Резултатите от изборите в Германия през септември 2026 г. може да се разглеждат като симптом за началото на края на неолибералния консенсус. Историческият триумф на Алтернатива за Германия в Саксония-Анхалт и Мекленбург-Предна Померания оголва дълбоката легитимационна криза на елитите. Смяната на елитите се ражда в осъзнаването сред обществото, че класическите леви и десни партии, както и техните сурогатни производни са всъщност едно – неолиберални образования. Новото деление ще минава по оста консерватизъм – неолиберализъм.

В Германия се случва в невиждан колапс на Християндемократическия съюз на федералния канцлер Фридрих Мерц. Падането на управляващата партия под 5-процентовата бариера в Мекленбург я изхвърля от местния парламент за първи път в историята ѝ. Реакцията на традиционните сили – евентуалното създаване на „изолационен кордон“ около АзГ чрез крехка трипартийна коалиция от ГСДП, Левицата и Зелените с мнозинство от точно 1 глас – конструира по-скоро регионалната политика в патова ситуация. Защото това е „съюз на победените“ срещу победителя. Той ще създаде опасно усещане за подменен вот сред близо 40% от населението в тези региони, превръщайки площадите в потенциално огнище на социални протести. Дори да вкарат ХДС „в играта“ с добре познати похвати проблемът няма да бъде решен, а предрешен.

СН: авторът Валентин Кардамски

Истинският двигател на предстоящата трансформация на Стария континент обаче не е идеологически, а материален, защото идеологията идва сетне, за да „облече“ стъпките с които да се излезе от положението до което са доведени гражданите държавиите.

„Горивото“ за неизбежния „черен лебед“ много вероятно да е кумулативното обедняване на последните остатъци от европейската средна класа, предизвикано от галопиращата инфлация и задълбочаваща се енергийна криза.

До днес проектираният неолиберален елит в Брюксел и инсталирания такъв начело на европейските държави паразитира върху икономическото наследство и благосъстоянието, изградено от следвоенните „строители на Европа“. Налагането на агресивни зелени регулации и изкуственото прекъсване на връзките с евтините руски суровини доведоха до катастрофална деиндустриализация. Едрият капитал – гръбнакът на германската и френската индустрия – вече активно бяга от Европа към САЩ и Азия.

И когато държавните хазни пресъхнат, неолибералната власт дава сигнали, че ще се насочи към последния наличен ликвиден ресурс: спестяванията на европейците. Опитите за посегателство върху тях чрез извънредни данъци, „военни облигации“ и насилствено въвеждане на дигиталното евро, с цел контрол, ще действат като мощен катализатор за социален взрив. Това ще предизвика всеобщо, екзистенциално „НЕ“ срещу системата. Натискът отдолу ще срещне и външен шоков катализатор: неизбежният срив на фронта в Украйна и загубата на ВСУ. Цялата индоктринираща медийна машина, крепяща легитимността на Брюксел, ще колабира, защото гражданите ще зададат въпросите: „Затова ли изпразнихте банковите ни сметки? Защо плащаме в пъти повече за всичко?“

Понеже настоящата управляваща класа е директен финансов бенефициент на системата, тя е органично неспособна на компромиси и обществени отстъпки. Вместо промяна на курса, Брюксел вече планира да заложи на още по-мракобесна цензура и „затягане на гайките“ чрез инструменти като Акта за цифровите услуги. Всеки протест срещу цените на горивата и храните или сметките за ток може да бъде осъждан и етикетиран като „хибридна заплаха“. За „цвят“ не изключвам да добавят „кремълска атака“.

Тази спирала обаче има физически лимит: когато хората осъзнаят, че губят икономическото си бъдеще, страхът от цензурата изчезва, което само ще ускори настъпването на края.

Изходът от кризата до броени години години надали ще се случи като апокалиптичен разпад на Европа, а прагматична фрагментация и завръщането на реалполитиката. На мястото на провалената политическа класа, която може да управлява само с илюзии, ще се появят нови партии от технократи, съставени от хора на науката, индустрията и реалните действия. ЕС има шанс да се превърне в съюз на суверенни държави (или отделни съюзи), взаимодействащи си по конкретни направления на базата на чистия национален интерес:

Европейските нации, начело с Германия и Франция, вероятно ще бъдат икономически принудени да подновят договорите за евтини руски ресурси. При цена на природния газ в САЩ поне 3–4 пъти по-ниска от тази в Европа и задълбочаващите се военни конфликти в Близкия изток, завръщането към тръбопроводните доставки от Изток е единственият начин за спасяване на останалите заводи от физическа смърт или пренасянето им в САЩ и Азия.

Единната валута – еврото е близо до изчерпване, тъй като е превърната в инструмент за разпределяне на загуби от неразумните неолберални политики. Бъдещето принадлежи на хибридна система – завръщане към национални валути за вътрешните пазари, съчетани с обща разплащателна единица за международен стокообмен. Близка схема наблюдаваме като организация на БРИКС.

– И най-важното – реиндустриализация на Европа, което да гарантира не само осигуряване на работни места, но и конкурентно бъдеще на световните пазари. А реиндустриализация без евтина енергия е трудно постижима.

В тази нова, фрагментирана реалност представата за „пълна енергийна независимост“ на България е опасна политическа илюзия. Страната ни е фундаментално и структурно енергийно зависима от Русия по цялата верига – суровини за рафинерията в Бургас, природен газ и ядрено гориво за реакторите в АЕЦ „Козлодуй“. Наложените ни от Брюксел експерименти за откъсване от евтините руски енергийни ресурси доведе до още по-задълбочаващо се обедняване на най-уязвимите прослойки от обществото и до осезаемо свиване на средната класа у нас.

Бъдещият български технократски елит трябва да е напълно наясно, че руските зависимости, могат да се превърнат в геополитическо предимство. Неговите задачи ще се сведат до няколко фундаментални решения за спирането на разрухата и задаването на курс към възстановяване.

Повече от необходимо е създаване на адекватни за нуждите образовани специалисти. Но то изисква бавно натрупване. Технократите трябва бързо да минимизират кухите либерални образователни програми и да възстановят класическата приложна форма на образованието – с фокус върху точните науки. В задаващия се свят на прагматична реалполитка ще се издигнат нациите, които произвеждат и контролират добре организирани логистични пътища, за да са конкурентноспособни.

За България преходът от политическо празнословие към технократско управление не е просто алтернатива, а единственият механизъм за оцеляване на държавата. И нито една от настоящите партии – от управляващи до опозиция – няма потенциал да реализира този преход. Те са част от статуквото, което прелива от пусто в празно с различни лозунги. Управляващите ни мамят, че са способни да осигурят напредък, а опозицията има ролята да ги осъжда на висок глас, че подходът им е погрешен, за да „отпушва“ общественото негодувание. Но самата опозиция няма конструктивно и градивно решение как да се излезе от ямата на планираното и организирано потъване, защото е програмирана от властта да обслужва механизма на заблудата ѝ към нас.

Валентин Кардамски