Положението става абсурдно. Направо идиотско.

Няма по-унизително състояние на едно общество от това да се примирява с глупостта.
А точно с това ни принуждават да се примирим.

След като, от известно време, несръчно се преструва на премиер, ПростоКирчо – както го нарече някаква особа от компанията му – вече влезе и в ролята на прокурор.

Чуваме го да казва тия дни по телевизията, че хората от досегашното ръководство на „Булгаргаз“ скоро ще бъдат обвинени.
Точно така го каза: „Ще бъдат обвинени“.
Той вече и обвинява.
Той дори не знае, че по Конституция единствено прокуратурата може да повдига обвинения.
Той иска за сетен път да ни убеди, че от нищо не разбира.
И настоява да се примирим с поредната грозна дуращина.

Да ви припомня една история – макар че, за такива като ПростоКирчо, тя ще остане неясна.
След прочутия „Лайпцигски процес, подсъдимите Танев, Попов и Георги Димитров тържествено са посрещнати и приютени в Москва. По-късно Танев загива при парашутен десант, а Попов става жертва на Сталиновите репресии и е пратен в сибирските лагери.
В спомените си за „Големият Терор“ Благой Попов описва един забележителен епизод.
Следователят от НКВД го върти на шиш и все го нарича „подсъдими“. Веднъж Попов му възразява, че все още е само обвиняем.
Тогава онзи го замъква до прозореца, показва му московския булевард долу, пълен с хора, и му казва: „Ти си подсъдим – а всички ония там засега са обвиняеми!“

И днес има хора, които са добри ученици на онзи кучи син от НКВД, без дори да подозират за съществуването му.

Кирчо е безподобен образ – и е крайно време да се направи едно сериозно телевизионно интервю с него.
Няма да е лесно да се проникне зад най-често невнятното му говорене – и особено зад въодушевлението, което непрекъснато прелива от него. Вижте го само как се ръкува – как разтърсва ръката на човека до него, сякаш току-що е решил проблема с глобалното затопляне.
Изключено е да проумява, че той самият е някакъв проблем.

Засега той сякаш е сигурен, че печели от телевизионните си изяви – независимо, че във всяка от тях има комични разминавания с нормалния език, лекомислени изхвърляния или недостойно боравене с фактите.
Той обаче неизменно остава доволен, понеже публиката може да го сметне за всякакъв, но тъй или иначе тя няма да бъде допусната до най-важното: истината за него.

Водещите се държат забележително малодушно с него – или не го разбират или ги хипнотизира по някакъв начин, или му имат респекта само заради това, че е американско назначение – но, тъй или иначе, не успяват да проникнат и на микрон в него.
Така оставят в публиката впечатлението, че му симпатизират – сякаш е някой клетник, попаднал в нелепа ситуация, а не премиер-министър.
Може да има и още една причина – и това да е страхът им, че, увлечени и покорени от въодушевлението му, могат да заприличат на него.

Сега се сещам, защо толкова ме впечатлява ръкостискането му – то удивително напомня за героите на комедийните филми от ерата на нямото кино.

Все пак, някой трябва да се жертва за едно истинско интервю с него – колкото и всичко наоколо да е подвластно на Великата Българска Случайност, човекът е премиер, но практически нищо не знаем за него.

Тия дни нещичко все пак прокапа от интимния му свят – но същите телевизии, които още събират кураж сериозно да разговарят с него, веднага наложиха табу над новинката.

Нашенските телевизии не обелиха и думица за едно интернет чат-приключение на ПростоКирчо, което внесе известна жизнерадостност в тъй тягостното ни ежедневие.
Става дума за упоритите дългочасови ровичкания на ПростоКирчо в известен сайт за комуникация между гейове – надлежно документирано и илюстрирано.
Никой от правителствения пресцентър не си направи труда да поясни за системно любопитство ли става дума или за някакво моментно неколкодневно отклонение от приличието.

И в двата случая английският премиер Борис Джонсън, примерно, с мъка щеше да запази главата си непокътната – или поне цяла нощ щяха да го въртят из катакомбите на Музея на Лондон, за да види какви наказания щеше да получи в едни по-сурови времена.

Изтеклата информация обаче едва ли е трогнала особено ПростоКирчо.
Той нищо не чува от онова, което говорят другите за него, той е в някаква друга психическа писта.
Въпреки най-конфузните оценки и грубиянски обиди от другите, той си остава в неговия си свят – това е рядко срещано качество, което далеч надхвърля обикновения нашенски тепегьозлък.
Говори си онова, което си е наумил, просто произвежда някакъв звуков фон.
Не си дава сметка, когато изтървава нещо, което го злепоставя. Това за него няма никаква значение.

Обаче, при цялата си бъбривост, изобщо не коментира твърденията на македонския президент, че в България има македонско малцинство, не коментира и срещата му с ОМО „Илинден“.
Изглежда, дори не схваща какво се случва.

Никой от телевизиите не се осмелява да му зададе два важни въпроса. Първият – при какви обстоятелства лично той няма да подкрепи приемането на Македония в ЕС.
Ще има ли значение за него отношението им към българската история. Никой не го пита.

И вторият въпрос: „Бяхте министър на икономиката, макар и фалшив, заради измамливата си декларация, сега сте премиер – какво постигнахте в прословутата ви „борба с корупцията“?
Чувствахте ли се корумпиран, когато в Европарламента ви питаха за фалшивата ви декларация?“

Питайте го и друго: кога ще сметне, че си е изпълнил мисията – и каква е, всъщност, тя? Както и кой външен му я е възложил.
Какво мисли за криминалната приватизация – наскоро той се изхвърли, че всичко сторено през последните 30 години е пълен провал; приватизацията влиза ли в тази сметка – и какво мисли, примерно, за Прокопиев, един от нейните американски принцове?

Ако не бъде подканен да отговаря на важни въпроси, той ще продължава още известно време да води за носа някакво количество хора, макар и незначително.
И сега има балами, които му вярват, понеже вече са инвалидизирани от неговото простоговорене.
Всъщност, ръкопляскат му за намеренията му, не за резултатите.

Той не може да се похвали с нито един, но е изчислил добре наивния си електорат – не че за това е нужна особена прозорливост.
Обещавай и обещавай, начеши им крастата с лъжи.
Излъчвай ведрост и увереност, ръкостискай до премала, друго не ти е нужно – докато дойде времето да се измъкнеш.

А нормалното говорене вече окончателно е заменено от простоговорене – простоговоренето на ПростоКирчо. То доминира във всичко, дори най-важните проблеми не умилостовяват простоговорещия.
Така бе и с енергийната криза, и със странната пандемия дори.

Преди няколко седмици Кирчо бе напълно убеден, че ще реши енергийния проблем – ето ги азерите, те са ни под ръка.
Хвърля поредното обещание и тутакси го забравя.
Сега отново се захваща със същия проблем в нов цикъл на простоговорене – няколко несръчни словесни пируета и чао, до следващата сесия на простоговорене.
Понякога говори толкова нелепо, та човек може да си помисли, че го прави нарочно.

Досега така и не научихме каква е средата на този човек, кои са кумирите му, какво чете, до къде се простира въображението му – извън личните му сметки, както и има ли интелект.

Ще спомена патриарха на световната икономическа мисъл Джон Кенет Гълрбайт – възхитителни са размишленията му за ролята на въображението в неговата работа.
Когато във „Всяка неделя“стана дума за новата му книга „Икономика на невинната измама“, Дж.К.Гълбрайт като мой събеседник каза нещо много важно, особено за тукашните герои: „Книгата ми се занимава с онези неща, в които сме убедени не защото са правилни, а защото ни служат. Те стават част от нашето верую, поради това, че са ни удобни и ни изнасят. Но от това не стават по-правилни“.
Ето, това е гласът на Харвард, а не прокисналата словесна боза, която ни пробутват Кирчовци.

В края на краищата, големият въпрос е, кой ще понесе отговорността за този човек – Харвард, Държавния департамент на САЩ, ЦРУ или клетият ни президентец, който бе принуден от някой от предните три институции да го вкара в политиката и направи премиер.
След време Кирчо може да си въобрази, че сам се е инсталирал в премиерския кабинет.
Но истината е съвсем различна. Така беше и с Радев, и с Борисов.

Последните събития са повече от тревожни.
Скопяни вече ни играят твърдо и дори предизвикателно.
Да се срещаш с „Илинден“ в този момент си е направо черен номер.
Всичко това се случва след посещението на ПростоКирчо в Скопие.
Знае ли изобщо някой, какво е говорил/обещавал той там?

Днес, 4 февруари, пак разчекнаха Гоце Делчев.

А ние само във фантазиите си можем да очакваме и нашите големци най-после да бъдат по-решителни – в това отношение сме на последно място във Вселената.
Очевидно е невъзможно да се Орбанизират, но вече и скопяни се оказаха по-големи мъже, или поне по-ловки.

Нашите първенци ще се опитат да прикрият слабостта и малодушието си с оправданието, че е имало външен (американски) натиск за монтирането на ПростоКирчо, който да изпълни екзекуцията на българските интереси в Македония.
Трябва да признаем, че изборът на чуждестранните ментори на ПростоКирчо е добър – човекът е напълно случаен и до голяма степен несъстоятелен.

Човек, който е външен за българските страсти – и винаги ще си остане хладен към тях.
Ще натикаме македонците в ЕС, те ще продължават да се гаврят с Историята ни – а този ще се измъкне.

Тогава Историята за сетен път ще се убеди, че нямаме милост към нея. Дори към нея.

Автор: Кеворк Кеворкян

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: