Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Ал. Дугин за Бъдещето на Русия след Путин:

В предишни статии показахме, че главните полюси, между които се развива същността на основните обществено-политически процеси в Русия, е противоречието между реализма и либерализма. Тоест курсът за укрепване суверенитета на Русия, като самостоятелен и съвършено независим световен център за приемане на решения и желанието на определени бизнес кръгове страната ни да се интегрира в световната глобална система, където нормите, правилата, ценностите и приоритетите ги задава съвременната западна цивилизация в нейната ултралиберална, постмодерна версия.

Струва си обаче да подчертаем: Ако Русия избере пътя на интеграцията в глобалното общество, тя не може да избира тази версия на либерализма и западни ценности, която на нея й се иска. Тя ще бъде принудена или да приеме именно този радикален либерализъм, който доминира в съвременния Запад, с ЛГБТ+, cancel culture, шейминга, постхуманизма, феминизма и постмодернистичната култура и политиките на идентичността. Или да остане в края на периферията и доминиращият все още но не задълго Запад да се отнася с Русия като с глуха провинция, с варварска територия – граница, където свършва Западът и започват джунгли, степи, пустини и селища с недостатъчно цивилизовани и прогресивни диваци.

Сега нека се опитаме да намерим място в тази обща карта на това, което представлява политическият режим в Русия, установил се след 21 години управление на Владимир Путин. Съвършено очевидно е, че в продължение на всичките тези години, още от самия момент, когато Путин дойде на власт, суверенният полюс в Русия постоянно укрепва. „Прозорецът на Овертон“ последователно се преместваше от позицията на глобализма и либерализма, които бяха еднозначният избор на руския елит при управлението на Елцин през 90-те години на ХХ век, към позицията на реализма.

Този процес преминаваше през множество етапи, от погрома на нелоялните олигарси, до преборването на значителен процент от Елциновия елит в посока към признаване върховенството на държавата. Който от елита беше категорично против това, незабелязано изчезна. А някои сами се удавиха или избягаха от страната. Реализмът обаче, който постепенно се засили при Путин, далече не преодоля напълно либерализма. Путинската тактика за превръщане на глобалистите в реалисти, препрофилирането на олигарсите и превъзпитанието на създалия се през 90-те години елит в лоялност към самия него, сработи за укрепването на Путин като силен и напълно суверенен владетел. И именно върху тази лична негова власт се градеше целият политически режим. За запазването на властта и нейното укрепване подобен механизъм се оказа извънредно успешен. Но той имаше и обратна страна.

Сформиралият се в епохата на разпада на СССР и добрал се до големите пари и власт в ожесточени битки без правила върху руините на великата държава елит, който Путин подчини, разбира се не забрави предишната си свобода. Едва ли той искрено възприе реализма и патриотизма. Той само се подчини пред личната воля на Путин, на който по-добре беше да не се противоречи. Но този елит не се промени. Той продължи да се хлъзга по наклона на печалбарството, на разпада и разграбването на държавата, а така също на уютните отношения със Запада и смътната надежда, че ще бъде приет при приемливи условия в клуба на глобалистите. Докато Путин е тук, този елит ще бъде принуден да приема правилата на играта. Но съвършено очевидно е, че той дреме и наблюдава кога този кошмар ще свърши. Путин така или иначе ще си отиде и елитът най-накрая ще може да се върне към старото. Как може да стане това видяхме в периода при президентството на Медведев.

Разбира се, Путин залъгваше Запада, притъпявайки бдителността му с димната завеса на демократизацията, глобалистките Петербургски форуми и пауновите шествия на самовлюбените либерали, вече повярвали си, че Путин е в миналото и моментът на връщането в „благословените 90-те години“ е близък. Когато през 2012 г. либералите разбраха, че Путин се връща, истерията им се изля на площад „Болотной“, към която се присъединиха не само петата (праволинейните либерални опозиционери), а и шестата колона (външно лоялните към Путин системни либерали).

Но бунтът беше потушен и те отново бяха принудени да се кълнат във вярност на Путин и даже да преглътнат „Крым наш“ и Донбас. Путин все пак успя да ги убеди да спрат с „Руската пролет“. Но от наложените им санкции ги заболя чувствително. Въпреки това за целия период, в който Путин бе на власт, либералният елит така и не беше сменен. Той беше принуден да се огъне идеологически, да търпи санкции и унижения, да приглася с отвращение на патриотичните песни и понякога, плюейки се вътрешно, да посещава богослужения. Това означава, че преместването към суверенния полюс не беше завършено, или в крайна сметка не стана необратимо. Затова от гледна точка на баланса, патриотизмът и либерализмът на режима на Путин е компромисен. Путин лично проверява пропорцията между тези два ориентира. Безусловно, самия той се отъждествява със суверенитета и първостепенността на националната държава. Но неговия елит както беше, така и си остана предимно глобалистки и либерален.

Най-ярко това се забелязва в икономиката, културата и образованието, където системните либерали притежават очевиден монопол. Силовиците и външната политика, и преди всичко символните фигури Шойгу и Лавров, неслучайно са избрани на първото и второто място в списъка на „Единна Русия“ за близките избори (и обърнете внимание, няма никакъв Медведев!), те въплъщават в себе си реализма. Финансово-икономическият блок на правителството (с изключение на Белоусов, чийто патриотизъм и решителност според мен малко са надценени) остава либерален. Затова Путин като система, като човека-държава, не може да бъде отъждествен само с реалистичния полюс. Той стои като висш арбитър и над едните, и над другите и управлява и двата полюса едновременно. В крайна сметка, така поне смята той. И отчасти е прав. Но ако силовиците, които по определение са лоялни към държавата и законната власт, са подчинени напълно и телом и духом на Путин, то системните либерали имат друг стопанин. Те служат на двама господари едновременно: по необходимост на Путин, от който сънуват по-скоро да се избавят, и истински, на глобалната идеология на либерализма.

Либерализмът е именно идеология, нещо аналогично на вяра, религия, секта. Либерализмът е проект, идея, метод, цел. И той е фундаментално въплътен в съществуващите могъщи институции на съвременния Запад. Държавниците патриоти нямат никаква особена отделна идеология. Те са лоялни само на държавата, следователно лично на Путин. Такова положение на нещата има своите плюсове и минуси.

На Путин му харесва, че идейните либерали са активни и предприемчиви. Но той може би недооценява, че тяхната активност винаги е двусмислена. Те способстват за модернизацията и пряко или косвено съдействат за по-дълбокото оплитане на Русия в глобалните мрежи. И обратно, патриотите са безвредни, но пасивни. Тъй като нямат никакви идеи, освен да служат на държавата, те не се палят от вътрешен огън. А ако са и нравствено слаби, тогава леко стават жертва на глупава корупция. По този начин изглежда сега картата на руската-политическа действителност. В нея няма пряко противопоставяне на „либерали против реалисти“, където в качеството на либерали биха били явните противници на Путин (петата колона), а в качеството на реалисти, самият Путин и неговия политически режим, като цяло. Всичко е малко по-сложно. Но на тази карта следва да отбележим три, а не две зони.

В първата зона, зоната на либерализма, влизат всички либерали, и системните (шестата колона), и несистемните (петата колона, почиваща си днес в не толкова приятни места). Те са проводник на единния вектор, вектора на интеграцията на Русия в глобалния свят с неизбежното приемане на условията на международния елит и на западните ценности. Целта им е една и съща, но методите са различни. Петтата колона действа извън държавната система, а шестата вътре. С първата Путин и държавата се борят, а шестата се чувства напълно комфортно, каквито са Набиуллина, радиостанция „Эхо Москвы“ или колективният институт на Гайдар.

Втората зона е самият управляващ режим. Тук виждаме съчетание на реализъм, патриотизъм и суверенитет, примесени с определена търпимост към глобализма. Но всичко това базиращо се само на личната лоялност към Путин. Най-главното е компромисния характер на тази зона, в която е постигнато равновесие между двата полюса. И гарант за това равновесие е самият Путин. Тук всички, които са проследили мисълта ми, ще възразят. Стоп! Вие самият казахте, че Путин премества „Прозореца на Овертон“ към страната на реализма и суверенността в ущърб на либералите и глобалистите. Да, вярно е, премества го. Но прави това по такъв начин, че балансът между патриотите и либералите да не се нарушава.

Путин сменя курса на държавата така, че това да не бъде прекалено забележимо. И главното, така че тези изменения да могат да бъдат обратими, или поне да изглеждат такива. Какво видяхме с назначаването на Медведев за президент? Путин показа, че „ако поискам ще върна всичко както беше през 90-те години, само че на нов етап“. И мнозина в Русия, и на Запад повярваха в това. Но през 2012 г. Путин уточни, че се е пошегувал. Обаче от тук нататък вече никой в нищо не е сигурен. Между тези две зони е прието да се разполагат всички процеси, които протичат в руското общество.

Между Путин и либералите, като че ли Путин е чистият реализъм и суверенност, а всички либерали се намират извън скобите на държавната власт. Но това не е вярно. И следователно ние изпускаме нещо още от самото начало. А нали именно в такава парадигма се правят повечето прогнози и аналитични разработки, касаещи преди всичко бъдещия приемник на Путин. Кого ще назначи Путин? Такъв, като самия него, или по-либерален.? Едни, като например Сурков смятат, че ще бъде същият (оттук идва и тезата за „дългата държава“ на Путин), и тогава ерата на компромисите ще продължи „вечно“, или пък той ще се смили и ще избере по-либерален. В това е цялата интрига за приемника и всичко свързано с нея. Само два полюса, или като досега, или назад в 90-те. И това е всичко. Трето няма.

Но трето има.

И то е още една зона, зоната на чистия суверенитет и чистия патриотизъм. Това не е просто реализъм в международните отношения. Това е нещо повече. А именно идеята, алтернативна на цялата структура на западната хегемония, отхвърляне на западната цивилизация като универсално явление, утвърждаване на руската самобитност, напълно противоположно на пътя на Запада, особено този в епохата на „Новото време“. Тази зона се разполага значително по-надясно от Путин. В нея няма и намек за либерализъм, няма и помен от петата и шестата колони.

Това е зоната на пълноценното представяне на руската идея, утвърждаването на Русия като империя, като самобитна цивилизация на руснаците, славянофилите и евразийците. Тук се разполага и идеологията, която почти във всичко е огледално противоположна на съвременния либерален глобализъм, на капитализма, на материалистичните догми на естествените хуманитарни науки на „Новото време“. Това не е абстракция. Картината ще стане напълно логична и естествена, стига да си представите, че заелият мястото на Путин владетел ще анулира неговия пакт с либералите, със „семейството“ (става дума за семейството на Елцин – б.пр.), с олигарсите от 90-те, с мрежата от глобалистки институции, но ще продължи путинската линия на патриотизъм, суверенитет и независимост.

Това ще бъде просто Путин, но минус либералите. Минус Греф, Наибуллина, „Эхо Москвы“ и колективния институт на Гайдар. Нима е толкова трудно да си представим такава конструкция? Вземете всеки силовик от средния ешалон, който не е прекалено корумпиран, и ето ви третото звено. Но стига да допуснем наличието на такъв трети полюс и цялата картина рязко се променя. Безкрайното пристягане на въжето на сегашната система незабавно приключва. Шестата колона отива при петата. Награбеното метафорично и реално се дава на децата. Рубльовка се превръща в селище от детски пансиони и санаториуми. Само някои от вилите ще останат да служат като музеи, илюстриращи деградацията на руския елит през трудното тридесетилетие, последвало падането на великата империя. У държавата мигновено ще се формира отдавна търсената идеология. Русия ще се върне на световната сцена в качеството си на пълноценен, самостоятелен играч.

Путин е подготвил всичко това. Но самият той не иска или не може по някаква причина да направи последната стъпка по преместването на „Прозореца на Овертон“. Или оставя това на бъдещето, за да остави оперативно пространство в историята на руската държавност.

В условията на умираща Западна цивилизация и възраждането на страните от т. нар. Трети свят, системата на западния капитализъм бавно умира. Никой не знае датата на края, но всички знаят, че той ще дойде. Затова и „дългата държава“ на Путин, и струващото ни се безкрайно бавно преместване на „Прозореца на Овертон“, рано или късно ще бъдат изчерпани, както и всичко на този свят. Но във всеки случай трябва ясно да осъзнаем, че занапред изборът не е от два, а от три варианта. След Путин може да последва:

– или откат в либерализма;

– или да се съхрани статуквото (което е сега);

– или да настъпи епоха на истински и пълноценен суверенитет и триумф на руската цивилизация без либералите.

Всеки може по различен начин да изчисли шансовете на всеки един от тези сценарии. Да гадае за личностите, да прогнозира и да предлага проекти. Но трябва да избира възможния от три, а не само от два сценария. Именно в това е основното съдържание на идеологическата картография на съвременната руска политика. Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *