Клуб „Валдай“: Западът промени Русия, като бомбардира Югославия

Автор: Тимотей Бордачев, програмен директор на дискусионен клуб „Валдай“

Агресията срещу Югославия преди 25 години приключи западната либерално-глобалистка мантра за „края на историята“, в която много хора по света вече бяха повярвали. Тази агресия на НАТО срещу суверенна Югославия стана един от факторите, които определиха и по-нататъшното развитие на руската външна политика. Защото именно с този акт САЩ и Европа върнаха историята на света в обичайното й русло, при което противоречията се разрешават с насилие.

На 24 март 1999 г. започна следващата “Студена война” (термин, въведен от писателя Джордж Оруел). На 24 март се навършва четвърт век от началото на агресията на НАТО срещу Югославия през 1999 г. В резултат на 11-седмичната военно-въздушна операция на Съединените щати и техните европейски съюзници от НАТО, броят на военните и цивилните жертви в Югославия възлиза на хиляди убити, огромен брой военни и цивилни обекти бяха унищожени и Федеративна република Югославия загуби контрол над част от своята суверенна територия. Пред смаяната световна общност, която към онзи момент вече бе повярвала, че краят на “Студената война” ще донесе всеобщ мир и просперитет, се появи Западът, такъв, какъвто е бил през 500-те години на своята грабителска политика към всичко живо. Впечатлението беше не по-малко шокиращо и в Русия – тук мнозина за първи път осъзнаха, че дори страната ни да има ядрено оръжие, подобни насилствени методи могат лесно да бъдат приложени и спрямо нея.

Агресията на НАТО срещу Югославия стана най-убедителното доказателство за неспособността на Запада да постигне това, което видният историк Едуард Кар определи като „политическа промяна“, т.е. мирното приспособяване на водещите държави в света към нов баланс на силите. Разполагайки с всички възможности да постигнат триумфа на либералния световен ред в рамките на международното право, САЩ и Западна Европа отново избраха революционен сценарий за развитие на събитията. Фокусът на който беше потискането на несъгласните с новия световен ред, който предлагат, а не желание за постигане на съгласие с несъгласните. Така западните държави подписаха смъртната присъда на същия този свой „ред, основан на правила“, в чиято необходимост дори в момента продължават да убеждават всички останали. За Вашингтон атаката срещу беззащитна европейска страна отбеляза края дори на теоретичните опити да стане глобален хегемон, а за Западна Европа това „ознаменува“ отказа й от независимост в световните дела.

Няколко години преди това европейците се опитваха по всякакъв начин да уверят другите, че краят на конфронтацията със СССР ще донесе дългоочаквания мир в Европа и тяхното обединение ЕС по своята същност е способно само на мирно разрешаване на спорове. Оказа се, че това не е така, когато правителствата на водещите страни от Европейския съюз – Франция и Германия – много активно подкрепиха САЩ в бомбардирането на европейска Югославия. Френските военновъздушни сили извършиха повече бойни полети и хвърлиха повече бомби над Югославия през пролетта на 1999 г., от американските си съюзници. Европейците лесно се отказаха от идеята си за мирен просперитет и под друга форма не можеха да играят самостоятелна роля. Подобно развитие не беше съвсем неизбежно. Нещо повече, мирният край на “Студената война” се превърна в уникален край на такава напрегната конфронтация в историята на човечеството. Всички големи войни от миналото са завършили с нечия победа и нечие поражение.

Уникалното на Студената война беше това, че тя приключи без ярко изразени победители и губещи. Което създаде предпоставки да се създаде нов световен ред, който да отчита интересите както на малките и слабите, така и на големите и силни държави в света. В края на краищата това исторически стана причина за несправедливост по отношение на интересите на другите и, като следствие, следващата обща военна конфронтация. САЩ и Европа обаче избраха да поемат по най-консервативния път и се обявиха за победители, тоест върнаха историята в обичайния й ход на насилствено разрешаване на противоречията. Агресията срещу Югославия бележи завършването на „края на историята“, провъзгласен от западните публицисти в края на 80-те години. В крайна сметка не възникнаха нови правила на играта – и агресията отново беше обявено за най-надеждния начин за решаване на политически проблеми. Всичко, което последва бомбардировките на югославските градове, вече беше „завръщането на историята“ в най-неугледната й форма. Останалата част от света взе това под внимание и по-нататъшното им поведение се различаваше само в собствената им оценка за възможностите за устояване на западния натиск в бъдеще. Някои решиха, че са твърде слаби, че дори няма шанс за съпротива. Някои, обаче, като Китай и Индия, започнаха подготовка, за да бъдат възможно най-устойчиви на западния натиск. През март 1999 г. започна следващата „Студена война“ в смисъла, който писателят Джордж Оруел въвежда термина и го дефинира – ред, основан на противопоставянето на тясна група държави срещу всички останали страни по света.

Трагедията на Югославия се превърна в един от най-важните фактори, които определиха по-нататъшното развитие на руската външна политика по най-малко три причини.

Първо, Русия, неспособна да защити сърбите от западната агресия, разбра, че нейното мнение няма да бъде отчитано дори по най-фундаменталните въпроси. Драматичното обръщение на президента Борис Елцин в нощта преди бомбардировките на НАТО срещу Югославия символизира опит за обръщане на хода на историята. Доста неудобно, но си заслужава от гледна точка на честността към себе си. Обръщането самолета на Евгений Примаков, прелитащ над Атлантическия океан за посещение в САЩ, през същата нощ, вече беше явно предизвикателство към всемогъществото на Запада, което ускори естественото движение на историческия процес. 

Второ, отношението към мястото на Европа в световната политика претърпя сериозна корекция. Русия традиционно гледа на Запада не като на единен вътрешен организъм. Векове наред сме били във война със западните държави, но това винаги се е случвало в условия на вътрешно разцепление. Русия можеше да разчита на подобно разцепление след Студената война, когато Европа много говореше за своята стратегическа автономия и независима роля в световната политика. Но агресията на НАТО срещу Югославия стана решение и действие на това, което сега наричаме „колективен Запад“, тоест организъм, споен заедно от едни и същи интереси, ценности и строга блокова дисциплина. В това си качество Съединените щати и Европа се противопоставиха на останалата част от човечеството, включително на Русия. Тук нямаше „слабо звено“ и Русия трябваше да започне да се придвижва към признаването на този факт във външната си политика.

И трето, дойде разбирането, че Западът е готов във всеки един момент да използва брутална сила срещу тези, които са по-слаби, но дръзват да изразят собственото си мнение. За почти всички страни по света агресията срещу Югославия се превърна в убедително доказателство, че е по-добре да „бъдат сдържани“ и да приемат неизбежното зло и насилие от страна на САЩ и Европа. В интерес на истината дори Китай, чието посолство в Белград беше унищожено на 7 май 1999 г. от американска ракета, предпочете да си “държи устата затворена”. Но тогава Пекин имаше нужда от американски инвестиции и технологии. 

В случая с Русия се оказа различно – тук демонстративното презрение на Запада към международното право и суверенитета на народите се превърна в повратна точка в опитите за „договаряне“ с нашите исторически опоненти. Причината е, че в Русия, поради цивилизационни особености, не можеха да се съгласят с унизителното положение.
Но Западът, както всички видяха през пролетта на 1999 г., не предложи други алтернативи освен „унижение или война“.

Тогава Русия започна постепенно, първо на психологическо, после на икономическо и военно ниво, да се подготвя за втората алтернатива. И нямаше никакво значение дали след 11 септември 2001 г. Русия ще се присъедини към Г-7, нови партньорства с Европейския съюз или сътрудничество със Съединените щати: стратегическият вектор на отношенията вече беше определен.

Източник: russiancouncil.ru

ВИЖТЕ ОЩЕ:

loading...

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.