За първи път в историята на традиционното световно изложение във Венеция CALL’ART ще има българско участие. Големият скулптор Вежди Рашидов получи поредното международно признание за изключителния си талант с поканата да попадне сред известните артисти от цял свят в областта на живописта, скулптурата и графиката. Нещо повече – Вежди е сред петимата отличени, сред които са именитите италиански живописци Гуерино Боат и Джорджо Целиберти. Това е равносилно на „Оскар“ в изобразителното изкуство.

Рашидов получава Голямата награда на критиката на специална тържествена церемония на 15 февруари.

– Маестро, след като разбрахте, че ви удостояват с отличието, почувствахте ли се като спортист, който е спечелил световна титла?
– Всяка награда е емоционално преживяване. При творците не е прието да се свири химнът и да показваме сълзите си, но за сметка на това произведенията на хората на изкуството остават като знаци и послания за идните поколения, като доказателство, че ни е имало и като хора, и като народ. Прекрасно е да видиш в някои парижки музеи името на български художник и думичката България. Може би затова изкуството е вечно защото остава и надживява авторите си и много епохи, свързани с всичко останало. Ако днес може да съдим за бит, икономика, мисловно и духовно развитие на цивилизациите преди нас, то за това най-важното свидетелство са изкуството и артефактите. А колкото до Венецианското изложение CALL’ART, то това е равнозначно да пееш в Миланската Скала.

– Откога български художник или скулптор не е покорявал подобен връх?
– Има прекрасни и големи български художници, които са носили и носят с достойнство славата на своята държава, получавали са признание от Хердеровата награда през Парижките салони, Италия, Русия, Швейцария, Япония и други. Само преди три години няколко български художници получиха награди на името на великия Оскар Кокошка в Австрия. За съжаление никой не разбра за това, защото медиите ни са заети основно с нищо незначещи за историята хора. Свидетели сме как от сутрин до вечер на препълнени с шоу и какви ли не други предавания екрани се явяват някакви силиконови кукли, които с охота ни опрашват със сексуалните си занимания, манджи, плетива и футболни донжуани. Но слава богу, че светът е 7 милиарда, а не 7 милиона.

– Ако трябва от червения килим във Венеция да се обърнете назад, на кого бихте благодарили?
– На кого бих благодарил? Сигурно има хора, на които да мога да благодаря. Но благодаря на Всевишния, че ме избра и ми даде възможността да работя това, което мога, което обичам, както и да мога да се грижа за семейството си с моята професия.

– Малцина знаят, че вие сте академик на две руски академии, на Европейската академия в Париж, член-кореспондент сте на БАН, доктор хонорис кауза на няколко чужди университета, а никога не афиширате това. Каква е причината?
– Много деликатен въпрос. Истината е проста – България е страната, в която научните звания и титли от години са девалвирали. В количества се произведоха нищо незначещи, посредствени, бездарни хора, чиято единствена цел е да са закрепени към държавната ясла, за да им бъде гарантирано оценето. Този пседвоакадемичен свят се е превърнал в нещо, което изключително много ми прилича на една книга – „Домашни истории“ на големия писател Янко Станоев. Това девалвира тежестта на истинските академични учени и достойни хора. А колкото до мен – стига ми това да ме наричат само Вежди.

– С риск да ви изненадам със следващия въпрос – вие престъпник ли сте?
– Разбирам въпроса ви. Да, престъпник съм към себе си, че все още емоционално реагирам на всяка глупост, на агресивната посредственост, защото винаги по странно стечение на обстоятелствата, когато водите са мътни, главите им се показват от калта и стават гръмогласни. Такава помия ни залива и обезличава всеки ден. Много често съм съветван от близките си да не убивам нервни клетки, които никога повече не се възстановяват. Може би е време да ги послушам

– Неотдавна един ваш колега, който е син на известен скулптор, опита да изкара колекционерите бандити. Известно е, че вие също събирате картини от фламандски, италиански и западноевропейски класици, стари ключове…
– Да се уточним – колега ми е всеки талантлив. Бездарникът не ми е колега. Когато говорят „пеликаните“, хранени със златна лъжичка от родителите си, които са представители на тежката комунистическа номенклатура, и то благодарение на хора, които са инвестирали и колекционирали произведенията (и то много добре) на техните талантливи бащи, то това е извън всякакъв коментар. Най-малкото от хигиенни съображения.

– Как ще коментирате промените в Наказателния кодекс, които криминализират колекционери и притежатели на антикварни вещи и картини над 50 години?
– Светът е намерил начини и механизми, чрез които се прави това. И векове тези принципи не са се променяли и са работещи и до днес. Толкова ли е трудно да се съобразим с тях? Най-вече когато имаме претенциите на европейци. Ако такава нелепост като нашата съществуваше като закон в Европа и по света, то днес трябваше да закрием битака „Марше Опюс“ в Париж, където се продава от стаpa лъжичка за кафе до мебели на Луи XIV. Щяха да закрият търговата къща „Отель де Друо“, фондациите на колекционерите Жорж Екли, Пиер Карден и много други. Битпазарите на Ватерло и Тонгрен, където всяка неделя могат да се намерят от най-обикновени вехтории до дворцово обзавеждане със стари вещи и мебели. Или колекцията на Вутен, която е пълна с български автори.

Какво би се случило с колекциите на исланците Педро Серра и Бернардо Кетглас? С колекциите на Херберт Хафт и много други? Да не говорим за търговите къщи „Версай“, „Сотбис“, „Кристис“ и други като тях. Нима трябва да бъдат закрити всички антикварни магазини и галерии, където се продават все още произведенията на Ван Гог, Гоген, Мане, Моне, Пикасо, Дали, Бернард Бюфе, Паскин, Тапиес, Хенри Мур, Франсис Бейкън. Трябва ли да изброявам още, за да разберем за какво недомислие става въпрос.

В Наказателния кодекс трябва да има поправки, но в частта, където държавата трябва да изпълнява своите функции. Когато иманярите копаят земята – това е престъпление, а не да бъдат наказани добросъвестните купувачи. Когато монополът за издаването на лицензи и сертификати е в ръцете само на една институция, то това е естествена предпоставка за корупция, каквато и днес съществува. Законът би трябвало да предотврати този монопол, давайки възможност търговите къщи за изкуство да имат правото на експертност, сертифициране и лицензиране. Това ще даде възможност за самоконтрол, защото самите те са заинтересовани да гарантират качеството и истинността всяко произведение, което предлагат. А държавата нека намери начин как да участва в тези процери. Колкото до колекционерите, тяхното свещено право е да имат своите занимания или хоби и не е работа на държавата да се бърка в личния живот и личните страсти на хората. Не е ли по-добре за всички, когато тези хора желаят да легитимират това, което имат, и не е ли начин те да са на светло с легални колекции, отколкото да бъдат скривани и изнасяни извън пределите на нашата страна по и без туй съществуващи канали, които работят не без високи протекции, вместо това да остане като богатство на българската държава. А властта да съблюдава онази част в свободното движение на духовния продукт, ако има съмнение, че произведения са откраднати или изчезнали от държавните музеи и институции, на които реално държавата е собственик. Колкото до културното наследство, то историята не помни нито един колекционер да е отнесъл своята собственост в гроба. Тя винаги е оставала собственост на държавата.

– Въпреки безспорните ви успехи като министър на културата не се ли чувствате донякъде съучастник в цялото това безобразие? Имам предвид, че докато управляваше, ГЕРБ не промени Закона за културно-исто-рическото наследство, който беше лансиран от бившата министърка със спорна репутация Нина Чилова?
– Поправки в закона се направиха, изработиха се и наредбите към закона. И не случайно много колекции имаха смелостта да г излязат на светло – изложбата на Васил Божков в HUM, на Ангел Симеонов, Боян Радев, Димитър Иванов, Бобокови, Светлин Русев, Иво Димитров и много други. Нима тази легитимност не е нещо добро, нима всичко това не е наш капитал? Не е ли радостно, че вместо да изнасяме, си върнахме 21 хиляди ценности от Канада? Не е ли прекрасно, че тези дни посланик Марин Райков прие български антики от италианските карабинери, за този момент две години работим с прокурора Николай Соларов. Предстои да се върнат още и ценни български икони.

Вълненията на българските ценители на изкуството и колекционери се появиха не когато ние ги обявихме за партньори на българската държава, а днес, когато се появиха новите текстове в поправения Наказателен кодекс. Нека не травмираме обществото и хората свободно да инвестират в изкуство и да правят това, от което държавата 25 години е абдикирала.

– Неотдавна бяхте казали, че обмисляте да заживеете на Лазурния бряг. Още ли сте на тази вълна?
– При тежкия монопол на медиите, когато голяма част от тях са се превърнали в оръжие за от-стрелване на неудобните, то това е основание силно да сме притеснени от изчезването на свободата на словото защото с нея изчезва и свободата на личността. А колкото до моето решение – то е изцяло в ръцете на моето семейство.

– Ако трябваше да започнете отново последното десетилетие, щяхте ли да замените за известно време ателието с министерското кресло или депутатската банка?
– Зависи.

– Наскоро хванахте душата на известния бохем и гениален художник Генко Генков с уникален скулптурен портрет. Кой е следващият?
– Правя портрети на хора, които имат някакво значение за живота и човечеството. Безсмислените хора нямат образ.