Румен Угрински е една от звездите на Столичния куклен театър, където си партнира с Мая Бежанска. Изключително популярен обаче го правят изявите му в телевизионните предавания „Господари на ефира“ и „Пълна лудница„. В момента играе и в шоуто „Ол инклузив“.

– Направихте постановка с кукли по „Бурята“ на Шекспир, но за възрастни. Предизвикателство ли беше?
– Шекспир от години не е правен в нашия театър. Скоро не е имало такова представление и възрастната публика няма навика, че в кукления театър може да се играе сериозно представление, С режисьорката Катя Петрова до последно променяхме сцени, добавяхме и махахме текст. Това е може би най-мащабното като обем представление, което сме правили. Успяхме да го съкратим до 1 час и 30 минути.

– Има ли разлика между това да играете за деца и за големи хора?
– Би трябвало да има разлика, но нещата са доста комплексни, защото представленията, насочени изцяло към деца, също не са само за тях. Защото детето винаги идва с родител, баба или дядо. Затова и се стараят да поднасят детските неща с втори подтекст и за възрастните.

Нашите представления са и за децата, и за родителите. Това ги прави и по-интересни.

– С кого бяхте по-близък в студентските години?

– О, с целия си клас. Бяхме заедно с Мая Бежанска и Краси Радков. Бяхме изключително задружни. Годините ми в НАТФИЗ бяха като сбъдната мечта. С Краси правехме много неща и извън часовете. Просто се усещахме като актьори. Винаги единият от двамата избухваше, излизаше на сцената и започваше някакви монолози, които дори не мога да опиша. Правехме невероятни импровизации. Краси е сред хората, които много ми липсват. Но всеки си хвана своя път. Той пък даже вече взе да не вдига телефона. Обаждай ми се, Краси!

– Правехте ли много купони?
– Е, как! Купоните ни бяха като хората. От „Драмата“ идваха и се чудеха защо те не правят купони и общо взето се опитваха да се „внедрят“ при нас. Ние, разбира се, ги приемахме. Не ходехме много по заведения, но се събирахме у някого от софиянците. Ходили сме в Германия на фестивал и дори в Америка. Там прекарахме малко повече от месец. Беше страхотно. Тук беше дошъл човек, който отговаряше за отдел „Кино“ в техния университет, за да ни подари камери. Нашият ректор го разведе да гледа представленията на различните класове. Ние направихме импровизирани етюди с кукли и той много ни хареса. Покани ни да гостуваме и да играем в техния университет.

– Заминали сте точно в първите години след идването на демокрацията. Какво ви впечатли най-много в Америка?
– Най-много ни впечатли имането там, невероятните условия, в които живеят. Но странното беше, че откъм чисто актьорски качества американците не показаха нищо особено. Вечер се събирахме с техните класове и си правехме разни етюди. Американците бяха на добро ниво чисто технически – как се пада от стол, как се претъркулваш. Но нямаха никакво чувство за хумор.

На техния фон ние правехме уникални неща. Макар че не владеехме много добре езика, те се скъсваха да се смеят. В началото бяха много резервирани към нас и ни поздравяваха изкуствено. Накрая не ни пускаха да си ходим, плачеха, като ни изпращаха. На летището рецитираха „Аз съм българче“ – научили го, само и само да ни покажат колко ни обичат. Много неща ни изненадаха там – в много отношения бяхме по-напред. Гледали бяхме филми, които тогава се въртяха по целия свят и бяха абсолютен хит. Те си знаеха само техните Оскари. Не бя^а чували за Кустурица, който тогава беше хитът на ъндърграунда.

– Тогава замислихте ли се дали да не емигрирате, да останете там?
– Да, това беше единственият момент, в който съм мислил да напусна България. Прекарахме доста време там и ни приеха по невероятен начин. Накрая нашите преподаватели ни поставиха задача всеки от нас да направи по един етюд с 2-3-ма души от тях. Аз направих етюд с обувки. Вързахме връзките на моите туристически обувки и ги направихме на грамадни мустаци. Така обувките ми станаха дървари. Направихме дърво от обувки, трионът беше също от връзки за обувки. Други обувки ставаха на различни животни. Трябваше да демонстрираме какви персонажи могат да се направят от различни видове обувки. Направихме си музика. Но самите американци бяха страшни дървета. По-късно момчето кандидатства с този етюд и го приеха да учи в една от скандинавските страни. Тогава си казах дали да не остана, но не можах. Много е трудно в чужбина без приятели, без семейство. Нямах смелост за такова нещо. Оставаше ми само още една година в НАТФИЗ не исках да губя прекрасната атмосфера, която имахме.

– Съжалявате ли сега, че не останахте?
– Не, макар че все се чудя защо така трудно зе случва всичко у нас. За всичко хвърляш невероятен труд и усилия. Там с 50% от това, което влагаме тук, ще постигнеш невероятни неща.

– Как получихте първата си роля в театъра?
– Веднага след като завърших, ми се обади главната режисьорка от кукления театър Яна Цанкова. После разбрах, че ме е гледала в студентски представления и ме е харесала. Тя се държа доста авторитетно и имаше защо – много уважаван режисьор е. Покани ме на интервю. Тогава обаче бях зает, нещо не ми се ходеше на интервю и й казах, че не мога. После ми се обади директорката на театъра Слава Рачева и си направихме среща. Първо ми казаха, че в Столичния куклен театьр не може веднага да започна с главна роля, направена специално за мен. Трябвало първо да замествам във. вече готови, стари роли и след две години може би ще получа главна. Казах им: „Тогава ще дойда след две години“. Така се случи, че направиха „Храбрият шивач“ и ми дадоха главната роля.

– Казвали сте, че сте били много стеснителен. Как се осмелихте да поискате направо главна роля?
– Е, опитът си казва думата. Актьорът трябва да има самочувствие. Той е малко като жената – трябва да бъде ухажван повече. Но и не обичам тези, които са супернадути без никакво покритие. Разчитат само на визия, а са пълни дървета и не могат да кажат и една реплика като хората.

– Как скочихте от театралната сцена в телевизията?
– Съвсем случайно и неочаквано. Идвали са да ме гледат в кукления театър – нещо необичайно, защото рядко се търсят актьори за филми в кукления театър. Тогавашният изпълнителен продуцент Косьо редовно си водел детето на куклен театър, а по това време правели конкурс за водещи. Не избрали никого и станало въпрос за мен. Някои от другите колеги, с които се познавахме, като Зуека, също са ме подкрепили. Направо ме извикаха да говоря с Джуди Халваджиян. Той не ме познаваше, аз преди години се бях запознал с Маги. Като влязох, се получи неловка пауза, в която Джуди явно се чудеше какво толкова са видели другите в мен, че така горещо са ме препоръчали. Аз поседях – и в един момент казах: „Щом няма какво да си кажем, аз да си тръгвам“. Това явно го впечатли и реши да ме вземе.

– С кого от екипа се сработвате най-бързо и лесно?
– С Геро. С него се разбираме от половин дума. Може би защото повече работим заедно. В „Господарите“ също сме тандем. Но с никого от другите колеги не е имало проблеми. С Гъмов също се сработвам бързо, защото сме партньори и в театъра. Но все ни пишат едни такива роли – единият пасивен, другият активен.

– Той дисциплиниран ли е като вас?
– Какво да ви говоря за него?! Той хем е дисциплиниран, хем има едно странно отношение. Когато нещо и в „Пълна лудница“ не му допада, сам си дава почивка.

Изведнъж сам си я измисля. И понякога даже се шокирам. Иначе ще дойде първи на работа, ще се подготви. Обаче понякога може изобщо да не се появи. Другите двама души, с които много се забавляваме в театъра, са баджанакът ми Жоро Стоянов и адашът Румен Гаванозов.

– Ако ви предложат да участвате в „Като две капки вода“, ще – се съгласите ли?
– Не. Макар че в нашия клас много пеехме и ни отвинтиха от репетиции. Тръгнахме от детски песнички, минахме през мюзикъли и накрая вече пеехме народни песни. Но пеенето не ме влече. Ще го направя, но не ми е в това силата.

– И Слави Трифонов е искал да играете в неговото шоу. Защо му отказахте?
– Най-странното беше, че от Шоуто на Слави и от “Господари на ефира“ ми се обадиха в една и съща седмица. Слави даже ме беше поканил да направя един етюд. После разбрах, че много ме е харесал, но вече бях приел да отида при „Господарите“. В интерес на истината това, което ми беше по-различно и по-трудно, беше „Пълна лудница“. „Господари на ефира“ също беше нещо различно и имаше предизвикателство. А с другото можех и знаех, че ще се справя. Не съжалявам, че отказах на Слави.

– Как се запознахте със съпругата си?
– Отново случайно. Тогава отидох в студио „Камбана“. Тогава майка й, Бог да я прости, Снежка Казакова водеше студиото за самодейни актьори. Отидох с един приятел и там видях Биляна за първи път.

Веднага я харесах Тя пък ме гледала точно в първата ми роля в кукления театър. Била впечатлена, обаче се ядосала, че съм някакъв пикльо, дошъл в театъра и веднага с главна роля. А баджанакът ми – съпругът на нейната сестра, също играе в постановката. Харесала ме, обаче защитавала семейната чест. После наш общ приятел ни сватоса и доста бързо се оженихме.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

http://www.youtube.com/watch?v=Wc1gkvYQzE8&feature=share&list=PLvIONYwcTTGSupzq5FgyiO9UzzjFTVLKR

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: