На 11 декември, вчера, излезе книгата на Милена Върбанова „Бъдни вечер“, посветена на паметта на нейната единствена дъщеря Елена Френска. Книгата съдържа едноименната семейна повест и седем сонета на Пиер дьо Ронсар от неговия Сборник „Сонети за Елена“, в превод на авторката. Корицата и илюстрациите са дело на художничката Емилия Върбанова. Книгата е издадена от БГ Принт – Враца и читателите могат да я намерят в книжарница „Български книжици“, София.

„Бъдни вечер“ е седмата поред книга на Милена Върбанова, историк, културолог и писател, член на СБП. (Критично.бг)

Представяме ви откъс от повестта „Бъдни вечер“:

Но Бъдни вечер, за която искам да ти разкажа, се е случила в по-ранно и спокойно време – в 1938-а, точно годината, в която през месец юли се е родил вуйчо ми. Учениците дълго чакали тоя ден. На обяд ги разпуснали в десетдневната коледна ваканция. Бавно минавали следобедните часове – за децата, а не за родителите, които, както всеки ден, търчали по работите си. Пропуснали да повикат навреме за утрешната колитба един комшия, който колел прасетата в махлата – бил прочут сръчен колач, дядо трудно понасял вида на разплискана кръв и мъките на животното, което отглеждал като собствено дете. Комшията обещал да дойде, но заръчал да чакат – когато свърши с другите прасета. В такива дребни суетни дошла вечерта. Хапнали постен боб – приготвянето на тия уж традиционни тринайсет засукани ястия на Бъдни вечер, е неосъществимо за селската стопанка. Слагали на трапезата прости храни – боб, прясна пита, кромид, чесън, ябълки, мед, орехи. Баба Йордана беше ненадмината майсторка на боба, пък и на всички манджи – ти не си имала късмета да ги опиташ, тя се спомина, когато ти беше само на две-три годинки. Но и майка ми, която беше отлична готвачка, признаваше, че не може да се мери със своята майка – нито да свари толкова вкусна чорба от стара кокошка, нито да скълца такава лютика, нито да опържи мекици с такива големи хрупкави мехури. И как ще може, като нито пилетата, нито зеленчуците, нито брашното, купени от магазина, бяха като тия на баба! Даже по времето на соца, а за днешните отрови да не говорим. Баща ми с право казва, че ако човек от миналите векове възкръсне и за беда, хапне от алхимията на Билла, веднага отново ще навири петалата!

Няколко дни преди това, Вълка, сестрата на дядо Йордан, и мъжът й, пратили вест от Борован, че ще гостуват на баба и дядо за Коледа с децата си. Бъдни вечер щели да си прекарат у тях, а на Коледа сутринта – да пристигнат в Рогозен. Винаги се събирали на Коледа и мама и сестрите й чакали с радостна тръпка братовчедите си. Лелята и свакото имали мощни коне и прекрасна кола ( каруца ), на която през зимата слагали чергило. Качвали се всички на колата и се понасяли в галоп вън от село, по равното поле. Това коледно преживяване децата на двете семейства чакали цяла година.

Мама и сестрите й се бояли, че тоя декември още нямало сняг – макар че баба казваше „Коледа – есен ( с ударение на второто „е“ ) ден“. Но с падането на вечерта завалял гъст сипкав снежец, който бързо натрупал трийсетина сантиметра. На семейството, което вечеряло рано, както вечерят на село, без разлика дали е делник или празник, му се приспало.

Седели отмалели по местата си и въпреки напредналия час, не отивали да си лягат, макар че на село хората заспиват рано дори на Бъдни вечер. Баба предяла, нишката, въпреки умората, се точела равна, вретеното жужало. Дядо Йордан седял наведен над книга, но редовете се преплитали пред очите му. Мама и най-голямата й сестра Петра тихичко си разменяли по някоя дума и заговорнически се смеели. Баба Младенка дремела на трикракото си столче, от някое време тя показвала признаци на старческо слабоумие – винаги била кротка и незабележима, но сега почти отсъствала от живота на младите. Дядо Кръстьо седял отделно пред огнището, гледал жаравата и от време навреме укорно се обаждал: „Кой знае кога ще дойде!“ Имал предвид колача и бил раздразнен от пропуска на сина и снахата. Постепенно всички били обзети от оня сладостен полусън, който хем те кара да се потътреш към кревата, хем окачва пранги на нозете ти и не ти дава да мръднеш. Снегът спрял. Духнал вятър и отвял облаците. Млечният път засиял като леден прах в небето – такъв, какъвто сме го виждали само на Рогозен, през зимата.

И отведнъж се сепнали – първо баба, която чуваше с някакви вътрешни уши, не на главата, а в гърдите – а подир нея и всички останали. „Вълкини идат!“ – викнала тя. Според нея часът бил малко след десет. По Говедарището, откъм Тутунярете, съседи от северозападната страна, се разнесли звуци, приглушени от снега, но безпогрешно познати. Това бил звънът на главините на колелетата на борованската кола. Чули ясно и характерното пръхтене на единия от конете. Колата хвърчала като кочия, носена от змейове и само миг по-късно с едно яко „прррр“ на коларя, спряла пред голямата порта, водеща в черния двор на дядовата къща. Защо сестрата и зетят пристигали от противоположната на Борован посока? Никой нямал време да си зададе тоя въпрос, защото портата се отворила, охранените коне мазно я плъзнали в широк завой и спрели пред обора. Разнесли се бодри крясъци на деца и гълчава на възрастни.

„Забравил си да залостиш портата!“ – измърморил дядо Кръстьо, но синът му се сопнал: „Залостих я когато внесохме дървата“. През седмицата били отсекли голям явор, растящ пред прозорците на къщата откъм Говедарището, по който се катерели деца от махлата и надничали в стаите. Насекли го на място и без да бързат, два дни внасяли парчетата. Последните внесли същия следобед. Дядо Кръстьо насмешливо изпухтял под белия си мустак, не вярвал на учения си син, според него всеки учен бил завеян.

Баба се спуснала да отвори входната врата на къщата, но дядо Йордан я спрял: „Който е дошъл в тоя час, сам ще потропа“. Всички, без баба Младенка, се залепили за прозореца на „къщи“, който гледал точно към черния двор.

Странно, говорът на гостите издавал голяма тълпа, а не само мъж, жена и три деца. Чували се неразбрани думи, пламтели факли, мяркали се сенки. Уж се долавяли гласовете на „кака“ Вълка и мъжа й, но смеховете се надигали прекалено високо и весело, сякаш роднините били пийнали по път. Шумът долитал на вълни, ту по-тихо, ту по-ясно. Никой от гостите не се упътил към портичката, която деляла черния двор от градината и къщата. После с всеобщ вик се метнали в колата, подкарали вихром конете и излетели през портата.

Дядо, баба, момичетата и дядо Кръстьо не помръдвали. Баба се усетила и им напомнила да се прекръстят. Явлението траяло десетина минути. Баба Младенка се събудила и попитала идвал ли е някой, защото я споходил чуден сън.

За отбелязване е, че всички спали добре тая нощ, без кошмари.

На съмнало дядо излязъл в двора – в сухия сняг нямало никакви следи от каруца, конски копита и човешки стъпки. Голямата порта била залостена.

Било Коледа. Небето било чисто, греело студено зимно слънце. Вълкини пристигнали с децата от Борован. И през ум не им минавало да пътуват на Бъдни вечер .

Милена Върбанова