(Тъжни размисли за Бг. екзалтацията „Бангаранга“)
Знаете ли коя столица държи най-много записи в Книгата на световните рекорди на Гинес? Не е Ню Йорк, нито Лондон, нито Токио. Това е Ашхабад, столицата на Туркменистан. Градът с най-много сгради от бял мрамор, най-голямото закрито виенско колело, най-голямата архитектурна звезда и вероятно най-голямата концентрация на държавно организирано желание някой отвън да каже: „Браво, впечатлени сме.“ Има нещо дълбоко символично в това. Нациите (а още повече техните лидери) с най-проблематично самочувствие често развиват невротична нужда от външно признание. Когато липсва естествено усещане за собствена стойност, започва трескаво производство на поводи за аплодисменти. В този смисъл българската истерия около победата на ДАРА на Евровизия 2026 с „Бангаранга“ не беше просто музикална еуфория. Тя беше колективен психологически симптом.
В нощта, в която ДАРА спечели, България не просто празнуваше музикален успех. Тя преживяваше нещо много по-дълбоко, много по-старо и много по-тревожно: поредния пристъп на национална екзалтация, породена не от съзнание за собствена стойност, а от усещането, че „светът най-сетне ни е забелязал“. И както винаги в такива моменти, истинският предмет на колективната еуфория не беше песента, нито музиката, нито сценичното изпълнение. Предметът беше външната валидация.
Българинът не се радва просто когато създаде нещо. Той се радва, когато някой отвън му каже, че е създал нещо. Между двете има пропаст. Първото предполага вътрешна култура, увереност и автономност. Второто – зависимост, инфантилност и дълбоко вкоренен комплекс за малоценност. Затова и националният възторг около „Бангаранга“ придоби почти религиозни измерения. Социалните мрежи се напълниха с патетични статуси от типа „Малка България покори света“, „Гордей се, българино!“ и „Показахме кои сме“. Никой не попита какво точно сме показали. Това е или второстепенен, или нежелателен въпрос. Самият факт, че някакъв международен конкурс е поставил печат „одобрено“ върху продукт с български произход (всъщност – просто с някакво българско участие), ни е напълно достатъчен.
Тук е големият симптом – не е важно съдържанието на признанието, важен е самият акт на признание.
Ако утре международно жури връчи златен медал на буркан лютеница, половината държава ще изпадне в национален транс. Телевизиите ще редят специални студиа, министри ще се снимат с буркана, а в интернет ще започне поредната вълна от патриотичен екстаз: „Ето, светът разбра колко сме велики!“ Не защото лютеницата е станала по-вкусна. А защото „чужденците“ са кимнали одобрително. Българското самочувствие е като куче, което чака да бъде потупано по главата.
В този смисъл истерията около Евровизия разкрива не толкова музикалния вкус на обществото, колкото неговата психологическа структура. Това е общество, което все още не е израснало от провинциалния копнеж да бъде прието „в голямата компания“. Един зрял народ не измерва собствената си стойност през аплодисментите на външния свят. Той може да се радва на международния успех, но не го превръща в екзистенциално доказателство за правото си на съществуване. При нас е обратното: всеки външен успех се преживява като моментно опровержение на дълбокото подозрение, че всъщност не струваме особено.
Затова и фразата „малка България даде нещо на света“ звучи толкова натрапчиво след подобни събития. В нея има скрито унижение. Самото определение „малка България“ съдържа предварително оправдание, предварително снижаване на очакванията. То казва: „Да, ние сме периферия, да, ние сме маловажни, но вижте – и от нас излезе нещо!“ Това не е гордост. Това е болезнено преживявана молба за внимание.
И още нещо: напълно без значение става какво точно е „нещото“. В момента, в който то е станало популярно, критериите се разпадат. Масовото съзнание автоматично приема популярността като доказателство за стойност. Ако милиони са гледали, значи е велико. Ако “Европа” е гласувала, значи е културен триумф.
Самата масовост на предизвикания възторг се изтъква като непробиваем аргумент: „Как може да не е добро, след като милиони го харесват?“ Сякаш количеството автоматично произвежда качество. Сякаш популярността е естетическа категория. Тук си струва да си припомним саркастичната забележка на Джордж Карлин: „Помислете колко е тъп средностатистическият човек. А сега си представете, че половината хора са по-тъпи и от него.“ Грубо, цинично, несправедливо към мнозина – и въпреки това болезнено полезно като противоотрова срещу култа към масовото одобрение. Историята на човечеството е пълна с примери как огромни маси от хора са боготворили посредственост, кич, агресивна простащина и откровени безумия. Множеството може да произведе шум, истерия и рейтинг, но никога не е било надежден критерий за истина, красота или стойност. Иначе най-гледаното телевизионно предаване автоматично би било върхът на културата, а най-продаваната пластмасова играчка – върховно постижение на цивилизацията. “Когато един милион души на площада викат “Ха@йл Хит@лер”, това не ги прави автоматично прави”, бяха писали някъде А. и Б. Стругацки.
В подобна атмосфера всяка естетическа критика започва да се възприема като национално предателство. Опитът да поставиш въпроси за художественото качество, за комерсиалната природа на конкурса, за стандартизацията на глобалната попкултура, бива посрещан с обичайното племенно озлобление: „Как не те е срам? Нашето момиче прослави България!“
И ето тук стигаме до най-древния механизъм – племенния инстинкт. „Нашето момиче.“ „Нашето момче.“ „Нашият човек.“
Това е логиката на рода, на махалата, на племето. Няма значение какво точно прави „нашият“. Няма значение дали продуктът от действията му има трайна или изобщо някаква стойност. Важното е, че е „един от нас“ и че чуждите са го аплодирали. Колективното его моментално се залепва за индивидуалния успех и започва паразитно да живее чрез него. Един певец печели конкурс, а десет милиона души започват да говорят и се държат така, сякаш лично са композирали песента. Първобитна форма на колективно самонадъхване.
Същият механизъм виждаме и в спорта, и в киното, и дори в абсурдни интернет класации. Ако някой българин попадне в чуждестранна статия „Топ 10“ за каквото и да е, националното самочувствие рязко се повишава за 48 часа. После отново рухва до обичайното си състояние на мрачен нихилизъм и окаяно самосъжаление – до следващата външна похвала. Това е емоционалният цикъл на общество, което не е изградило стабилен вътрешен критерий за собствена ценност.
Не е за вярване колко хора у нас изпаднаха в делириум от щастие, когато някакъв си посредствен, глобалистки, крайно политизиран европейски конкурс със съмнителна художествена стойност, им връчи тенекиен медал. „Европа ни оцени“. „Доказахме се“.
Разбира се, няма нищо лошо в това човек да се радва на успеха, бил той и на не особено талантлив изпълнител на посредствен конкурс. Проблемът започва, когато този успех бъде натоварен с функцията да лекува национални комплекси. Когато музикален конкурс се превърне в психотерапия за колективното ниско самочувствие. Когато една поп-песен започне да изпълнява ролята на доказателство, че „и ние сме хора“.
Истински уверените, спокойните в себе си култури не се нуждаят постоянно да доказват присъствието си на света. Те са наясно със себе си и просто съществуват, създават и продължават напред. Само несигурните култури превръщат всяко международно намигване в национален празник.
И може би именно това е най-важният въпрос след „Бангаранга“ и Евровизия 2026: защо един народ, който толкова често говори за своето велико минало, толкова отчаяно се нуждае някой западняк отвън да му казва постоянно, че има значение?
Да, оказа се, че „и ние можем да дадем нещо на света.“ В тази изконно българска фраза има едновременно копнеж за признание и трагикомична слепота за собствената реалност. Защото обществото, което три дни изпада в патриотичен екстаз от победата на една поп-песен, че дава нещо на света, десетилетия наред не успява да даде елементарни неща на самото себе си. Не може да построи нормална национална детска болница. Не може да създаде здравеопазване, в което човек да не влиза с усещането, че влиза в административен лабиринт на унижение и рушвети. Не може да изгради образование, което да възпитава мислещи, грамотни и свободни личности, вместо фабрика за функционална неграмотност и заучени клишета. Нищо, важното е сега да „даваме нещо на света“, а другото все ще дойде някой ден. Но то не идва. Ето я цялата обърната ценностна перспектива на българския обществен живот: за нас се оказва по-важно да бъдем аплодирани от безспорно деградиращия в културен смисъл Запад, отколкото да устроим отвътре собствения си дом така, че хората да живеят достойно в него. И националната енергия вече близо 40 години не отива за съзидание, а за непрекъснато режисиране и блажено потапяне в моменти, в които някой западняк ни потупва снизходително по рамото.
Е, благодарим.
ПЛАМЕН СИВОВ“
Коментирай първи