Много пъти са правени интервюта с Тончо Токмакчиев, но никога по тъжен повод. Уви, тези дни и това се случи – трябваше да отдадем почит на внезапно починалия бургаски художник Ненко Токмакчиев, един от най-големите майстори в своята област, представител на най-талантливото поколение в изобразителното ни изкуство..

Известният актьор от „Ку-ку“, „Каналето“ и „Шоуто на Канала“ загуби баща си на 20 януари и болката му е голяма. Въпреки мъката обаче той намери сили да разтоваря с журналисти и да разкаже за своя знаменит родител, отишъл си от този свят на 82-годишна възраст.

– Тончо, ние ви поднася съболезнования за кончината на баща ви – големия художник Ненко Токмакчиев. Кога за последно се видяхте?
– Благодарен съм на Господ, че в последните минути от живота на баща ми бях до него. И в буквалния смисъл, и в преносния смисъл издъхна в ръцете ми. От известно време репетирам в Бургаския театър и съм в родния ми град. Предната вечер пихме по чаша вино с баща ми, говорихме си за музеи, галерии, кой къде е ходил, за нашите общи пътувания. Говорихме си и за философия, за проблемите в обществото ни. Беше много ерудиран човек, осведомен, до последно следящ и анализиращ нещата. Никога не е имало празни приказки помежду ни. Гледаше и футбол понякога, но не беше запалянко. Заради мен и брат ми симпатизираше на ЦСКА

– От какво почина баща ви? Имаше ли здравословни проблеми?
– Може би го покоси инфаркт. Седяхме си на масата и той за много кратко време издъхна. Имаше проблеми със стомаха – язва. Преди години беше опериран от това. Но иначе не е боледувал, беше здрав човек. Занимаваше се с йога и може би е първият в България, който я изучаваше задълбочено. Около 40 години всяка сутрин ставаше и започваше деня си с упражнения. Йогата беше едно от нещата, които го стимулираха и вдъхновяваха.

– Било е голям стрес за вас да издъхне в ръцете ви…
– Да, естествено. Бяхме с майка ми при него. В такъв момент се стряскаш, но не можеш да промениш хода на събитията. Дори и да имаше светила на медицината до баща ми, едва ли биха го спасили.

– Кой е най-ценният съвет, който ви е давал?
– Съветите му бяха много през годините и не мога да определя точно сега кой е най-ценен. Едно от нещата, които ми е казвал и които никога няма да забравя, е да се пазя от селяните в изкуството.

Става въпрос за хората с друго отношение, а не за селяните в буквален смисъл. Съветвал ме е и да съм искрен в това, което правя. „Творецът трябва да е отдаден на работата си“, казваше баща ми. Той самият никога не си позволяваше да пие алкохол в ателието си. След това си правеше, каквото реши, но в ателието – никога. Сега ходихме с брат ми там и не можахме да намерим и една бутилка.

– Коя от картините му ви беше любима?
– Много са. Радвам се, че една от неговите най-хубави и ценни картини – „Созопол“, е в Камен Воденичаров. Той си я купи от изложба. Има едно ателие с картини, има и недорисувани неща… Много неща е направил баща ми като художник, а също и в обществен план. Реално той е човекът, който е създал Бургаската галерия – бил й е 20 години директор. Успял е да събере най-гол ямата колекция от странджански икони в България – тя се намира на третия Тончо и май лезнования етаж. Пазил я е дори е в определен период.

– От кого я е пазил?
– По времето на соца е имало възможност, като дойдат от управляващите и си харесат нещо, да го вземат. Веднъж пристигнали от София, направо да товарят колекцията. Баща ми обаче заключил галерията и изчезнал. Не са могли да го намерят два дни. Търсил го дори първият секретар на партията, но не успял да го открие. С бягството си баща ми спасява иконите и осуетява тази „кражба“ от града. Може да се каже, че въпросната колекция е една от най-големите ценности на Бургас.

– Разказвал ли ви е как е събрал иконите?
– Да. Имало е случай, когато милиционери са цепели иконите за подпалки. Баща ми ги е прибрал и съхранил. Викали са го в комитета на партията, питали са го какви са тези икони. Много парадоксални неща ми е разправял за хората, които са се опитвали да определят изкуството на талантливото поколение художници, към което принадлежеше и той.

– Картините му са познати и в чужбина. Имало ли е момент, когато зад граница се е чувствал по-оценен, отколкото в родината си?
– Разбира се. Имаше една самостоятелна изложба във Виена и ми е разказвал за нея. Той е носител на приз на младежкото бие-нале през 1969-а. Много престижна награда! По този повод същата година е бил поканен от перфекта на Париж за около 2 месеца. Цялата изложба на баща ми е щяла да бъде изкупена, но държавата ни не е разрешила. В онези идиотски години не си можел да разполагаш с това, което си направил. Баща ми беше много голям творец, от световна величина.

– Къде има негови картини?
– Картини на баща ми има и в частни колекции по света, и в галерии. Доколкото знам, в прочутата Дрезденската галерия също има негова работа. Едни от най-големите колекционери на изкуството в Америка, Канада, Австралия, Германия, Белгия и т.н. притежават творби на Ненко Токмакчиев. Той е един от последните, да не кажа последният от голямо поколение художници. Баща ми, Димитър Киров, Слона, Георги Баев… Те бяха приятели и съмишленици, хора, които не бяха празни в посланията си. Благодарен съм на съдбата, че съм израснал в тяхната компания.

– Имало ли е опити да се фалшифицират картини на баща ви?
– Той е неповторим и от километри си личат картините му. Много трудно някой би могъл да фалшифицира негова работа. Може би аз или брат ми, който е един от най-добрите реставратори в България, бихме могли да опитаме. Имало е кражби, но не от ателието му

Беше доста странно и никой не ми обясни наличието на много картини на баща ми в Пловдив, в „Макдоналдс“. Как са отишли там? През частни колекции ли, от изложби ли…? Доста от неговите работи са прибрани от хора, които разбират.

– Подкрепи ли ви баща ви, когато решихте да станете актьор?
– Не беше против. Той е завършил стенография и е работил няколко години в театъра – във Велико Търново, в Плевен и Бургас. Навремето ми каза, че театърът е хубаво нещо, но трябва да знам, че е колективна работа. Баща ми обичаше сам да си решава проблемите като творец.

– Това, че сте син на известен художник, помагало ли ви е в живота?
– И ми помагаше, и ми пречеше, всичко е с двоен аршин. Едно от нещата, за които съм благодарен на съдбата, е, че не станах художник.

Щеше да ми е много, много трудно. Брат ми също не стана – той се занимава с реставрация. Сега разбирам колко им е трудно на мои колеги, деца на големи актьори – Мартина Вачкова, Албена Колева…

– Майка ви остана вдовица. Сега по-често ли ще посещавате Бургас заради нея?
– Да. Имам ангажименти към няколко театъра, а един от тях е Бургаският. Ще гледаме с брат ми да бъдем покрай майка и да се грижим за нея. Ще има нужда от опора. Двамата с татко много се обичаха“.