БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД ВРАЦА

Врачанското читалище „Развитие“ след бомбардировките на 24.01. 1944 г.

На 24 януари ще се навършат 80 години от варварските бомбардировки над град Враца. Шестнайсетхилядният през 1944 г. областен град е сред най-жестоко пострадалите български селища на глава от населението. Градът е атакуван на два пъти в рамките на минути от 48 ( някъде е записано 42 ) американски летящи крепости. По волята на съдбата, моят дядо – бащата на майка ми, Йордан Пашов, в този ден е пристигнал с конската си каруца от село Рогозен във Враца, за да навести най-голямата си дъщеря Петра, ученичка във Врачанската Класическа гимназия и да остави хранителни продукти – на нея и хазяите й. И тъкмо в квартирата на леля ми по пладне ги заварват бомбардировките. Дядо и леля оцеляват. Той е мобилизиран от градските власти да помага при разчистването на развалините, спасяването на затрупаните хора и изнасянето на телата на убитите. С настъпването на нощта, властите позволяват на дядо и леля да се върнат в Рогозен при полудялото от тревога семейство. Баба ми Йордана и по-малките деца са наблюдавали от Рогозен – от 40-километрово разстояние – заревото от пожарите в града. Дядо и леля Пека, както я наричахме, слезли от каруцата като смъртници – лицата им били покрити с твърда бяла кора от прах, вар и хоросан от рухналите сгради. Погледите им били вторачени и неподвижни от страшните картини, видяни през деня. След атаките над Враца, американците бомбардират Кунино, Беглеж и други села в Северна България. Но някой друг път ще опиша спомените на майка ми, която многократно ми е разказвала за ужаса, преживян от нейния баща и сестра й.

В редовете по-долу, предлагам текста на проф. Ангел Кунов, днес покойник, брат на журналистката Юлия Пискулийска – тяхното семейство също е от Враца, тук те са родени и отрасли – за бомбарировките над града, които не целят поразяване на военни обекти, а представляват умишлено изтребление на невинни деца, жени и мъже. Споменът на проф. Кунов е публикуван от сайта „Враца днес“ на 24.01.2021 г. Препубликувам материала с малки съкращения:

„В бомбения ад на 24 януари 1944 г. във Враца са погубени цели семейства (по архивни данни Ангелови, Балиеви, Добралевски, Дянкови, Карабашеви, Стойчеви, полковник Яначков и семейството му), двете дъщери (на 5 и 3 години) на учителя и поета Йосиф Петров и още много невинни деца и възрастни.

Разрушения след бомбардировките над Враца

Статистиката за жертвите и разрушенията според различни източници не е еднаква. В 12,35 и 13,10 часа на два пъти 42 самолета хвърлят без угризение 380 бомби над Враца. Загиват 134 души и са ранени повече от 250 ( някъде се твърди, че ранените са ок. 300 – М.В.). Очевидци си спомнят, че от самолетите с бордови оръжия са разстрелвали в упор бягащите хора. По време на бомбардировките съм на възраст, която все още не влиза в обзора на паметта, но след това си спомням за ями от бомби, една от които на улица „Софроний” през зимите ни служеше за пързалка. Със задружен труд врачани заличиха в следващите месеци и години последствията от разрушените и унищожени сгради. Но нищо не може да премахне ужаса, мъката и тъгата. От позицията на годините могат по-трезво да се осмислят събитията от 24 януари 1944 г. (…) Бомбардировките над София и други градове на България през 1943-44 година са извършени не над военни подразделения, летища и сгради. Бомбите са изсипани безразборно и жестоко върху цивилни обекти и безобидно население. Това не е героизъм, това е безразсъдно и хладнокръвно унищожение. А в него прозира омразата и яростното ожесточение срещу българския народ на един политик като Уинстън Чърчил. Изрази като „Държава на име България не трябва да съществува…” и за София – „…трябва да бъде изравнена със земята…” е призив за престъпно поведение при положение, че нито един български войник или каквато и да било военна единица не са участвали срещу съюзническите сили.

Лилия-Мария, дъщеря на Георги Игнатов, най-малкият син на героя-опълченец от Берковица Григор Игнатов, намира в архива следното съобщение: „На 24 януари 1944 г., след бомбардировката на англо-американските самолети над Враца, беше убита единствената ни дъщеря Лилия Георгиева Игнатова на 14 години”( както се подразбира, Лилия-Мария е сестра на загиналото дете Лилия, родена след неговата смърт – М.В ). 

Ето нейният разказ:

„Сестра ми е загинала около обяд заедно със седемгодишната Ефросина, дъщеря на лелята на майка ми Искра Гезеджийска, и възрастна жена, за която не зная нищо. Сестра ми, Ефросина, леля Искра и жената са се скрили в една барака в двора. Вуйчо Тодор е имал бакалия. ( Преди ) въздушната тревога някои от бягащите хора са искали да купят цигари и бонбони. Леля е отишла да им продаде и се е позабавила. През това време са свирили отбой, но децата и жената не са се завърнали. Вуйчо Тодор и лелка Искра отишли в двора и на мястото на бараката видели една огромна яма. От хората в нея нямало и следа.

Къщата с магазина е била точно на мястото на блока (срещу печатницата от близкото минало) на бул. „Демокрация” 9, вх. В. Сега там живее Венета Бецова – осиновената дъщеря на сем. Гезеджийски през 1945 г. Трагедията е била още по-голяма, тъй като татко и вуйчо са търсили телцата на децата по съседните дворове и покриви на къщи. Зная, че от кака са намерили ръчичка, краче и част от скалпа. Разпознали са ги по пръстенчето, обувчиците и сплетената й косичка. Намерените останки от телцата са погребани в едно малко сандъче в старите врачански гробища. Това е семеен гроб на родителите на баба Слава и лелка Искра. След това майка е останала в Бешовица и Кален, за да може редовно да посещава гроба, а татко е заминал за Попово, където е бил евакуиран институтът, в който работел. А защо само сестра ми е била във Враца? Защото родителите ми са се върнали в София да приберат част от багажа и всички заедно след това да заминат за Попово. Враца е била междинна спирка.

Вярвайте, написването на тези спомени за мен е един кошмар. Всичко това е много болезнено, защото съм слушала многократно от родителите си в най-ранните ми години и затова са толкова живи и сега.”

Тъжен е разказът и на приятеля ми от детството Николай Бошнаков. Не пресъхват сълзите на майка му, когато по-късно той иска да чуе какво се е случило. Малко преди бомбардировката, в слънчевия и мразовит ден, баща му го е държал пред къщата в скута си. От кръчмата на дядо му излиза един от кираджиите от село Мраморен го моли да слезе в мазето и наточи вино. Морският капитан Светослав Бошнаков отива и в този момент върху кръчмата пада зловеща бомба. Във въздуха хвърчат най-различни късове от дърво, тухли, мазилка, стеле се прах и дим. Бабата взима малкия Николайчо и го скрива в гардероба, в коридора на къщата. Обезумяла, майка му се втурва в мазето и вижда най-напред тялото на един от каруцарите, който е седял до печката. След малко съзира и съпруга си под една греда и срутилия се върху него под. Дошлите по-късно войници изваждат загиналите от развалините.

Нашата майка разказваше как при сигнала за тревога баща ни е тръгнал към военното поделение, а тя е побягнала, като е грабнала сестра ми Юлия и мен. Когато бомбите започват да падат, тя е легнала върху нас с единствената мисъл да ни запази. По чудо сме оцелели между многото бомби в тази част на града. Къщата ни на ул. „Никола Войводов” и „Полк. Кетхудов”, срещу някогашната фурна „Родина”, беше раздрусана силно от падналите наблизо бомби и не можа „да се съвземе” до събарянето й след три десетилетия. Та тя беше на 50 метра от къщата на Николай Бошнаков, а в радиус най-много до 350 метра от нея, от бомби пострада читалище „Развитие”, бяха разрушени Военният клуб и Занаятчийското училище. За зла участ в Занаятчийското училище бяха настанени хора от София, евакуирали се след бомбардировката на столицата на 10 януари. На около 120 метра от нас е паднала бомбата, убила братовчедката ни Лилия. А Лилия-Мария, родена след години от бомбардировката, е кръстена на сестра си и баба си (съпруга на опълченеца).

(…) Искрено желаем децата и бъдещите поколения никога да не изпитат ужаса на войните и техните смъртоносни оръжия. Годините ни отдалечават неумолимо от едно или друго събитие. Затова трябва да се поддържа будна паметта на хората, да знаят и помнят, да разказват на децата и внуците си за такива потресаващи с безсмислието и жестокостта си събития. (…)

 проф. А. Кунов“

* А какво направихме ние? Вдигнахме паметник на убийците!

Автор: Милена Върбанова, Skandalno.net

ВИЖТЕ ОЩЕ:

loading...

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

6 коментара

  1. Помним.
    Помним бомбите-играчки- предназначени да осакатяват и убиват деца.
    Помним думите на биполярния алкохолик Чърчил- София да бъде изравнена със земята и в полето й да бъдат засадени картофи.
    Помним и героизма на кап. Списаревски, както на още 20 български летци- загинали в защита на българското небе от бруталната, военно-престъпна англосаксонска агресия над цивилното население-предимно деца, жени и възрастни хора!
    Помним!
    И няма да забравим!
    Няма да простим!
    Няма да простим на еничарите, х@зари-българоубийци!
    Амин!

  2. Благодаря за тия думи, Мина! „Богоизбраните“ ненавиждат България. Ясно е защо. Сега са й измислили унищожение чрез заличаване на нашата велика история и нахлуване на черните орди. Но ми се струва, че нито Господ, нито ние ще го позволим. Колкото повече унижават и подтискат народа ни, толкова повече той се събужда.

  3. Аз Ви благодаря!
    Господ си знае работата, каквото има да става-ще става!
    В Откровение е описан изхода и вярвам в него. Вече се случва.
    За България- със сигурност ще възкръсне като Феникс от пепелта!
    Този път-истинска, с истинните българи.
    Такава- каквато Е!
    Да Бъде!

  4. И на тези уроди, някога, сега и завинаги до изтреблението им нашите предатели и родоотстъпници целуват аналните отверстия. Първо трябва да се изчистим от ВЪТРШНИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАТЕЛИ. После щее по- лесно.

  5. Благодаря! Напълно съм съгласна с коментара Ви!

  6. Благодаря за статията, Милена, макар че никак не е лесно да се четат такива неща. Досега бях чел подробности само за София, където се споменава само, че имало и други места в България, бомбардирани от най-великите „демокрации“.
    Много интересно пише за София и Димитри Иванов във в. „Сега“ за детството си, за бомбардировките, за играчките с взрив, отнесли ръчичките на връстниците му…
    Съветският Съюз обявява война на България през 1944, но никъде не се споменава за бомбардировки над България. Явно не са били дорасли до „демократичното“ ниво на съюзниците си…

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.




Въведете кода за проверка: *