Най-големият скандал на миналия век в България е самоубийството на Лора Каравелова и година след това на съпруга й Пейо Яворов. Ехото дълго ще заглъхва в родната действителност. Лора се застрелва в сърцето и умира веднага на 30 ноември 1913 г. От този миг нататък и почти досега се намират хора, който обвиняват Яворов, че я е убил. Той опитва да я последва, като се прострелва веднага след нея, но оцелява. Ослепява и не може да понесе нападките, обвиненията, а и собствените угризения. Затова година по-късно подсигурява смъртта си, като първо изпива чаша с отрова, а след това натиска спусъка на пистолета в главата си.
Дистанцията на един век съвсем не е достатъчна, за да се отговори на въпроси „Защо? Защо се разиграва тази трагедия и можеше ли тя да бъде избегната?“. Има безспорни неща. Като заключението на аутопсията, че Лора се е самоубила, а не е била убита от Яворов. Като това, че е била ужасно, до лудост, ревнива.
Днес има твърдения, които се опитват да бъдат подплатени с медицински факти, че Лора Каравелова е имала психически проблеми, че може и да е живяла със своята лудост, която в наше време би била освидетелствана. Но тогава на подобни състояния не се е обръщало внимание.
Именно с тази лудост се обясняват честите й мисли за самоубийство, желанието да обсеби напълно поета, болезнената й ревност. Един съвременен психиатър пише, че подобна патология като на Лора Каравелова по онова време се е смятала за велика духовност, душевност, силна любов и чувственост. Което е било характерно въобще за европейския начин на мислене по онова време.
Самата Лора се опитва понякога в писмата си да обясни тъгата, меланхолията и депресията си с трудното си детство. Съвсем по фройдистки тя намира причините в тежкия живот на семейство Каравелови, в което заради бащата Петко Каравелов, 3 пъти премиер на България, е имало преследвания, затвори, страх от политическите противници. Петко Каравелов лежи в страшния софийски затвор Черната джамия и има славата на най-неподкупния български политик, което допълнително му създава проблеми.
„От няколко години стоенето вкъщи ми създава настроение, което съвсем не е далеч от неврастенията. Причината е нейде далеч в детинството ми“, пише Лора. Тя боготвори баща си и може би точно смъртта му през 1903 г. отключва депресията.
Съвременници и близки твърдят, че тя много прилича на баща си – скромна, чужда на всякаква суета, критична към себе си, крайна в оценките си, неотстъпчива. Тя е ученичка в гимназията, когато Петко Каравелов умира през януари 1903 г. Пише за баща си: „Нима той не е единственият българин, към който трябва да се стремят другите? С каква гордост мога да кажа това, когато другите имена са тъй нищожни“.
Лора е родена на 8 ноември 1886 г. в къщата на Каравелови на мястото на днешното транспортно министерство на улица „Дякон Игнатий“ 20 в столицата. Въпреки че семейството е в незавидно материално положение след смъртта на бащата, Екатерина Каравелова прави всичко възможно да даде най-доброто образование и да осигури най-доброто бъдеще според нейните собствени представи на дъщерите си. Тя продава къщата, в която децата й са родени, и заживяват в по-малко жилище. С част от парите покрива и обучението на Лора в католически пансион в Париж, където я изпраща въпреки нежеланието на дъщеря си.
„Мила, мамо, Париж е отвратителен“, пише Лора от столицата на Франция. И не пропуска язвително да отбележи: „Благодаря за поздравлението ти, по-постно от лански фасул“. Всъщност майка и дъщеря винаги са били в конфликти и никога в топла връзка като между най-близки същества. Което се проявява с особена сила в твърдата решимост на г-жа Каравелова да омъжи дъщеря си за богат и уважаван мъж. По никакъв начин Екатерина не се съобразява с чувствата и желанията на Лора, което само засилва конфликта помежду им.
Казват, че Екатерина организира поредица от почти военни действия за да раздели Лора от първата й голяма любов – дипломата Петър Нейков. На 26 години той е щастливо задомен за дъщерята на богат белгийски производител на бира. Радва се на разкошно обзаведен дом в София, където кани често приятелите си. Лора също му е на гости след завръщането си от Франция. По-късно самият Петър Нейков разказва, че именно тя, макар и едва 19-годишна, е активната и причината да започне техният любовен роман. Който в крайна сметка довежда до разбиване на семейството на младия дипломат.
Зет като него не се нрави на Екатерина Каравелова, въпреки че Нейков е почтен в своите намерения, подава молба за разтрогване на брака и се премества да живее в мансардна стая под наем. Младите правят неуспешен опит за бягство, но Екатерина успява да осуети намерението им – файтонът с който възнамеряват да изчезнат е застигнат на път за Карлово и непокорната дъщеря е върната обратно под бащиния покрив, охранявана от яки мъже. Неприлично бързо обявяват годежът на Лора за богатия и преспективен член на Демократическата партия д-р Иван Дренков, на когото Екатерина възлага големи надежди.
Петър Нейков прави опити да се свърже с Лора, но не успява. Тя вече е в Русе, а на него Екатерина Каравелова набързо урежда дипломатическа служба извън страната. В деня на сватбата Лора плаче и хвърля воала си няколко пъти, но желязната Екатерина не й позволява повече волности и бракът е сключен. Депресията на Лора се задълбочава. Според някои изследователи първото й дете – Кирил, роден през 1908 г, е от Петър Нейков, а не от русенския доктор Дренков. Първородният й син обаче скоро умира.
Петър Нейков пък разкрива много години по-късно, че въпреки брака си, Лора и той не прекъсват връзката си. „Любовта ни не се свърши, а продължи още няколко години. Срещахме се три или четири пъти годишно, но си пишехме непрекстанно. И от 1908 г. нататък на бюрото ми ме чакаха редовно поне три пъти в седмицата писма с характерния кръгъл почерк“, пише в спомените си дипломатът.
Отчаяна от нежелания си брак с Дренков, Каравелова бяга през 1910 г. в Лондон, с намерението да чака там, докато съпругът й не даде съгласието си за развод. Има надежди отново да се върне при Петър Нейков, ако все още я желае. Но той вече се е оженил за приятелка от детинство. Лора отново е съкрушена. Поредната й депресия се засилва. Заминава за Париж, като преди това праща картичка на Яворов с напомняне, че й е обещал стихосбирката си с автограф. В Париж двамата се срещат и Яворов изпълнява обещанието си, но се държи дистанцирано.
Поетът се опитва да пази дистанция, но не може да я промени. Той си има и друг живот извън връзката си с Лора – театър, поезията, Македония, но през цялото време на връзката и брака им дъщерята на Петко Каравелов се опитва да го обсеби изцяло и той да е посветен само на нея. В писмата на Лора все по-често се говори за смърт и самоубийство. Тя е отчаяна от това, че Яворов не се посвещава изцяло на нея, и отново заминава за Париж през януари 1912 г. Връща се оттам в началото на лятото, и то заради бракоразводното си дело.
Съдиите обаче отсъждат, че тя е виновна за развода, и я задължават да не се омъжва през следващите 2 години. По-голяма част от столичното общество, начело с майка й, е против нея и я изпраща с ехидна усмивка, докато се разхожда красива и горда по „Царя“.
Но само няколко месеца по-късно, на 19 септември 1912 г., Лора и Яворов се венчават тайно в подуянската църква. Съпругът дава своето съгласие жена му да носи неговото фамилно име. На третия ден след венчавката, на 22 септември, Яворов застава начело на чета от 6-ма души и заминава да се сражава за освобождението на Македония.
Техният семеен живот трае само 436 дни. Най-щастливите измежду тях всъщност са, докато двамата са разделени. Поетът е в Македония, тя остава в София. Писмата им са изпълнени с любов и нежност.
Яворов се връща в София в средата на ноември 1912 г. Лора вече е намерила и обзавела с любов и вкус общата им квартира на ул. „Раковски“ 126. Нейното огромно желание е съпругът й да пише пиесите и стиховете си, а тя да го обгрижва. Но това не става, защото Лора ревнува бясно. Особено от годеницата и после съпругата на добрия му приятел Михаил Кремен – 16-годишната Дора. В началото на 1913 г. Лора е бременна в петия месец. Страстно очаква детето и пише, че би обичала само дете, което е от любим мъж. Не случайно така и не се привързва към втория си син от д-р Дренков Петко. Прави спонтанен аборт и депресията й придобива чудовищни прояви. Бясната й ревност няма равна.
Във вечерта преди трагедията Яворови, издателят Паскалев и семейство Кремен гостуват на семейство Тихови. Веселата вечер е полята обилно с червено вино. Въпреки прекрасното настроение неколкократно между Яворов и Лора прехвърчат нервни искри, тъй като тя напуска масата от ревност към Дора Кремен. Веднага след като се връщат в дома си Лора вдига скандал, че през цялото време вниманието на съпруга й било насочено към Дора, а не към нея. Двамата се скарват.
Версията на поета е, че тя се гръмва сама в сърцето с неговия пистолет, вземайки го от джоба на преметнатите върху стола панталони. А той прави опит да се самоубие гръмвайки се в слепоочието. Докторът пристига и иска обяснения от ранения Яворов как се е случило всичко това. Тогава поетът отговаря: „Дива ревност, брат! Карахме се и тя се застреля“.
Лора знае, че той всяка сутрин посещава гроба на Мина. Именно там, на гробищата, го причаква. Но настъпателността й отблъсква поета. „Страх ме е, много ме е страх“, пише Лора в писмо до София, но не се отказва от битката. Преследва поета неотлъчно. И след завръщането си у нас в отговор на един от ухажорите си казва: „Ако наистина ме обичаш, иди и кажи на Яворов, че искам той да ми каже тези думи“. Докато поетът най-накрая се предава. Яворов подарява на Лора пръстен с опал, какъвто е подарил и на Мина. „Нямам сила да се разделя с него.
Днес сериозно чувствам, че моята сила е в пръстена. Нещо в мен е знаело, че ти ще ми дадеш сърцето си“, пише му Лора в отговор на годежния пръстен.
Връзката им не остава скрита, а и Лора държи това да е така. Често идва в Народния театър, където работи Яворов, настоява поетът да я придружава, демонстрира чувствата си към него. По това време още не е получила развод с д-р Дренков и това разпалва гнева към нея, особено на майка й. Лора пише, че майка й я нарича луда, и настоява Яворов да спре да поздравява Екатерина Каравелова по улиците.
Как не се срамувате? Къде е името на автора, срамува се да се подпише, нали? Това жълташко издание служи само за манипулиране на читателите и за създаване на митове и легенди, които нямат нищо общо с действителността! Вие сте за съд, но такъв в нашата разпасана държана, за жалост, няма!
Знае се, че Лора е била психично болна…Та това се вижда не само от безумните й действия, а и от писмата й….Прочетете ги-те заместват психическа експертиза…при това е смъркала и кокаин още от ученичка…Има изобилен материал по този въпрос…Запознайте се с него…Жалко, че с лудостта си съсипа един велик поет!Мир на праха им….
Ама разбира се,че те са родово обременени.По същият начин-самоубийство, приключва живота и на сестра й Виола.При тази тиранична майка,друго не би могло и да стане.Прочетете книгата за Яворов на Н.Гайдаров и ще разберете всичко.Освен това и книгите на Михаил Арнаудовдават много ценна информация по случаят Яворов-Лора.Жалко и за двамата.Любим мой поет и Патриот!Дълбок поклон!
Страшно е, когато невежи хора по отношение на семейството на Екатерина Каравелова имат претенции, че познават из основи живота на дъщерите й. Изследвала съм житие-битието на това изключително културно за времето си семейство. За Петко Каравелов няма да пиша, за съпругата му ще кажа, че и днес няма такава родолюбива българка.За дъщерите Рада – починала е от скарлатина на 2 годинки, когато са работили в Пловдив.За Лора е колосално невежество да се каже, че е психически обременена. Това е лудост, проявена от тези, които пишат, за да са интересни. За Виола, да полудява. Безумно е обичала Йосиф Хербст, преди това загубва и дете. Нима у тези, които пишат с претенции за познаване на живота на Виола няма чувство на себеуважение, а да не говорим към другите. Бих помолила Калина преди да започне да пише за Ек.Каравелова да беше прочела малко повече, което щеше да й даде възможност да не преписва от книгата: „Екатерина Каравелова. Спомени“ Мисля, че това е обидно и за самата нея…, а може и да не е! Аз съм съставителка на тази книга и виждам преписани текстове, за съжаление!