Автор: проф. Минчо Минчев, философ, историк и геополитически анализатор

Светът се намира в точка на пречупване, в която вековният англосаксонски проект за пълно глобално господство претърпява неизбежен крах. Настоящият геополитически анализ проследява скритите лостове на задкулисието от падането на Берлинската стена и разпадането на СССР до кървавия конфликт в Украйна. Тектоничните размествания в САЩ, опитите на Британската империя да задържи световния си отпечатък и стремежът на Русия за суверенитет очертават новия световен ред, в който глобализмът губи своята сила.

Световният обществен ред е напълно различен, сравнен с онзи отпреди половин век. Светът, устроен по онзи ред, беше познат на човечеството. Познавателният инструментариум, с помощта на който се изследваха обществените явления, беше изпитан, беше продуктивен и наистина създаваше впечатлението, че в историята вече няма да се появи нищо ново. Тя фактически е приключила.

Много често основание за подобно заключение даваше съкрушителната и необяснима загуба на САЩ във войната им срещу Виетнам.

Тя бе последвана от историческото помирение между капитализма и социализма и геополитическия паритет между Изтока и Запада. Кулминацията на всичко това бяха споразуменията в Хелзинки.

Светът сякаш бе доволен от това. Така е, ако не целият свят, то поне една много голяма част от него.

Но имаше и недоволни. При това – крайно недоволни. Това бяха привържениците и реализаторите на англосаксонския проект за световно господство както в Лондон, така и във Вашингтон.

Те категорично отхвърляха постигнатото на шахматната дъска на историята реми между Изтока и Запада.

Бяха достатъчни само петнайсет години, за да бъдат отстранени всички действащи дотогава фигури на тази „шахматната дъска“.

Последвалата нова игра доведе дотам, че днешното човечество не знае в какъв, и по точно: в кой свят живее.

Петнайсетта години след Хелзинкските споразумения завършиха със сякаш неочакван срив на СССР, на европейския социализъм и на комунистическия исторически проект.

Последва нов десетгодишен период на безапелационна победа на капитализма в световен мащаб.

***

В статията „Великата държава… и другите “, публикувана на 2 септември 2026 година в Поглед Инфо, е отделено внимание на историческия преходен десет годишен период, който сложи край на появата, възхода и упадъка на световния капитализъм.

От този капитализъм започна зараждането на нов, изцяло изграждащ се върху качествено ново технологично равнище. Като по чудо авангардна роля в този преход изигра Китай, който се доближи плътно до САЩ.

Няколкото силови световни центрове на влияние се промениха. Отказът на Съединените американски щати от участие в осъществяването на англосаксонския проект доведе до сериозни изменения в обществения им живот, което породи съществуващата днес криза във великата държава.

Основният съперник на САЩ – СССР престана да съществува. За американския истаблишмънт това бе достатъчно. Новата му тревожност сега идваше от Китай.

По-различно към разпадналия се СССР бе отношението на Лондон. За привържениците на англосаксонския проект Русия, във всичките й исторически превъплъщения, бе основен враг.

Задоволството на Лондон от разпада на Русия бе внезапно помрачено от падането на Б. Елцин от нейния политически връх.

… И така, на 31 декември 1999 година, одиозният президент на Руската федерация Б. Н. Елцин обяви, че подава оставката си. Но явно той бе грубо принуден да напусне високия пост, който заемаше.

На негово място се появи, извършилият светкавична кариера, Владимир В. Путин.

Слабо известният до неотдавна подполковник, със странна кариера в КГБ, се оказа на върха на обречената на разпад велика държава. И светът очакваше, че с този акт приключва нейното съществуване.

Най-вероятно така са възприемали нещата и издателите на разпространяваната тогава в Източна Европа брошура, в която бе показан точният брой и името на държавите, които ще се появят на мястото на Русия. Интересен е издателят на тази брошура… М6, т. е. Британското външно разузнаване.

Това е времето, когато се вихри подклажданата от същото това разузнаване, поредна война в Чеченската република. И първият важен акт на В. В. Путин бе да сложи край на тази война.

Това бе тревожен сигнал за англосаксонското лоби от двата края на Атлантика, че надеждата която даваше оттеглянето на Б. Елцин за бърз разпад на Русия, е сериозно накърнена.

Тогава явно е проговорил многовековният опит на привържениците на най-успешния политически проект за световно господство през последните четири века – англосаксонския. И най-малкият опит да се спре главоломният разпад на историческа Русия трябваше да бъде пресечен. И той бе пресечен…

На 11 септември 2001 година в самото сърце на САЩ беше извършено безпрецедентно в историята на тази държава покушение. В Ню Йорк бяха сринати две емблематични за града сгради, сградите на Световния търговски център. Те бяха дръзко атакувани с два отвлечени от гражданско летище пътнически самолета.

Друг такъв самолет атакува Пентагона, който се оказа незащитен от подобно дръзко нападение.

Взривен във въздуха се оказа и четвърти пътнически самолет от това зловещо въздушно звено.

Безпрецедентният терористичен акт, непознат по своите мащаби в САЩ, предизвика оправдан страх у ръководния елит на великата държава за нейната фактическа уязвимост при подобно нападение.

Сложността на това кризисно положение не можеше да бъде обяснена с обичайния заподозрян съперник на САЩ – съветските тайни служби; след разпадането на СССР те безконфликтно съжителстваха със съответните служби на САЩ.

Скоро след атентатите стана ясно, че те са замислени и извършени от „Ал- Кайда“ – най-мощната по това време мюсюлманска терористична организация, която бе създадена и десетилетия наред финансово и материално поддържана от ЦРУ.

САЩ не можеха да си обяснят защо техният военно-политически продукт от безропотен подчинен се е превърнал във фанатичен враг.

А всъщност не бе много трудно да се разбере как стана този рязък поврат и кой стои зад него. Достатъчно бе да надникнем в историята около сто години назад, когато за влияние в Афганистан битка поведоха две държави – Британската империя и … Руската.

Афганистан не допусна през целия този стогодишен период да бъде овладян от британската корона, като в същото време беше трън в петата на царска Русия.

С атентатите на 11 септември 2001 година нова Русия трябваше да бъде поставена на подсъдимата скамейка. Но ролята на прокурор сега не можеше да играе нейният исторически враг – Лондон. Тази роля трябваше да изиграят САЩ. Така само четирийсет дни след срива на кулите близнаци президентът на САЩ Дж. Буш-младши издаде заповед на американската армия да извърши мощно нахлуване в Афганистан, където се намираше щабквартирата на „Ал Кайда“. Съединените американски щати трябваше да бъдат пробудени от своя летаргичен сън спрямо остатъчна Русия.

Всъщност между дръзките атентати през септември 2001 г. и бившите социалистически страни няма никаква връзка. Това бе констатирано от ЦРУ и от други секретни служби на Запада.

Въпреки това НАТО открива вратите си, през които на две вълни бившите съюзници на СССР в Европа стават негови членове. И това става в противоречие с поетия от Джордж Буш-старши ангажимент в Малта НАТО да не се разширява на изток.

Най-активна роля за това играе Обединеното кралство. Защо? Не е трудно да се досетим: бившите страни от съветския блок в Европа трябва да се превърнат в примката, която ще държи Руската федерация в международна изолация.

М. Горбачов приема поетия от американския президент ангажимент на доверие, без подписване на документ.

Обяснението е повече от глупаво: съветският ръководител проявил в случая „наивност“…

От 2000 г. до 2008 година са първите два мандата от президентството на В. В. Путин. През този период вместо разпад следва, макар бавно, и … неочаквано, но видимо укрепване на Русия. И разбира се, в резултат на това следва най-напред изненадата, а след това и разочарованието на привържениците на англосаксонския проект в Обединеното кралство и САЩ.

По предложение на Лондон е задействан член 5 от Устава на НАТО, който предвижда пряка намеса на онези членове от Алианса, които веднага се включват в нападение срещу агресора. А за агресори са обявени терористичната организация Ал Кайда и … Ирак.

С това се дава някакво ново начало на уж прекратената Студена война. Така САЩ са отново въвлечени от англосаксонското лоби да играят ролята на световен жандарм.

Едва ли някой сериозно ще твърди, че САЩ са имали полза от тези атентати!…

Последвалите военни действия на САЩ срещу Ирак са всъщност в полза на Лондон, а не на Вашингтон.

За англосаксонското британско-американско лоби става ясно, че осемнайсет годишният период на властващото в Русия безвремие е приключил. На 10 февруари 2007 г., на 43-тата конференция по сигурността в Мюнхен, президентът на Руската федерация В. Путин произнася реч, която съобщава, че неговата страна отново се стреми да върне позициите си в световната политика като свръхдържава.

По това време, незабелязано за широката общественост, се случват две големи събития – най-напред СССР, а малко след това и Обединеното кралство доплащат изцяло направените спрямо САЩ дългове по договора „Заем-наем“ от Втората световна война.

С войната срещу Ирак англосаксонското лоби бележи своя последен голям успех. Пряк негов резултат е избирането на Барак Обама за президент на САЩ на изборите през 2008 г.

Барак Обама е представител на Демократическата партия и един от най-ярките привърженици на глобализма т. е. на неограниченото влияние на САЩ по целия свят.

Символ на победата на Демократическата партия е, че издигнатият от нея президент на САЩ е първият в историята афроамериканец.

През 2008 г. става промяна и в политическия връх на Русия – В. В. Путин е заменен от Дмитрий Медведев на поста президент.

Тази година е критична за вътрешното устройство и гражданския мир в огромната държава. В Южна Осетия е извършена смяна на властта. Дотогава Осетия исторически е разделена на две – Северна и Южна. Северна Осетия е република от Руската федерация, а Южна от Грузия.

През съветския период и Русия, и Грузия са част от СССР. С разпадането му двете осетински републики се оказват в две различни държави, а осетинският народ – разединен.

Възползвайки се от видимата слабост на Москва и замяната на В. Путин с Д. Медведев там, крайно националистическото правителство на Грузия прави опит да навлезе в Южна Осетия през август 2008 г. Следва незабавната намеса на Русия и руската армия освобождава Южна Осетия.

С освобождаването на Южна Осетия се слага край на военните конфликти в Кавказ. След като в продължение на двеста години държавите от юга на Кавказ са част от Русия (и СССР), там възникват Грузия, Армения и Азербайджан като самостоятелни държави.

По времето на осетинския конфликт за никого в света не е тайна, че зад него стоят домогванията на Лондон да върне влиянието си в този изключително важен стратегически район между Черно и Каспийско море, т.е. в пълна сила действа стремежът за осъществяване на англосаксонския проект за сриването на Русия като единна държава.

В периода на двата мандата на Барак Обама (2008-2016 г.) се извършва подготвителна работа за довършване на плана за разчленяване на Русия, който е забавен от края на Кавказките конфликти.

През 2012 г. в руския политически връх настъпва разместване, като президент на страната отново става В. В. Путин, а председател на Министерския съвет – Д. Медведев.

Тази рокада е навременна, може да се каже спасителна за Русия.

След прекъсване от един мандат 2008-2012 г. Владимир Путин окончателно се утвърди като личността, която олицетворява решителността на руския народ да се върне на световната арена като могъща стопанска, културна и военна сила.

Първи това съзряха англосаксонските сили във Великобритания и техните съратници в САЩ, пребиваващи най-вече в Демократическата партия. Но те все пак вече не диктуваха в никакъв случай политическите настроения в САЩ – тихо и трудно забележимо, но и мощно течението на историята носеше идеята за освобождаването на САЩ от безбройните, в повечето случаи ненужни преки и непреки техни ангажименти по света. А с това и от идеята за световно англосаксонско господство.

Така станахме свидетели на интересни събития, които никак не са случайни: през 2016 г., след яростна предизборна борба в САЩ, изпълнена с основателни съмнения за фалшификации, незапомнени от години взаимни обвинения и обидни квалификации между двамата кандидати – Хилари Клинтън и Доналд Тръмп, изборите бяха спечелени от Доналд Тръмп.

Хилари Клинтън олицетворяваше нападателната мощ на неолиберализма, чийто краен носител и най-могъщ фактор в световната политика тогава бе Демократическата партия.

Хилари Клинтън трябваше да отвоюва отново господството на англосаксонската идея сред американския културен и политически елит.

Тя не само успешно замести английската „желязна лейди“, но и демонстрира по-големи способности в разгадаването на хода на световните събития; тя в най-голяма степен разбра, че Русия е „прескочила трапа“, който световното англосаксонство й бе изкопало с помощта на своята руска агентура – М. С. Горбачов и Б. Н. Елцин. Русия даде заявка, че иска да възстанови статута си на свръхдържава.

Но остатъчната част от СССР, която светът възприемаше като правоприемник на тази суперсила, трябваше да бъде разединена. А можеше ли да стане това? Не само можеше, но и трябваше! По силата на желязната англосаксонска логика: щом нещо трябва, то е и възможно.

Невидимият център на англосаксонския световен проект уцели точно най-слабото място на Русия след разпадането на СССР. Това бе Украйна. Пространството, върху което бе сътворявана новата държава, бе от жизнена важност за гигантската държава на династията на Романови.

Някога, след Великата октомврийска революция, болшевиките хвърлиха огромни усилия да запазят Украйна – вече не като привилегирована територия, а като стабилна държава, обитавана от население с ясно оформено национално самосъзнание. Съветската власт направи опит да създаде една консолидирана нация със своя интелигенция, свои ръководни кадри (управленски елит) и обединяващ свой оригинален език.

Всички тези характеристики бяха в зародиш, когато през 1922 г. бе създадена единната, гигантска държава – Съюзът на съветските социалистически републики. Така съвременна Украйна, като държава със собствена територия и усилено формираща се нация, възникна по времето на Великата съветска революция.

Колко нестабилна като национално държавно образувание, е била Украинската съветска социалистическа република става ясно през Втората световна война. На територията на тогавашна Украйна всъщност е подновена гражданската война: три мощни украински националистически организации сътрудничат активно с нацистка Германия. Това са Украинската въстаническа армия, военните формирования на Степан Бандера и наказателната специална група с поетичното име Нахтигал (Славей)…

Всички тези обстоятелства са отлично известни на англосаксонското задкулисие. Затова спасителният за него удар срещу Русия можеше и трябваше да стане на територията на Украйна. Така през 2014 година там бе предизвикан т. нар. „Майдан“ – въоръжен, кървав метеж. Но ефектът от него при стартирането му бе отслабен от загубата на Хилъри Клинтън, което бе силен удар върху англосаксонското лоби в САЩ.

Неочакваната изненадваща загуба на Хилъри Клинтън наруши намерението за координация между планираната й победа и Брекзит – напускането на Европейския съюз от Обединеното кралство.

Тази раздяла с Европейския съюз започва с референдум, проведен през лятото на 2016 г., и процесът, предизвикан от него вече не може да бъде спрян – на 31 януари 2020 г. Великобритания престава да бъде част от Европейския съюз. За Лондон остава единственият изход да въвлече Русия в нов конфликт с някоя част от териториите на бившия Съветски съюз.

Липсата на координация между двете големи събития – кандидатирането на Хилари Клинтън за президент от една страна и успешното напускане на Европейския съюз от Обединеното кралство от друга, сякаш сложи окончателно край на опитите на англосаксонския проект отново да триумфира над целия свят. Освен това изглеждаше сякаш макар и силно уязвена, Русия се съвземаше от жестокия удар. При това положение изглеждаше нормално командният център на англосаксонския проект да се откаже от своите намерения окончателно да унищожи Русия. Още повече че яростният противник на този проект – Доналд Тръмп, бе започнал новия си опит да се върне в Белия дом.

Но англосаксонският център не се предаде, не се отказа от своето историческо намерение ликвидира докрай Русия. През февруари 2022 година той успя да въвлече Русия в Специална военна операция в Украйна. Всъщност обаче това се оказа подновено издание на вече уж останалата в историята гражданска война.

Сега чудно ли е кой стои в основата на братоубийствения руско-украински кървав конфликт? Това не е нито Европейският съюз, нито Съединените американски щати. Те всъщност са въвлечени в него: успешно – Европа и неуспешно (засега) САЩ. Главната причина за това е президентът на тази държава Доналд Тръмп.

Когато две години след започналата в Украйна Специална военна операция, на 24 февруари 2024 г., Москва и Киев бяха готови да започнат преговори за прекратяване на този видимо прерастващ във война конфликт, бившият премиер на Обединеното кралство Борис Джонсън убеди украинския президент Володимир Зеленски да превърне конфликта във война с победен край.

Така и стана: на 24 февруари 2026 г. бившият британски премиер Борис Джонсън заяви, че Великобритания и нейните съюзници трябва незабавно да изпратят войски в Украйна, а не да чакат войната да приключи.

Самата Великобритания добави още един акт към опита да довърши Русия. През февруари 2026 година между Великобритания и воюващата Украйна бе сключен договор за стогодишно всестранно сътрудничество, включително и военно.

Безспорно това бе нагло предизвикателство към Русия, която разглеждаше Украйна като неразривна част от историческото единство на източното православно славянство.

Всъщност, ако трябва да бъдем точни, сблъсъкът между Украйна и Русия бе конфликт не просто между два безспорно братски народа, а трагично разцепление и противопоставяне на един и същи народ.

Тук заслужава особено внимание необяснимото с рационални средства поведение на Европейския съюз. В този именно вътрешен руски конфликт, с нарастваща енергия, изоставеният от Обединеното кралство Европейски съюз се впусна да води нова студена война с Русия. Толкова студена, че в Брюксел предвиждат до 2029 година тя да стане гореща.

Удивително е, че в този си формат през 1941 година обединената от Третия райх Европа (пак без Великобритания) започна гореща война срещу превъплътилата се в СССР историческа Русия.

Знае се как завърши тази война за обединена Европа. Забравени са сякаш някои подробности. Една от които е много важна: само на територията на тогавашния СССР оставиха костите си осем милиона млади германци, плюс още два милиона от съюзниците на Вермахта.

СССР заплати за своята победа с 27 милиона жертви, от които също 10 милиона на фронта; останалите 17 милиона бяха цивилни граждани, убити в изпълнение на тайния т.нар. „Генерален план Ост“.

***

През Втората световна война Великобритания бе съюзник на СССР, сега тя е безкомпромисен враг на съвременна Русия.

По този начин Лондон се стреми към две неща: продължаване разрушаването на Русия и – още по-важното – спиране на довършителния процес на борбата на САЩ за национална независимост от бившата им колониална метрополия.

Но самият той е подчинен на естествено развиващия се ход на световната история.

Той доведе до тектонично разместване на установеното и сякаш неизменно световно обществено устройство. Изключително важна част от него е дооформянето на установеното в САЩ население в нация…

Над самото Обединено кралство възникна с нова сила появилата се преди няколко години опасност от разпад на това „Обединено“ кралство на съставните му четири части – Шотландия, Уелс, Северна Ирландия и разбира се, ядрото – самата Англия. Всички те някога са се обединили в хода на осъществяване на англосаксонската идея.

Но подобни дремещи сепаратистки тежнения има в Испания (Каталония и Страната на баските); във Франция ( Елзас и Лотарингия) ; в Белгия между Валония и Фландрия.

Може би именно тези, идващи от историята опасности обясняват яростната ненавист на политическия елит на Европейския съюз срещу Русия.

Въвличайки Русия и възникналата от нея Украйна във вътрешна братоубийствена война, Великобритания и Континентална Европа отприщиха замрелите сепаратистки тенденции на стария континент. Съзрявайки, те могат да се окажат завършващият удар срещу англосаксонското, скритото , но мощно влияние на англосаксонския проект срещу Съединените американски щати. През следващите няколко месеца привържениците на този проект в САЩ ще се опитат да отнемат преобладаващото мнозинство на Доналд Тръмп в Конгреса и Сената.

Вероятността това да стане е много голяма, но това няма да спре, а само ще забави освобождаването на САЩ от зависимостта им от англосаксонския проект. Процесът на формиране на ядрото на северноамериканската нация сред целокупното население на великата страна е преминал точката на необратимост. И тук е крайно необходимо да се подчертае, че настоящият президент на САЩ е своеобразен индивидуален фактор и олицетворение на това забележително историческо дело. А ако Доналд Тръмп оцелее до края на своя президентски мандат, вече може да се каже, че САЩ са се оформили като една етнически много сложна, но все пак национална държава.

ЗА АВТОРА:

Професор Минчо Петров Минчев е български философ, исторически изследовател и публицист, чиято дългогодишна академична дейност е посветена на анализирането на сложните обществено-политически процеси. Като главен редактор на вестник „Нова Зора“ и авторитетен анализатор, той редовно публикува задълбочени изследвания върху сблъсъка на глобалните сили и трансформацията на международния ред. Настоящата му статия предлага проницателен и документално аргументиран поглед към съвременните тектонични промени в световната политика, описвайки края на англосаксонското господство и раждането на новия многополюсен свят.