Автор: Янис Варуфакис, Project Syndicate
Три мита стоят в основата на колективното разочарование от западните центристки (под „центристки“ Варуфакис има предвид „неолиберални“- б.р.) политически лидери, които отдавна са приели хегемонията си за даденост. Всеки от митовете е от лош по-лош и да се разочароваш от тях е необходима, макар и недостатъчна стъпка към осмисляне и разбиране на това какво се случва днес със света.
Елитите на жизнеспособните режими са уверени в себе си хора. Днес елитите от двете страни на Атлантическия океан са всичко друго, но не и уверени. Последната година те разтъркваха очи изумени, че нещата се развиха по неочакван за тях, но пък очевиден за всички останали сценарий.
В Съединените щати центристите (неоконите и неолибералите) са ужасени, че обществото проявява такава неблагодарност към икономическите успехи на президента Джо Байдън и започва да гравитира около Доналд Тръмп. В Европа огромния възход на всякакви разновидности на тръмпизма за сметка на либерални икони като френския президент Еманюел Макрон и „Зелените“ в Германия предизвикват подобно униние.
На Запад неуспехът на драконовските санкции на САЩ и ЕС да ударят руската икономика и издръжливостта на китайските технологични компании под напора пак на техните тежки санкции, разпалват смес от нихилизъм и шовинизъм. Три мита са в основата на колективното разочарование от западните центристи, които свикнаха да приемат хегемонията си за даденост.
Първият мит е, че политическият център (неолибераллизма) по дефиниция е най-големият враг на крайната десница. Вторият е вярата в представителността на демокрацията – вярата в това, че някакъв митичен средностатистически избирател решава изхода от изборите. Третият е, че западните санкции и мита биха възпрепятствали Китай и Русия заради тяхната зависимост от западните технологии, капитал и платежни системи.
Всеки от тези митове е по-лош от другия; всички те са подвеждащи. И развенчаването им е необходима, макар и недостатъчна стъпка към осмисляне на настоящето.
Да започнем с мита за мощния сблъсък между центъра (неолиберализма) и крайната десница и да се запитаме: щеше ли да се случи издигането на Макрон от нищото до президент на Франция, ако Марин льо Пен и нейният „Национален фронт“ (както се наричаше тогава) не бяха силен съперник? Разбира се, че не. Но щеше ли и някой като Льо Пен да се превърне в силен съперник на свой ред, ако някой като Макрон не прилагаше политики, които облагодетелстват свръхбогатите (чрез намаляване на данъците и масовото печатане на пари), като същевременно позволява строгите икономии да нанесат огромен удар върху поне половината от населението? Отново не.
Въпреки че няма съмнение, че Макрон и Льо Пен (точно като демократите и Тръмп в САЩ) се мразят взаимно, тяхната сила е взаимосвързана. Политиката на центристите на държавен социализъм за малцина и финансови ограничения за мнозинството граждани подхранва неофашистката десница, чийто възход се подхранва от най-силната претенция на неолибералите да бъдат единствената преграда срещу неофашизма.
Сега помислете за мита за неблагодарния средностатистически избирател, който най-безразсъдно не оценява стабилното възстановяване на западните икономики след пандемията. Единствените хора, които намират политическия срив на Макрон за озадачаващ и които обвиняват обществото в САЩ, че не оценява страхотната икономика, която Байдън им даде, живеят в свят на електронни таблици със статистика на глава от населението и макроикономически данни. Само те смятат, че десетичната запетая от растежа на БВП тук и процентният пункт от нивата на безработица там са от значение.
През 1992 г. предизборната мантра на Бил Клинтън беше „Икономиката, глупако“. И това все още е в сила. Но днес въпросът е: Чия икономика? Когато попитате средностатисти