Поводът да потърсим Теди Москов за нова порция откровения е последната му премиера. Постановката „Карай да върви“ по произведение на Волтер бе представена за сефте пред публика миналата седмица.
– Г-н Москов, новата ви постановка „Карай да върви“ е спектакъл по текст на Волтер – „Кандид или оптимизмът“. Защо избрахте да направите спектакъл по това произведение?
– Ивайло Христов ми го препоръча. Спомних си и че ми хареса, когато го четох във ВИТИЗ преди 30 години, въпреки че беше от „задължителната програма“. Впрочем още тогава започнах да се замислям върху него. Страшно е труден за драматизиране. Най-силно впечатление от текста правят не толкова събитията, а коментарите на Волтер. А за да разиграваш коментар на сцената, ти трябват специфични средства.
– В „Карай да върви“ играят студенти. Лесно ли се работи с тях?
– Не е лесно с никого „и със себе дори“… Но е по-малко трудно, отколкото със „заплатополучателите“ в държавните театри. Дълго време ми отне решението дали да започна въобще работа със студенти. Те не са мои възпитаници, аз само репетирах с тях.
– Кое е най-важното, на което се опитвате да научите студентите?
– Да си научат текста. Останалите важни неща са важни само за моя вид театър, затова няма да ги споделям.
– Позволявате ли си да им повишавате тон?
– Не си позволявам да понижавам тон. Това е грешка – следващ етап в репетициите ми ще е шепотът – да чува само този, който иска да чуе.
– Вие поддържате ли връзка с вашата преподавателка Юлия Огнянова? Търсите ли съвети от нея?
– Търся – от нея и от майка ми!
– Всеки актьор желае да работи с вас…
– Не всеки, а този, на когото харесва стилът ми.
– А има ли актьори, с които вие не бихте работили? И театри, в които не бихте поставили ваша постановка?
– Това се разбира по време на репетиции. Не бих работил отново в Щутгарт, в Бохум и в Бремен. Бих добавил и Пловдив към този списък. За всеки театър причините са различни. Ще споделя само тази за Бохум – там стана катастрофата ми (блъсна го автомобил и лежа в кома – б. p.).
– Ако катастрофата ви беше в България, какво щеше да се случи?
– Няма да изкопчите нищо против медицината у нас. Родителите ми и най-добрите ми приятели са лекари.
– Говорите ли си с братовчед ви д-р Петър Москов за политика? Реформаторският блок ще успее ли?
– Не знам дали ще успее Реформаторският блок. С братовчед ми си говорим за роднини, за Атанас Москов (дядо им, изтъкнат социалдемократ -б. р.) например.
– Какво е мнението ви за десните партии в страната ни? Какво трябва да се промени в Конституцията ни?
– Мнението ми за десните партии е ляво. А Конституцията не съм я чел. Не знам, падна ли член първи за ръководната роля на партията?
– Какво очаквате да се случи на евровота?
– Нищо! Абсолютно нищо!
– Вие лично бихте ли се подложили на гладна стачка в знак на протест?
– Не помня някоя гладна стачка да е променила нещо в живота ни.
– А бихте ли си махнали брадата в знак на протест?
– Бих я махнал, за да я сложа на една жена от парламента!
– Подкрепихте ли сина си Иван, когато се включи в политическото движение „22 септември“? В изкуството той върви по вашия път – стана режисьор…
– Смятам сега аз да тръгна по неговия път – да усвоя стила му, на който завиждам.
А политически съвети не му давам.
– Как си обяснявате носталгията по соца?
– Тя е на думи! По-скоро е заяждане с „демокрацията“.
– По-добре ли беше в театъра преди 10 ноември 1989 г.?
– Какво разбирате под „добре“? Стотици артисти получаваха заплати, без да играят. Това дали е добре? Ако е добре, за кого? Както виждате, не давам отговори, а въпроси.
– Сега какъв е основният проблем в българската култура?
– Проблемът е, че ги няма Медичите.
– Има ли война между поколенията във вашата гилдия?
– Има различия. Войните са подмолни, скрити – като доносите, но не са между поколенията.
– Мнението ви за българските филми и сериали, които в последно време завладяха пазара?
– Субективно. Всъщност яд ме е, че са добре направени. Хвърлени са усилия, демонстриран е професионализъм за нещо, от което няма смисъл.
– Има сред народа носталгия по вашето предаване „Улицата“…
– Носталгията е най-силна в участниците, може би без главния комик. Това предаване не създаде поколение и е последен представител на вида си. Затова буди по-скоро съчувствие. Моята лична носталгия е към „пролуката“ във времето, която му даде възможност да се появи.
– От какво се зареждате с енергия?
– От неврозата си.
– Носят се легенди за вашия характер… Какво най-често може да ви накара да се разпсувате?
– „Легенда“ по принцип означава „неистина“, или непроверена истина. А псувнята е безобиден начин да се въздържиш от физическо насилие.
– Не сте ли избухлив, капризен и перманентно в лошо настроение?
– Избухливостта е особен вид честност – не скривам, че съм вбесен от нещо!
А перманентното ми настроение е доброто, не лошото. Дали съм капризен? Да, но единствено към перфектността на сътрудниците ми.
– Оптимист ли сте? Спонтанен ли сте, или анализирате предварително?
– Винаги си представям най-лошото – за да съм доволен каквото и да се случи. Колкото до това дали съм спонтанен, принцип ми е първо да говоря, а после да чувам какво съм казал.
– Вярвате ли в Бог? А в морала на служители на Църквата?
– Стига с тоя морал на служителите! Няма морал на служителите, има морал на отделни хора от тях. Бях силно впечатлен от един монах в затънтен манастир, който ми наговори такива мъдри неща за доброто и злото, за Бог и за самотата с Него. Той „служителите“ ли е?
– Обиждат ли ви твърденията за вашата хигиена?
– Хигиената е морална категория! „Теди Москов, изкъпи се“ взех за морален упрек и се ядосах. После видях, че горкият човечец (Азис – б. р.) няма предвид това, и се успокоих. От музикантите харесвам небрежните във външния си вид. Тия, които се гиздят, са ми подозрителни.
– Откога иронията присъства, в начина ви на общуване?
– Като дете роднините ме питали: „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“. Отговорил съм: „Просяк“!
– Признавате ли ваши поражения?
– Не помня някой да ме е поразил, защото не съм се сражавал с никого.
Коментирай първи