ходех дори с придружител. След това минах на полудневна работа. Възможно е някои от авторите и актьорите на разглежданата драматична „перестройка“ да се възползвали от всичко това и да са задвижили механизми на разгърналия се след „великата дата“ с пълна сила процес на тотално разграбване…

Ще се върна отново към тежката криза, в която изпадна България. И ще приведа данни от „Бялата книга“ за положението на страната в началото на мандата на 37-то народно събрание. Данните са показателни. Макар че не са разкрити причините за реалното разграбване. Един процес, който не е спирал…

Истината е, че по размах и дълбочина на кризата ние надминахме Америка с нейната депресия от края на 20-те и началото на 30-те години. Брутният вътрешен продукт през 1994 г. е намалял в сравнение с 1989 г. с 49.3 на сто, обемът на строителството – със 72 на сто, селскостопанската продукция с 30 на сто, нематериалните услуги спрямо 1991 с над 33 на сто. Енергетиката, транспортът, пътната, съобщителната и водната структура не можеха да осигурят дори слабо стопанско оживление…

Политизацията на външноикономическите ни отношения доведе да загуба на наши традиционни и обективно изгодни външни пазари. Сега там се разполагат други мощни световни производители и нашето завръщане ще става все по-проблематично…

Правило ми е впечатление, че редица дейци на опозицията говорят за преход, имайки предвид смяната на обществения строй. И това те не крият. Открито убеждават българския народ, че България ще навлезе най-сетне в ерата на благоденствието и демокрацията, ако в нея отново се установи капитализъм. Така че – напред към капитализъм!…

Не политиканствам. Нямам намерение да се впускам в дебрите на дребнавите политически страсти. Но бих желал да подчертая следното. Това, което е с определящо значение за нормалното съществуване на човека, сега е до голяма степен разрушено у нас. Става дума за благоприятна жизнена, социална и културна среда. Само в такава среда могат да се прекратят процесите, водещи към дехуманизация, към обезличаване. Към деградация, към принизяване на човешкото у човека!… Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: