На пръв поглед реторичен и нелеп въпрос. Но дали?! От чисто расова и антропологическа  гледна точка, българите са бели европеиди (въпреки че в САЩ наскоро официално обявиха, че славяните, в т.ч. и българите, не са „бели“). Научно становище, вероятно повлияно от русофобията, която тресе САЩ, но засяга и българите. Освен това, България е страна-членка на Европейския съюз. На всичкото отгоре, една от любимите ни теми е да казваме, че сме единствената държава в Европа, запазила името си до днес. Когато човек отиде в центъра на София, той лесно би могъл да си помисли, че се намира в някой макар и по-западнал, мръсен и неглижиран град в Германия, Австрия, Белгия или Франция. В София няма почти нищо неевропейско, изключая района на „Женския пазар“, който буди асоциации с Ориента.

Географски със сигурност българите са европейци, доколкото Европа въобще е отделен континент, а не както по-сериозните геополитически експерти казват, западен полуостров на Евразия. Но въпросът не е дали българите се намират в географския континет Европа, нито пък, че са антропологически европеиди (макар и не според редица западняци). Тук говорим за културно-цивилизационното понятие Европа.

Географски калмиките също живеят в Европа, въпреки че всъщност са монголци и будисти. Расово-антропологически пък, в историята и съвремието редица народи и племена са били европеиди, но не и европейци – персийци, арменци и още по-древните усуни, тохари, согдийци, бактрийци, юеджи и още какви ли не. Това, че калмиките живеят обаче в Европа, прави ли ги европейци? А персийците европейци ли са, след като дори и в днешно време, една част от тях имат силно европеидни черти, а в античността процентът е бил още по-голям?

Днес, когато човек се оплаква от нещо и прави сравнения, той ги прави с „нормалните, бели страни“ или с „Европа“. „Защо не сме като Европа“ и „европейците“ са редовни рефрени на българите, когато недоволстват по дадена причина. Когато някой каже, че иска страната ни да е уредена и добра за живот, той най-често казва „да станем най-сетне като европейска страна“. Това е интересно, имайки предвид, че има много добре уредени неевропейски страни. Защо никой не иска да станем като неевропейския Сингапур, където всяко шесто семейство има спестени поне един милион долара? Или като Тайван? Като бурно развиващият се Виетнам, да не говорим пък за световната суперсила Китай.

Причината се корени още в 19-ти век, когато поставени в условията на османското робство, българската възрожденска интелигенция вижда своя идеал в Европа. Няма как просвещенските идеи и бастионите, от които те се разпространяват, като Франция да речем, да не повлияят на радикалната буржоазно-демократична българска възрожденска интелигенция. Още повече, че по онова време европейските колониални сили владеят цялата планета и налагат властта си навсякъде. Те са и основен двигател на научно-технологичния прогрес от 18-ти до 20-ти век.

През 19 и 20 век у нас думите модернизация и европеизация са взаимосвързани. Модернизацията, прогресът, съвременните институции и обществени отношения се обвързват изцяло с Европа, при това с право. Но зад повърхността на т.нар. „прогрес“ и „европеизация“ (впрочем много точен термин, защото става въпрос за нещо чуждо на българите), народът ни и по-точно интелигенцията ни правят много жертви и несвойствени нам промени.

Така например, в Западна България древната славянска задруга е традиционна форма на организация и контрол над земята. Става въпрос за един род, представен от няколко семейства, живеещи най-често заедно или пък в една махала, които упражняват общ контрол над земята и се ръководят от волята на един патриарх/старейшина. В името на модернизацията и европеизацията, тази традиционна и неексплоататорска форма на собственост е унищожена от българските правителства в началото на 20-ти век. Постепенно носенето на българското народно облекло също изчезва, освен, разбира се, при фолклорните танцови състави. На модерните българи това ни се струва напълно нормално, но ако обиколим Близкия изток, Източна Азия, Африка и Латинска Америка ще видим, че дори високопоставени политици и дипломати от Индия, Саудитска Арабия, Катар, Виетнам, Тайланд и още десетки други страни, могат да бъдат видяни със своето традиционно облекло. Всъщност, изчезва и традиционният за България и Балканите облик на повечето градове. Не, центърът на София със сградите от 1910, 1920 или 1935 година не е български град, поне не и на външен вид. Това е типичен европейски град. Как изглеждат българските градове? Вижте, Копривщица, Арбанаси или стария Пловдив. До началото на 20-ти век това означава български град.

По същия начин днес отново в името на европеизацията и „нашия цивилизационен избор“ (за да използваме думите на българските атлантици) се правят опити за прокарване на всякакви напълно чужди на българина социални и социо-културни феномени – от масовото изкривяване на езика ни с чуждици до опитите за промяна на историята и идентичността ни. Ярък пример са твърденията, които се ширят и спонсорират у нас, че българите не били наследници нито на прабългарите, нито на славяните (за смях на цялата световна наука – западна, източна, южна и северна, онлайн илитератите и хрантутници на едно посолство твърдят, че славяни дори не съществували). Този „цивилизаторски“ нихилизъм на псевдо-интелигенцията ни стига до там, че да не се използва вече термина „Балкани“, а да се говори за „Югоизточна Европа“, всякаш да си балканжия е нещо лошо, някакъв почти мистичен и изначален грях, който трябва да бъде прикрит, за да се харесаме на великия бял сахиб.

Но тази статия няма за цел да е апологетика на един изчезнал вид българи и българщина, а да се опита да намери отговор на въпроса – европейци ли са българите.

За да си отговорим трябва да се върнем назад в миналото към нашите цивилизационни корени и по-точно към две много ключови точки.

Първата точка, това е генезисът на българската държава. Изключая разни фантастични теории за българска държавност на Балканите преди 7000 години (когато тук съществуват неолитни цивилизации, които по мъжка линия са геноцидирани от индоевропейците, а по женска са предци на всички жители на Европа и Средиземноморието, поне частично), всички знаем, че Дунавска България е основана края на 7-ти век. Тя е наследник на Стара Велика България на хан Кубрат, която е основана през същия 7-ти век в Приазовието и Кубан, след като Западнотюркският хаганат запада и става възможна политическата еманципация на българите.

Независимо дали човек е привърженик на хипотезата, че прабългарите са ираноезични скито-сармати, тюрки, хуни, фино-угри или смесица от всички изброени, едно е сигурно – те са полуномади от Великата степ. Народ, който има изключително високата степен на обществена и военна организация, така характерни за евразийските номади, в противовес на типичните за Европа уседнали и земеделски варварски народи, които са винаги по-назад (спрямо евразийските номади, не големите средиземноморски цивилизации). Дали българите на Аспарух са изповядвали някакво огнепоклонничество, вариант на зороастризма или са се кланяли на скитските божества Папай и Агни, или пък са колели кучета за Тангра, факт е, че вярванията им са продукт на една неевропейска традиция.

А азиатските традиции са изключително древни. Когато в Европа е живял снежният човек Йоци в едни първобитни условия, в Месопотамия, Индия и Китай започват горе-долу да се зараждат високоразвитите и организирани цивилизации, които по-късно ще станат известни като шумеро-акадска, вавилонска, асирийска, индийска, китайска и други. Подчертавам това, защото съм напълно наясно, че за това, че посмях да кажа, че традицията на прабългарите не е европейска, мнозина биха ме линчували, поради комплексите си и желанието си да бъдат „европейци“.

Всъщност, през цялата си история прабългарите са в непрекъсната интеракция основно с неевропейски или гранични и междинни общества. Основно си имат вземане-даване с коктюрките, тюркоезичните хазари и свързаните с азиатските рурани авари. Определено сред тях има и културни влияния, които могат да се проследят до Иран. На всичкото отгоре, самите те в „Именника на българските ханове“ извеждат владетелското родословие на рода Дуло до Атила, царя на хуните. А хуните, разбира се, са западният клон на народа хуну/сюну, който при Моду Шанюй или Маодун създава велика империя в Монголия и Северен Китай (ето един интересен факт – авторът на тази статия, макар и да е с ок. 65 % славянски и 30 % средиземноморски генетичен профил, има някакво генетично макар и малко, сходство с открити хунски гробове в Монголия). Няма значение дали българите са произлезли от хуните, дали са едно от хунските племена, или сами се свързват с Атила, за да придадат престиж на династията Дуло. Дори да е последното, на едно идейно и философско ниво връзката очевидно съществува.

Иначе е факт, че прабългарите показват, че генетически са западноевразийски народ. Антропологически чертите им са европеидни, като понякога има и малък източноазиатски примес, което е нормално (имали са го дори и скитите).

Но дори и антропологически да са по-скоро европеиди, културно и цивилизационно принадлежат на други светове – на Великата степен, на Иран, а може би и Туран (не заемам позиция в спора тюрки срещу иранци). Това ще рече, че държавната традиция на България е неевропейска.

Вторият ключов момент, който е свързан с генезиса на българската култура и истинската ни цивилизационна принадлежност, това е приемането на православието от хан Борис, който след това става княз Борис-Михаил. Въпреки че, ако попитаме бившия президент Росен Плевнелиев или бившия външен министър Соломон Паси, България е направила цивилизационния си избор 2004 година, истината е, че той е направен в средата на 9-ти век, когато Борис приема християнството от Константинопол, а не от Рим. Нито днешните геополитически обвързаности, продукт на края на Студената война и действията на М. Горбачов и българския елит, нито комплексите за малоценност и желанието за непрекъснато сравнение с „Европа“ от страна на нашето общество, могат да променят този факт.

Покръстването определя по-нататъшната принадлежност на българския народ към византийското ойкумене, където в йерархията, установена от източноримските императори и идеолози, нашите владетели заемат едно от най-високите места. През Средните векове членове на византийското ойкумене освен самите граждани на Източноримската империя, са още българите, грузинците, сърбите, русите, кавказките алани (днешните осетинци) и някои други.

За да разберем защо принадлежността ни към византийския свят (а тя е несъмнена, защото освен православната вяра, ние възприемаме заедно с нея порядките, цивилизационния код, концепциите, светоусещането, морала, правилата, културните и научни достижения на тази цивилизация) ни прави „неевропейци“, трябва да проучим обаче, самият генезис на Византия и разбира се, на православната вяра.

„Византия“ всъщност, е както историците и феновете на историческата наука знаят, термин измислен от западноевропейците, дълго след като империята престава да съществува. В първите четири века след раждането на Христа, Средиземноморието се контролира от Римската империя. В нея текат редица успоредни процеси, за които може да се напише не една дисертация, но не това е задачата ни. За целта на тази статия важни са два – първият е християнизацията, а вторият е обособяването на Римската империя в две отделни части – Западна и Източна.

Християнството се заражда през 1-ви век в Палестина, която по това време е под римски контрол, а голяма част от местното еврейско население изпада под влияние на различни месиански и апокалиптични секти. Малко по-късно, след смъртта (и както някои от нас вярват, възкресението) на Иисус от Назарет, фарисеят Павел започва процеса, с който новата религия ще се отдели от юдаизма, като тръгва на прозелитска мисия из голяма част от Източното Средиземноморие. Павел и другите християнски апостоли са особено активни в Източното Средиземноморие. До 4-ти век, когато илиро-тракиецът Константин ще направи християнството легална религия, то се разпространява основно в Мала Азия (днешна Турция), Сирия, Египет и Северна Африка. В Рим също има голяма християнска община, но като цяло в западните провинции на империята новата вяра не е силно застъпена и християнизацията настъпва по-късно и насилствено.

Малко преди легализирането на християнството, римският император Диоклециан разделя империята, за да я управлява по-лесно на две – Източна и Западна. Въпреки че след него Константин, Констанций, Юлиан и Теодосий I ще успеят да управляват и двете половини, като цяло това е моментът, когато те се обособяват. Другото, както казват е история. В Изтока градският живот е жив, масата население са свободни селяни, занаятчии, търговци и администрация, а доминиращите църковни катедри са тези в Цариград, Антиохия (Сирия), Йерусалим и Александрия (Египет). Западната империя пък е с все по-запустели заради варвари, обедняване, данъчни тежести и редица други причина градове. Големи части от населението там стават зависими, т.нар. колони адскрипти, с което се полагат основите на западноевропейския феодализъм. Водещата църква постепенно става тази в Рим, основана от свети Петър и известна днес като Римокатолическа.

Западната римска империя пада през 476 (или според алтернативен прочит през 480), след като варварският наемник от германското племе на скирите Одоакър сваля последния император, детето Ромул Августул, обявява се за крал на Италия и изпраща имперските инсигнии обратно в Константинопол. С това източният император става единственият легитимен римски владетел. И тук започват още по-рязко разликите между Изтока и Запада. Докато на Изток имперската власт се запазва, поради което в отношенията Църква – Държава доминира формулата на цезаропапизма (монархът е над църквата, поради което и до ден днешен, страни като България и Русия имат уклон към централизация и по-силна централна власт), то на Запад важи принципа на папоцезаризма (папата се утвърждава като върховен авторитет, над държавите).

Развиващият се феодализъм на Запад фрагментира западноевропейските държави и не позволява създаването на централизирана и единна държавна власт, за разлика от Източната римска империя и свързаните с нея държави като България, където владетелската власт е почти абсолютна и упражнявана чрез голяма държавна администрация. Този феодализъм в допълнение към папоцезаризма забавя централизацията на западноевропейските държави и обединението им чак до 17-18 век (епохата на абсолютизма и Просвещението).

В културно отношение Византия и православието запазват една амалгама от традициите на Римската империя, елинистичните монархии (държавите наследнички на Александър Велики като Селевкиди и Птолемеи) и различни БЛИЗКОИЗТОЧНИ НАРОДИ И ИМПЕРИИ – персийски, израилски, арменски и други културни, държавни и цивилизационни традиции.

Западът пък формира качествено нова култура, която стъпва на римокатолицизма и традициите на варварските народи, които разрушават Западната римска империя, за да създадат на мястото й кралства на франките (от което произлизат държавите Франция и Германия), лангобардите (Италия), вестготите (Испания), англите и саксите (Англия) и тнт. И тъй като чак до Ренесанса Западът няма достъп до голяма част от античното гръко-римско и източносредиземноморско културно и философско наследство, той трябва да разчита само на Августин Блажени, Тертулиан, Боеций и някои други латиноезични автори, за да гради културата си. По същество, както споменах вече, ражда се една нова цивилизация – западноевропейската, която както по-късно ще я определи Освалд Шпенглер е активна и фаустовска (вечно търсеща нещо ново и „прогрес“, дори на цената на най-съкровеното). Така се раждат западните традиции и светоусещане.

На изток, както вече беше споменато, властвуват други традиции и наследства. Във Византия, а покрай нея и в България, Сърбия, руските и влашките княжества, светоусещането е много по-консервативно, защото чрез православието (а при ромеите и държавната традиция) тези народи са наследници на античното Източно Средиземноморие и Рим, на ранното християнство и гръцката философия, на ориенталските деспоти и владетели. Институциите на изток съществуват много преди да се появят западните им еквиваленти и традицията им може да се проследи не само до Римската империя, но дори и до предходните елинистични, персийски и дори асиро-вавилонски монархии. Това предполага, както казах, голяма степен на централизация, авторитарност, а в обществен план колективност, спрямо западния индивидуализъм.

Днес българите например, може би се чудят защо на Запад има развита местна власт и местни демократични институции, за разлика от България. Причината е, че още през 12-13 век на Запад в градовете се заражда т.нар. „патрицианска класа“ – средновековно търговско-занаятчийско съсловие, което принуждава кралете да му дадат харти за градска свобода. Тук никога не е имало такова нещо, освен евентуално през Възрожденската епоха (когато не съществува българска държава). Нашата традиция, бидейки част от византийското ойкумене е съвсем друга и „неевропейска“. Тук не демокрацията и силната местна власт царуват, а централизацията и по-авторитарното управление (заради което, независимо дали ни харесва или не, винаги ще имаме хора като Стамболов, Стамболийски, Борис III, Живков, а понякога за съжаление и като Борисов).

Покрай всички тези културни процеси, както и изхождайки от древните германо-келтски варварски традиции и наследства, породили се в огромните и мрачни гори на Северна Европа, Западът днес е силно индивидуалистичен. На Запад винаги ще е нормално 18-годишното момче да напусне дома си, да се оправя сам и да не вижда родителите си повече от веднъж годишно. Но ние сме източен народ, както заради славяно-българския си генезис, така и заради византийската традиция, ние сме колективисти. Тук винаги семейството и родът, нацията и народът ще са по-важни от отделните желания и потребности на индивида. Поради това, съвсем естествено е, че на Запад се говори все за „човешки права“, а в България когато искаме нещо, говорим за „народа“.

Преди време имаше едно интересно международно изследване, с участието на бившия български министър Симеон Дянков, което твърдеше, че православната вяра пречи и на развитието на капитализма. Съвсем вярно наблюдение. За православната менталност, натрупването на богатство не е нещо положително, защото истинският живот не е този тук, а онзи след това. В това отношение православието, благодарение на Византия успява да запази раннохристиянските традиции на отрицанието. Не ми вярвате? Помислете си какво е отношението към богатите хора в България. Същото впрочем, е в Румъния, Сърбия и Русия да речем. Богатството има смисъл само до тази степен, до която е израз на държавната, църковна или институционална власт на Изток. Като лично богатство, няма да видите преклонение, каквото да речем има в Америка пред милиардерите.

На Запад традицията на протестантството и католицизма, както и историческото развитие на западните феодални общества, насърчават конкуренцията и личната инициатива (породена и от индивидуализма). Поради това, съвсем естествено, че именно на Запад се ражда капитализмът, а паралелно с него и идеологията на либерализма, която се разпространява успоредно.

И така, лека-полека западните общества стават все по-материалистични. Не, че източните няма материализъм, но той винаги е твърде повърхностен и все още се счита едва ли не за порок. Ето защо, на Запад Илън Мъск, Доналд Тръмп и Бил Гейтс са герои, а на Изток (в смисъл на православния изток) това понятие има съвсем друг смисъл (ако питате българите кой е герой, няма да ви кажат Мъск или Джеф Безос, а Левски или Бенковски например).

На изток се запазва и културата на мъченичеството, наследена от раннохристиянските близкоизточни общности. На Запад мъчениците не са много на брой, защото християнството се установява, когато вече е легално в Римската империя, а после се налага и силово от владетелите на франките. Това е друга важна точка в културологичен смисъл. И нима никому не прави впечатление, че в страни като България, именно страданието и себеотрицанието са издигнати в култ? Докато на Запад са успехът и богатството.

Западният католико-протестантски свят ражда и рационалната логика, която е склонна да подлага всичко на критика и да се съмнява във всичко. Източноправославният свят пък има уклон към мистичното и един винаги присъстващ и леко доловим усет за метафизичното.

Ако се върнем към Освалд Шпенглер и Фаустовската (Западната цивилизация), то някои обяснения за нея се коренят в самото наименование. С какво е известен доктор Фауст на Гьоте? С това, че иска безграничното знание. За да го получи той сключва сделка с Мефистофел (дявола). Неслучайно Шпенглер нарича по името на доктор Фауст Западната (европейската цивилизация). Днес можем да се убедим, че в името на безграничното знание (власт и „прогрес“), тя се самоунищожава и „сключва сделка с дявола“. Иначе как можем да си обясним т.нар. „позитивна дискриминация“, събарянето на паметници, джендър идеологията, свободията, социалните експерименти и непрекъснатото унищожаване на всички изградени през вековете устои на социума, в името на мним „прогрес“ (който, уви, не се отразява в джоба на хората, имайки предвид, че богатите са увеличили богатството си шест-седем пъти за 30 години, докато средната класа е на път да изчезне).

Донякъде това се дължи точно на факта, че когато западната цивилизация се развива, тя не може да изхожда от дълбоки и сериозни традиции, за разлика от Византия. Освен това, Римокатолическата църква, за да се наложи като властови център в един пост-римски свят, придобива навика да променя и нагажда доктрините си кажи-речи веднъж на 50 години. Това създава един модел на непрекъснато лутане и търсене на правилното нещо, на „прогреса“.

Друго е светоусещането на православната цивилизация (а че тя е отделна цивилизация, надявам се уважаеми читателю, че ще се съгласиш вече). Православната цивилизация като светоусещане се отнася към всичко с умереност, бидейки по-стара и наследник на предишни древни цивилизационни ареали (съответно носейки един определен исторически опит). Един исторически пример за това умерено и както на Запад често казват „закостеняло“ и „застояло“ светоусещане, е разликата в отношението на Запада към други цивилизации, например исляма, спрямо православното отношение.

През последните 1000 години Западната европейска цивилизация в отношението си към исляма се люшка от фази на крайна враждебност и желание за екстерминирането на мохамеданите, през ориенталски моди и увлечения та до съвременното положение на нещата, когато в Западна Европа толерират терористи, джихадисти и какво ли не. За сравнение, православният византиец, българин или руснак никога не е имал кръстоносни импулси и винаги е успявал да съжителства с мюсюлманите – араби, селджуки, турци, чеченци, татари и тнт., но и никога не е позволявал да застрашава социума си от някаква криворазбрана толерантност. Иначе казано, винаги е имало едно умерено, уважително, но и разумно отношение. Неслучайно, когато Първият кръстоносен поход тръгва за да освобождава Палестина от мюсюлманите, въпреки че повечето френски рицари и войници си нямат представа къде е Йерусалим, византийските хронисти меко казано не разбират. Западняците също не разбират от своя страна, как василевсите от династията на Комнините могат да сключват мирни договори и дори съюзи с мюсюлманите селджуки и араби. Днес пък, ако попитате руснак или българин, той също няма да разбере защо във Великобритания или Франция се чувствуват длъжни, да толерират браковете с малолетни, появата на арабски и африкански гета, насилието над жени или оскверняването на християнски храмове от страна на разни мигранти.

С други думи, източният човек и преди 1000 години, и сега има едно разумно и умерено отношение при връзките си с други цивилизации, като ислямската, западната или китайската. Нито преклонение, залитане и извратена толерантност, нито излишна агресия и ксенофобия. Не, че на изток ксенофобия няма, но дори тя никога не би могла да бъде толкова крайна, колкото тази на Адолф Хитлер и нацистите, които са просто още един продукт на западната цивилизация.

Още един интересен пример за западно-източните различия се корени в по-съвременната история и по-точно в развитието на международното социалистическо движение. На пръв поглед, идеите на Маркс и Енгелс са били за времето си революционни, антидържавни и дълбоко материалистични. Пригодени специално за консумация от западноевропейските общества. Но когато Владимир Ленин се опитва да претвори марксизма в Русия, той неволно (или не) се опира на старите руски, а по същество и православни традиции. И ако в първите години след Октомврийската революция, болшевиките може би са по западен модел нихилисти, революционери и русофоби, то много скоро СССР се превръща в една червена РУСКА империя. При Сталин руснаците заемат законното си място като господари на Евразийското пространство, обединено в СССР, а от анархистично-утопистките и нихилистични нотки в болшевизма, не остава и помен. По същество, борбата между Лев Давидович Троцки и Йосиф Сталин за душата на източноевропейското ляво, е борба между един самобитен източноевропейски социализъм, опиращ се не само на идеите на Маркс и Енгелс, но и на местните славянски и православни традиции в държавостроенето и светоусещането, срещу един по природата си западноевропейски, свръхматериалистичен, нихилистичен и глобалистки вид маркисзъм. В първите години болшевиките са откровени агресивни към всяка проява на руски патриотизъм. По същия начин, в България след 9 септември 1944 година, се стига до откровени прояви на национален нихилизъм и предателство. Но много скоро, местните традиции и цивилизационно светоусещане надделяват, защото кадрите както на БКП в България, така и на КПСС в Русия, дори да са марксисти, все пак са деца на народите и културните си среди. И така, СССР се превръща отново в руска държава, в която руснаците са „големи братя“ на татари, чукчи, евенки, казахи и тнт. И вместо да се унищожава всяка форма на йерархия, в СССР отново се появява „батюшка цар“, но този път вместо император, наречен „генерален секретар“. В България пък, след Априлския пленум от 1956 година се стига постепенно през годините и до една държавно санкционирана форма на ляв български национализъм, изразена много добре в литературата, киното и науката от периода.

И така, за да не се отклоняваме твърде много, идеята на всичко това е за да покаже, че българите не са „европейци“. Дори, когато източни народи като българите и руснаците са поставени в условията на западноевропейски идеологии като марксизма, а днес неолибералната демокрация, тяхната естествена природа и държавнически традиции се оказват по-силни (макар и не винаги това да е положително, или това избуяване да е по правилния начин и с правилните хора).

Българите сме гранично общество – по нашите земи исторически се сблъскват и преплитат културите на Европа, Средиземноморието, Евразийската степ и Близкия изток. Това се отразява на характера, традициите и културата ни.

Но още по-важното, ние сме част от византийското цивилизационно ойкумене. С решаващата роля на старобългарската книжовност и създаването на кирилицата, византийското ойкумене успява да стигне до ледената тундра на Арктика. И именно чрез старобългарската култура и книжовност, която служи за посредник между античната гръко-римска и ориенталска традиция на Византия и славянските народи, се създава това, което можем да наречем славяно-византийска православна цивилизация.

Цивилизация, която е отделна от Западната (европейската) католико-протестантска или романо-германска. Поради това българинът не е европеец, защото той е чедо на друга, по-древна и дълбока традиция, която е свързана както с първобългарските евразийски завоеватели като Атила, Кубрат и Аспарух, така и с блестящите мислители, философи, апологети и теолози като Йоан Златоуст, Ориген Александрийски, патриарх Фотий, св. св. Кирил и Методий, Черноризец Храбър, патриарх Евтимий и хиляди други.

Народностната традиция на българите се роди по бреговете на северното Причерноморие, както и в степите и пустините на Централна Азия. Религиозната традиция, към която принадлежим пък се роди в античните градове на Ориента като Александрия, Антиохия, Дамаск, Ефес, Пергам, Тарс, Синоп, Апамея, Цезарея и така нататък.

Българинът нито е индивидуалист, какъвто се опитват да го изкарат, нито е либерал по душа. На него са му чужди непрестанните и нестабилни залитания в една или друга посока, защото той има здраво светоусещане и здрава основа. Той е умерен, традиционалист, спокоен, колективист и няма претенция да променя света или да „носи светлината“ на другите, за разлика от европееца, който най-добре се олицетворява от своя най-западен клон – американеца. Последният от вече 150 години не е спирал да „изнася революция“ и да посява „демокрация“ и „човешки права“ по света, носени от американските бойни кораби, защото това именно е олицетворението на Фаустовския дух на западната цивилизация. Това е същият дух, който накара рицарите от Фландрия, Ил дьо франс, Прованс и Райнланд да водят походи на хиляди километри от домовете си в Сирия и Палестина. Или през 1204 година да превземат и подложат на най-зверски грабеж най-християнския град на света – Константинопол, уж в името на Христа. Това е духът, който накара синовете на мъгливия Албион да „цивилизоват“ четири-пет пъти по-древната индийска цивилизация. Духът, поради който във Вашингтон, а понякога и в Брюксел си въобразяват, че имат моралното право да поучават всеки по света, както и че всеки народ трябва да живее като тях и да приеме техните порядки.

Как може българинът да е европеец, след като нито е индивидуалист по душа, нито е капиталист (дори нашият незаконно замогнал се псевдо-елит не е капиталистически), нито е либерал, нито пък е прозелит на някоя нова, „прогресивна“ и модерна западна идеология. Да, българинът няма и някои от добрите западни качества, а такива съществуват и то не малко – самостоятелност, способност да поема отговорност, предприемчивост и тнт. Но такъв е животът. Всяка цивилизация и всеки народ си имат своите характеристики.

И на вечния въпрос защо България „не е като Европа“, отговорът е само един – защото България не е „Европа“. И докато българите се опитват да бъдат европейци, винаги ще страдат и никога няма да успяват, защото вървят срещу изначалната си природа. Както казах, нашият цивилизационен избор е направен от княз Борис-Михаил и затвърден с делото на учениците на св. св. Кирил и Методий. Не сме като англичани, французи и американци? Сърдете се на Климент Охридски, Наум Преславски, Горазд, Сава, Ангеларий, Черноризец Храбър, Евтимий Търновски, Константин Костенечки или дори Паисий Хилендарски.

Неволите на българина и дори заплахата, че неговото културно, идентичностно и държавно битие могат да бъдат прекратени, започнаха от ден първи след Освобождението, когато нашата интелигенция реши, че трябва упорито да копира абсолютно всичко от чужди нам модели и цивилизации.

България има собствен и уникален път, който за да бъде успешен, трябва да бъде извървян по самобитен български начин и в по-адекватна интеракция с други по-близки до нашата менталност народи като руснаци, гърци, сърби, украинци, грузинци, арменци и тнт. Със сигурност може да имаме много ползотворен културен и търговски обмен със Запада и европейците, но той може да става само през призмата на нашите национални интереси. А за да разберем кои са те, първо трябва да осъзнаем кои сме ние. Не някакви си „европейци“, които вече от 1878 година до 2021 копират всичко от Запада, а самобитен и уникален народ, който сам е бил цивилизатор.

Изводът е само един – българите не са европейци. Нека оставим тази привилегия, добра или не толкова, на англичани, белгийци, холандци и дори на живеещите на друг континент американци. Ние сме православен, балкански и славянски народ в тази последователност. Може би дори евроазиатски, предвид връзките ни, както с Европа, така и още по-дълбоките такива с Азия. Неслучайно в един от първоначалните абзаци споменах за новата мода да казваме „Югоизточна Европа“, а не Балкани. Това е диагноза. Диагноза на комплекса ни за малоценност от белия сахиб, комуто искаме да се харесаме, та евентуално да ни миропомаже за „европейци“ и „бели хора“. Skandalno.net

Автор: Симеон Миланов, Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: