Западът инвестираше във войната и печелеше от нея, докато човешката цена плащаха руснаци и украинци. Но с ударите по болезнени за противника цели Москва започна да променя тази сметка и войната излезе от контрола на западните ѝ стратези — това е една от основните тези в анализа на Петър Воденски. Според него светът се готви за глобален конфликт, а Европа върви към пряк сблъсък с Русия, без нейните лидери да осъзнават докрай опасността от ядрена ескалация. На този фон европейското политическо статукво се пука по шевовете: възходът на доскоро маргинални партии е системна вълна, подхранвана от миграцията, икономическото обедняване и подготовката за война. Междувременно Вашингтон работи за изтощаването на Русия, а Пекин, според Воденски, има интерес тя да отслабва, но да не бъде разгромена, защото това би засилило САЩ. Най-опасна в тази игра е увереността на европейските лидери, че Москва няма да използва ядрено оръжие дори при крайна заплаха за съществуването си. Авторът предупреждава, че подценяването на ядреното сдържане приближава именно катастрофата, която то трябва да предотврати.

Помните ли как Тръмп още през 2024 година обещаваше да спре войната в Украйна за 24 часа? А после войната продължи, с активното участие на САЩ чрез доставка на оръжия (плащани от ЕС), разузнавателни данни (Старлинк и Палантир) и пр.? Това бе типично поведение за англосаксонската школа, при която – казано на дипломатически жаргон – омайваш противника-куче срещу себе си с милите думи „добро кученце, сладичко кученце“ до момента, в който се добереш до тоягата. Видяхме такава дипломация и в Анкоридж, където Тръмп направи предложения, Путин ги прие 1:1, а после Тръмп се отказа от думите си; и бомбастични американски икономически инициативи, на които „се вързаха“ немалко руски олигарси; и пр. Няма да е учудващо, ако сега Тръмп се обърне с лична молба към Путин да „забави“ малко ударите срещу Киев преди изборите на 3 ноември в САЩ предвид критичния рейтинг на републиканците, като в замяна обещае, какво? отново мили думи без реално покритие?…

Но нека се върнем малко назад във времето. Украйна бе подготвяна идеологически като инструмент за бъдещ сблъсък с Русия още преди разпада на СССР, а след разпада му се наблегна и на военното, и на политическото й обвързване със Запада. Приказките за бъдещо членство на Украйна в НАТО бяха идеалният вариант, целящ тя да е достатъчно близо до Алианса, за да бъде използвана като прокси срещу Русия, но без да бъде приета формално, за да не се налага НАТО да поема задължение да воюва за нея.

След идването на Путин на власт през 2001-а, той започна да променя дотогавашния модел на Елцин за превръщане на Русия в суровинен придатък, когато специално подбрани от Кремъл олигарси си разпределиха бандитски суровините на страната, изнасяха ги, а парите влагаха в банки в чужбина, в яхти и вили на Лазурния бряг и в Дубай, в английски футболни отбори и пр. „играчки за големи момчета“ (подобен „руски“ модел бе въведен и у нас по онова време, но после се изроди в мафиотски).

Новият курс на Русия при Путин накара „Колективния Запад“ да прибегне до нова тактика, т.нар. „варене на жаба в тенджерата“ – по-силно подклаждане на тлеещия още от времето на Брежнев украински национализъм против всичко руско, военно обучение на украински националисти, организиране на преврат/Майдан, атакуване на руснаците в Донбас и избиване на цивилни, включително деца (Алея на ангелите), компрометиране на усилията да решаване на проблемите чрез дипломация (Минск 1 и 2), пренебрегване на многократните призиви на Путин да се обезпечи еднаква сигурност в Европа за всички, включително за Русия.
По този начин, на Путин не му беше оставена друга опция, освен война. Тя, по необяснимо решение на Путин, продължава вече пета година, с човешки загуби и за двете страни, с разрушаване на икономиката, с напускане на населението от районите на военните действия и обезлюдяване – главно на Украйна. Западът постепенно повишаваше температурата на водата за „варене на жабата“ и предоставяше на Украйна все повече и по-съвременни оръжия и разузнавателни данни за удари дълбоко в руска територия, имитираше примамливи инициативи за преговори, които се проваляха или от украинска, или от американска, или от европейска страна. Въобще, ако цитираме Ярослав Хашек – „войната си вървеше добре и за двете страни, докато в нея не се намеси Генералният щаб“ – в нашия случай, докато кукловодите не решиха, че ако нанесат масирани удари по обекти, засягащи ежедневния живот на руснаците, като бензиностанции и огромни складове за стоки, заедно с петролопреработващи мощности, особено преди изборите за Държавна Дума, ще предизвикат широко народно недоволство и Путин ще капитулира. През цялото това време Путин позволяваше на Запада да воюва с Русия, без да плаща цена в реалния смисъл на това понятие, защото всъщност Западът инвестираше пари и печелеше още повече пари от войната, а умираха не англичани-американци-немци-французи-поляци, а украинци и руснаци.

Но в един момент „жабата“ изскочи от тенджерата, а спокойният ход на войната излезе от контрола на Запада. Путин даде дългоочакваното от военните разрешение да пристъпят към истинска война, с поразяване на болезнени за противника цели – енергетика, инфраструктура, мостове, транспорт, летища, пристанища на Черно море, ГКПП – през които преминава доставяното за Украйна оръжие, влакове, бензиновози, центрове за данни за обработка на данни от Старлинк, комбинати за производство на стомана и др.  – без оглед дали обектите са украински, или чуждестранни. Изглежда, този „удар по джоба“ на НАТО беше болезнен. Пиарите на Запад затръбиха, че Русия е блокирала износа на зърно за „бедна Африка“ и там хората ще гладуват (макар данните да показват, че зърното се изнася главно за Европа). Турция изчисли милиони загуби поради удари по турски кораби в Черно море и намаляване на преминаванията на кораби през Босфора. САЩ и Турция едновременно лансираха „бърза“ инициатива за прекратяване на ударите по пристанищата. Вашингтон изпрати в Москва вестоносци – отначало шефа на ЦРУ (отявлен ястреб-привърженик на смазването на Русия), който се изпокара с един от колегите си разузнавачи и си тръгна без резултат, а след това и известните Уиткоф и Къшнър, с нови-и-нови инициативи за примирие и икономически проекти, изгодни главно за семейство Тръмп, като трохи от тях отиваха и при руски олигарси, които да окажат натиск върху Путин да приеме. (Все пак, тези визити имаха и положителен резултат за Путин – шефът на ЦРУ запозна руския си колега – който пък докладва на Путин – за действителното положение на фронта, което е далеч от „розовите доклади“ на руските генерали, а това накара Кремъл да скръцне със зъби на своя ГЩ). Вдигна се голям шум, че са атакувани чужди граждани, включително „самия“ Борис Джонсън с други участници в конференция в Киев, граждани на Израел и пр., на което руската страна отговори, че още през май т.г., когато Зеленски пристъпи към 40-дневния си план за „решителен удар“, руският МИД е изпратил дипломатически ноти до чуждите посолства в Киев, че Русия ще направи същото и препоръча на дипломатите, техните семейства и чуждите граждани да се изнесат от града и да внимават с пътуванията си до Украйна.

Междувременно вътрешнополитическият разпад в Украйна е тотален. След като Буданов (предишен шеф на една от силовите структури) бе назначен за шеф на кабинета на Зеленски, за неговото „златно“ наследство от чадър над различни корупционни звена – кол-центрове и пр. със съответен процент от откраднатото – представители на две от силовите ведомства се скараха и се стреляха един-друг насред улицата, като любопитното е, че се псуваха на руски, та се наложи омбудсманът по правилно говорене на „українська мова“ (наричан шпрехенфюрер) да им потърси сметка за нарушаването на езиковия закон.

Същото е и в прокуратурата – различните звена се обвиняват едно-друго, главният прокурор избяга от страната (поредният, всички досега назначени от Зеленски прокурори са извън Украйна). Макар да отрича, Зеленски е знаел (по заявления на хора от обкръжението му) за тези „схеми“ на корупция. По всичко личи, че той вече не контролира вътрешните процеси. А терористичните украински операции не само срещу руски военни и цивилни, но и срещу европейски „съюзници“, не престават – след случая в Монако с взривен противник на Зеленски, сега в Москва руснаците задържаха руски охранител на Посолството на Великобритания, който е следял и събирал данни за маршрутите на британски дипломати с оглед извършване на терористичен акт срещу посланика и обвиняване след това на Русия.

Руснаците и украинците са много близки народи, да не кажем един народ. Има много смесени семейства в Донбас, в Крим, в Новорусия, разбира се много по-малко в западната част на Украйна, но е безспорно, че има много силни връзки между двете страни. Показателни са и връзките между олигарсите от двете страни на фронта, там е трудно да се постави разграничение. Стига се и до невероятни случаи – например дъщерята на Немцов, когото Елцин щеше да прави президент на Русия, наследи от баща си приватизирани предприятия в Русия, изнесе се да живее извън страната, но продължава да си получава пари от предприятията, като ги влага в подкрепа на украинската военна машина, т.е. с пари от руски предприятия се финансират военни удари по Русия.

Европа – политическото статукво се пропуква

Отдавна прогнозираните процеси в Европа – вследствие на недалновидна либерална политика – започват да се осъществяват, като не е известно до какво ще доведат те (почти както казва поетът „умът не види добро ли, зло ли насреща иде“). На целия континент политическото статукво се пука по шевовете. В Германския Изток, във Франция, Нидерландия, Австрия и Италия нови – или доскоро маргинални – сили се превръщат в първостепенни политически играчи, което не е изолиран локален бунт, а системна вълна. Причините? Безконтролната миграционна вълна, довела до доброволна капитулация на държавата пред паралелни общества, срив на обществената сигурност и претоварване на социалните системи от паразитиращи малцинства. На второ място – икономически срив, поради политиката на насочване на постъпленията от данъкоплатците към щедро издържане на имигрантите и финансиране на утопични зелени експерименти, довели Европа до деиндустриализация, рекордни цени на енергията и ускорено обедняване на средната класа. Сред причините е и подготвянето за война с Русия – перманентната истерия в мейнстрийм-медиите в Европа на тема „Русия“ на практика водят до срив в обществената подкрепа към досегашните елити. Социологическите проучвания – а и наблюденията „на терен“ – показват, че броят на желаещите да отидат на фронта европейци е пренебрежимо недостатъчен за война с Русия и те не припознават като свой враг Русия, а онези, които изнасилват дъщерите им, намушкват с нож синовете им и паразитират върху техния труд. В същото време, речта на Урсула при откриването на новата сесия на Европарламента бе илюстрация на пълна откъснатост от действителността (приличаше по оптимизъм в „светлото бъдеще“ на докладите на Конгресите на КПСС и БКП – това за онези, които още помнят онова време), и обяви намерението на ЕК да приобщи Канада, като я направи „асоцииран член“ на ЕС. На референдум Исландия гласува против евентуално членство в ЕС, а местните шегаджии казват, че „ако искате да победите Русия, поканете я за член на ЕС при Урсула и Кая“.

На този етап не може да се прогнозира в каква посока ще тръгнат новите партии, които идват на власт. Не е изключено ръководителите им да бъдат „опитомени“, както бе опитомен Тръмп. Със сигурност те няма да се обявят за „вечна дружба с Русия“, в което са обвинявани и в което руските олигарси вярват и убеждават Путин, а по-скоро ще провеждат строго прагматична/егоистична политика, отговаряща само на техните интереси. Наред с другото, задаващите се към властта „десни-леви“ партии в Европа (АзГ, Марин льо Пен и пр.) имат „ново виждане“ за край на войната в Украйна – свикване на широкообхватна международна конференция с участието на Европа, САЩ, Русия, Украйна, Китай и др. – с цел договаряне на параметрите на мира. Звучи на пръв поглед разумно, но за Русия аналогът с Руско-турската война от 1877-78 е очевиден, там Руската империя победи Османската с цената на десетки-и-повече хиляди жертви, армията на османците беше командвана от европейски генерали (с турски имена и наричани „паша“ по турски – тогава още не се наричаха „чужди инструктори“), подписан бе Санстефанският мирен договор, но после европейците колективно свикаха международна конференция, отмениха Сан Стефано и подписаха Берлинския договор, с който разпарчатосаха България и всеки от европейците си взе по нещо – Австро-Унгария окупира Босна, Англия си взе Кипър (дали сега няма да поиска Одеса-или-Севастопол?) и създаде казуса „Македония“, довел впоследствие до редица проблеми и войни в региона, та чак до днешен ден. Трудно ще им бъде на нашите – европейски – дипломати да „продадат“ тази идея на руските си колеги, освен ако не я модифицират да добие по-приемлив за Русия вид, като я поднесат – както се казва на жаргона на дипломацията – с някакъв „лъскаво опакован бонбон“.

И по-конкретно за водещите в „Тройката на желаещите да бият Русия“ – Лондон, Берлин и Париж. Макрон знае, че не може да се кандидатира за президент на следващите избори, но това не му пречи да прави „загадъчни“ изказвания в стил „нищо не се знае предварително“. Чете социологическите проучвания за възхода на партията на Марин льо Пен и се опитва отсега да прехвърли вината за свои непопулярни решения върху следващото управление. В Обединеното кралство (UK) шотландски, уелски и ирландски националистически лидери (министър-председателите на тези региони и лидерите на партиите, които са ги избрали) подписаха съвместна петиция, с искане за референдуми за откъсване от управлението на Лондон. Очевидно е, че референдуми няма да има без зелената светлина на Камарата на общините – която вече заяви отказ – но към момента националистите се опитват да допринесат за колапса на политическата система на Великобритания, и в същото време да „продадат“ на електората си идеята за светло „европейско бъдеще“ с траншове от Брюксел. Тръмп продължава вялото си тролене с Лондон, като по време на посещение в Ирландия призова за обединение на острова, чрез отделяне на територията на Северна Ирландия от Великобритания, а също се обяви за връщане на Фолклендските острови на Аржентина (и двете неща са нереални при днешните дадености). Тръмп не се е отказал и от Гренландия (сключи трудно споразумение-с-далечен-обхват), очевидно целта към Арктика е все по-явен приоритет при преразпределението на света и САЩ си дават сметка за това. А Берлин се опита с всички възможни средства да попречи на идването на власт на „Алтернатива за Германия“ – преди изборите „претопли“ случая с намерен на летището в Лайпциг дрон в близост до украински транспортен самолет и месец след това обвини руските служби, без да предоставя доказателства – както преди години обвини руските служби за взривяването на Северен поток 1 и 2, пък после се оказа, че виновни били украинците. Впрочем, ако се съди по много умерената „подкрепа“ към ФРГ по повод случая в Лайпциг от редица страни (включително България), май ще се окаже вярна информацията, че специалните служби на съответните страни са предупредили за липса на доказателства и за внимателно отношение към „руската връзка“. Но това послужи на канцлера Мерц като повод за закриване на руското Генерално консулство в Бон и на руския културен дом в Берлин, което попари надеждите на една част от руските либерали, че ще могат да разчитат на договаряне „tit-for-tat“ (танто-за-танто) с ФРГ – за бизнес, пари и „безопасно убежище“ при необходимост. Москва веднага отвърна огледално и закри германското Генерално консулство в Санкт Петербург и представителствата на Гьоте-институт в Русия. Тази провокация на Мерц очевидно цели да попречи в максимална степен за нормализирането на германско-руските отношения, когато/ако АзГ дойде на власт.

Окончателните резултати от изборите за Дума в Русия бяха според очакванията, а гласуването премина при постоянни украински атаки с дронове и цивилни жертви (Москва също не прекрати атаките си към Киев по време на изборите). „Единна Русия“ (партията на Путин) увеличи процента си и броя на депутатите, има абсолютно мнозинство, включително за промяна на Конституцията, а останалите партии, които преминаха бариерата от 5% за влизане, са известни и предвидими. Не бе допусната до избори партията „Яблоко“, за която излязоха данни, че е финансирана от чужбина, а това противоречи на съответния Закон в Русия (впрочем, този закон Русия го взе като идея от действащ от десетилетия подобен в САЩ, но в Русия е доста по-мек). Налага се изводът, че политическото поле е изчистено от случайни колебания, предвид предстоящото навлизане в много по-сложна фаза на геополитическата битка. Правителството получи „желязна“ парламентарна подкрепа, необходима за вземане на тежки бюджетни и мобилизационни решения на фона на рисковете от прерастване на регионалния конфликт в пълноценна световна война. И малко дипломатически клюки – още преди изборите да са започнали, шефът на Европейската дипломация Кая Калас изпрати за изпълнение до всички страни на ЕС циркуляр, че „ние не признаваме резултатите“.

Прави впечатление, че вече всички искат европейските (нашите) пари: Тръмп иска от Европа да плати за милиардите, дадени от Байдън на Украйна като оръжия. Зеленски иска от ЕС пари, но по индиректна схема: отнемане на милиардите активи на руски банки в европейски банки, а рискът от ответни искания и плащания (кръчмарят винаги идва със сметката) да се разпредели между всички членове на ЕС солидарно. А Урсула е измислила друго „решение“ – да вземе от европейците 10 трилиона от спестяванията им, за да ги инвестира – познайте в какво? При Тодор Живков на подобни кражби от „наши другари“ казваха не „кражба“, а „усвояване“. Сега всички искат „да усвоят“ нашите пари, за да финансират войната в Украйна. На този фон са разбираеми заявленията на българския премиер, че ние подкрепяме Украйна, но тази година нямаме бюджетни възможности за това.

Междувременно Европа все повече се деиндустриализира и изостава технологично както от САЩ, така и от КНР (изобретяването на новата мода капачки на пластмасовите бутилки не се брои).

Близкият изток и последиците от авантюрата на Тръмп

Авантюрата на Тръмп в Иран – подлъган от Нетаняху – доведе до много бърз разпад на статуквото в Близкия Изток, установено след Втората световна война. Иран за броени дни възстанови своето военно и политическо ръководство, отговори на ударите на САЩ и разруши американските бази в обсега на своите оръжия в района, наложи пълен контрол върху корабоплаването през Ормузкия пролив, а подкрепяните от Техеран хути установиха контрол над йеменския бряг на протока Баб ел-Мандеб, през който минава морският път от Индийския океан към Червено море и Суецкия канал. Почти едновременно на Саудитска Арабия й се наложи да спре 1200-километровия си петролопровод Изток–Запад след атаки с дронове, дошли от територията на Ирак. Така, при вече силно нарушеното корабоплаване през Ормузкия проток, под натиск се оказва и основният обходен маршрут на Саудитска Арабия. СА потърси веднага помощ от съюзниците си по споразумението от Мека и от Вашингтон, но поне засега получава вяла подкрепа. (Оказва се, че Споразумението от Мека е по-скоро за подкрепа с оръжия и логистика, но без директно участие във военни действия). Наложи се СА да се обърне към Пекин, който има свои интереси в района – преминаване на китайски кораби с петрол, и др.

Тръмп обвини за повишаването на цената на горивата в САЩ и по света Зеленски и го призова да прекрати ударите по руски петролопреработващи мощности, но експертите виждат друго: задаващата се голяма горивна криза (включително в България) се дължи на допълващи се катализатори, които включват взаимните енергийни удари на Украйна и Русия, както и внезапното избухване на атаките по оста хути-Иран срещу критична саудитска енергийна инфраструктура – петролната компания Saudi Aramco вече уведоми две рафинерии в Европа, че ще прекъсне доставките на петрол през октомври поради атаките на хутите срещу тръбопровода, а еврокомисарят по енергетиката заяви – само седмица след като Урсула обяви „силата на ЕС“ да „се оправя“ без руски горива –  че ЕС е заплашен от енергийна криза и призова да се готвим за зимата (дано не е много студена).

Китай, САЩ и Русия –  сложна игра на баланси

Ако се съди по протоколната помпозност, с която бе организирано посещението на Си Дзинпин в САЩ (лично посрещане на госта на летището за първи път от десетилетия, внимателно подбрано меню за официалната вечеря със съчетаване на американски и китайски специалитети, ученици от китайско училище са изпълнили много мило и затрогващо пред двете първи дами китайски песни и пр.), Тръмп явно е имал необходимост от резултати – удължаване на търговското „примирие“ с КНР поне с още една година, осигуряване на доставки на редкоземни елементи за САЩ, забавяне – предвид изоставането на САЩ – на китайския възход в ИИ-технологиите под формата на сключване на споразумение за „загриженост“ за бъдещето на човечеството, сдържане на нарастващата китайска ядрена сила, молба за „разбиране“ от китайска страна по проблемите с Украйна, Иран и хутите и др. В замяна Вашингтон можеше да предложи единствено някакво отстъпление от досегашната си позиция по Тайван.

Резултатите се оказаха доста по-скромни от желаните. Търговското примирие бе удължено само с два месеца – предоставени за довършване на трудните за САЩ преговори, а КНР ще разреши допълнителен внос на американски стоки. Няма промяна в досегашните позиции на двете страни по Тайван. Си е призовал за повече диалог, за да не падне в т.нар. „капан на Тукидид“ – когато една нарастваща сила (възходящ държавен фактор, в случая КНР) застрашава да замени дотогавашната господстваща сила (статуквото, в случая господство на САЩ) и това да доведе до война. Продължават и различията около изкуствения интелект. Очевидно Китай отхвърля правилата, които смята за написани от Америка – като „едностранни“ санкции и договори, възприемани като усмирителни ризи, и същевременно с това се представя като отговорна сила, посредник в миротворчеството и гарант за стабилност. Китайското оръжие е неяснотата: предоставяне на санкционираните страни (Русия, Иран) на компоненти с двойна употреба чрез доставка през фиктивни компании, създадени само седмици преди дадения договор, „малки“ ядрени експлозии за тестване на ядрено оръжие, за да е почти невъзможно да се определят като забранени по съответния международен договор, и пр. Целта е да се подкопае американското върховенство, без да се прибягва до пряка конфронтация, докато балансът на силите не се промени. Все пак има един положителен за Тръмп резултат: сега Путин гадае дали-и-какво са решили Си и Тръмп по време на това посещение, добило вид едва ли не на „семейна среща между стари приятели“, а също какво е здравословното състояние на Си и дали когато/ако някой в близко бъдеще го замести, ще продължи досегашните договорености с Русия.

Любопитно е как Тръмп снабдява Украйна и Тайван с оръжия, дава разузнавателна информация на Киев да удря дълбоко по територията на Русия, и със същия този морал иска от тях да не помагат по подобен на американците начин на Иран.

Междувременно Тръмп подписа най-мащабния американски санкционен закон срещу Русия от началото на войната в Украйна. Пакетът удря руското ръководство, държавните банки, енергетиката, отбранителната промишленост, арктическите газови проекти и „сенчестия флот“, а руският внос в САЩ може да бъде обложен с мита до 500%. Най-силното оръжие обаче е насочено извън Русия: до 30 дни Вашингтон трябва да определи петте най-големи купувачи на руски нефт и газ, чиито стоки могат да бъдат обложени с мита до 100%. Основните мишени са Китай и Индия (които веднага заявиха, че ще защитават своите интереси). В същото време законът дава на Тръмп широко право да решава кои държави да накаже и кои да освободи. Президентът има право на изключения, т.е. законът ще бъде лост за натиск върху Русия, КНР и Индия, в стил „сделка-по-разбиранията-на-Тръмп“.

Очевидно Пекин не смята руските или иранските интереси за свои собствени. Той подкрепя Москва и Техеран само там, където интересите съвпадат – за Техеран контролът над Ормуз и Баб ел-Мандеб е средство за влияние върху САЩ, но затрудненията за корабоплаването повишават цената на световния петрол, включително и за Китай, затова е необходим баланс. По отношение на Русия – КНР гледа на нея като на енергийна база, стратегически тил и отделен център на сила, ангажиращ значителни ресурси на Съединените щати и Европа.

Най-общо казано, Пекин е заинтересован от това Русия да отслабва, за да може да се възползва в осъществяване на своите интереси спрямо Сибир, но без да се стига до поражение на Русия, което би засилило основния враг САЩ. Вашингтон от своя страна работи за изтощаване на Русия и паралелно се опитва да примами Китай да нападне Тайван, за да затъне – евентуално – така, както сега Путин в Украйна и Тръмп в Иран.

Много сложна игра на баланси между тези трима основни играчи. А като се намесят и Иран, Турция и др., картината става още по-сложна. Например през този месец станахме свидетели на вербални нападки от Токио към Москва – защо Путин е посетил Курилските острови (руска територия по силата на резултатите от ВСВ) и защо там е открит паметник на съветски войник, който разрушава символ на Японската империя. Зад това се крие „опипване“ от японска страна на положението – дали Русия е достатъчно отслабена във войната в Украйна и задаващата се война с НАТО, и дали/доколко Токио може по някакъв начин да впише своите интереси в това.

Живеем в много турбулентни времена

На фона на войните в Европа и Близкия Изток, светът се готви за глобален конфликт – европейските страни се въоръжават, ЕС постепенно се превръща от „проект за мир“ в милитаристична организация, Швейцария се отказа от своя неутрален статут – вече ще е неутрална „избирателно“ според случая, и подготвя „пещери“ за приют на богаташи при евентуален ядрен удар, Турция строи противоядрени  убежища, милитаризацията в Далечния Изток също се засилва. Реалната – „гореща“ – война се приближава все повече до нас, Черно море е театър на военни действия и нападения над кораби както от руска, така и от украинска страна. На срещата в ООН между външните министри на Русия и ФРГ, двете страни просто са си разменили съобщения, че Германия е готова да се бие за балтийските страни, а руската страна е готова да разглежда германските военни там като враг, ако влязат в битка.

Очевидно, САЩ губят в Иран, а Русия ще спечели срещу Украйна, но мирни споразумения едва ли ще има. Атаките срещу Русия ще продължат, а Русия го знае и в момента се готви за голяма война. Предстои директен сблъсък между НАТО и Европа от една страна – и Русия от друга. Такава война е нужна на Запада заради колосалните дългове, които вече математически не могат да бъдат погасени. Ако американските фондови пазари тръгнат надолу, всички европейски компании, които са листвани в САЩ, също отиват надолу. Става дума за загуба на трилиони. Това не е нещо, което Западът ще допусне, дори ако се наложи да завлече останалата част от света със себе си.

Опасността от употреба на ядрено оръжие би следвало да бъде осъзната от всеки нормален човек. В управляващите центрове в Кремъл дискусията за употреба на ядрено оръжие при заплаха от нападение на НАТО вече е не „дали“, а „кога и къде първо“. Лавров няколко пъти повтори казаното преди месец от Путин, че една война на НАТО срещу Русия няма да е като тази в Украйна, а ще е много бърза. За експертите по руска дипломация това би трябвало да означава много, стига нашите (на ЕС и НАТО) политици също да го разбират. Но в днешната политика това, сякаш, не е така. Наблюдава се тотална девалвация на такова важно понятие като „ядрено сдържане“. Повечето от сегашните западни политици просто не вярват, че Русия е способна да употреби ядрено оръжие, дори при крайна заплаха за съществуването й като държава. В Европа си мислят (в САЩ – по-малко), че ако те не употребят ядрено оръжие, Русия също няма да го употреби, и те ще я изтощават с обичайните нападения. Това неминуемо тласка Русия към възстановяване на доверието в ядреното сдържане, защото в противен случай ще се сблъска да воюва директно с НАТО с обикновени въоръжени сили.

При очертаващата се неминуема ескалация на конфликта, вероятността от ядрен удар вече отива към 100%, да пази Бог.

Автор: Петър Воденски, „Епицентър“