Тиери Мейсан – 16 ноември 2023

Представяме ви текста на забележителната реч на световноизвестния интелектуалец и специалист по международно право Тиери Мейсън, която той произнесе в Магдебург (Германия), на конференцията, организирана от списание Compact, „Amitié avec la Russie“ (Приятелство с Русия), на 4 ноември 2023 г. В нея той обяснява каква, според него е основната разлика между двете концепции за световния ред, които сега се сблъскват от Донбас до Газа: тази на Западния блок и тази, към която се отнася останалата част от света. Въпросът не е дали този ред трябва да бъде доминиран от една сила (еднополюсния американски ред) или от група сили (многополюсния руско-китайски+), а дали новият ред ще зачита суверенитета на всички страни и народи по света. Мейсън се опира на историята на международното право, замислено от цар Николай II и носителя на Нобелова награда за мир Леон Буржоа.

Видяхме престъпленията на НАТО, но защо да се сближаваме в плътно приятелство с Русия? Не съществува ли риск утре и Русия да започне да се държи така, както НАТО се държи днес? И няма ли по този начин ние, европейските и световни народи просто да заменим една форма на робство с друга?

За да отговоря на този въпрос, бих използвал опита си като съветник на петима държавни глави. Преди години по време на международни участия където съм бил, на няколко пъти различни руски дипломати са ми казвали: Вие сте на грешен път: ангажирани сте да гасите един пожар тук, докато друг вече е започнал другаде. Проблемът на планетата е по-дълбок и по-широк – той е системен и не може да бъде решен с военните интервенции, които прилагате.

Затова бих искал да опиша разликата между досегашният американски „световен ред, основан на правила“, и този, който се основава на международното право. Този мой разказ не е линейна история, той представлява борба между два светогледа – борба, която трябва ние днес да продължим.

През XVII в. Вестфалските договори установяват принципа на държавния суверенитет в Европа. Според тези договори всяка от държавите е равна на останалите и никой не може да се намесва във вътрешните й работи. В продължение на векове тези договори регулират отношенията между европейските държави. Те са потвърдени от Виенския конгрес през 1815 г., когато Наполеон I е победен.

В навечерието на Първата световна война руският цар Николай II свиква две международни конференции за мир (1899 и 1907 г.) в Хага, за да „потърси най-ефективните средства за осигуряване на всички народи на ползите от един истински и траен мир“. Заедно с папа Бенедикт XV той ги подготвя въз основа на каноничното право, а не на правото на най-силните. След двумесечно обсъждане 27 държави подписават окончателните процедури. Председателят на Френската радикална [републиканска] партия Леон Буржоа представя своите мисли [1] за взаимната зависимост на държавите и интереса им да се обединят въпреки съперничеството си.

По инициатива на Леон Буржоа конференцията създава Международен арбитражен съд, който да разрешава споровете с правни средства, а не с война. Според Буржоа държавите биха се съгласили да се разоръжат само когато имат други гаранции за сигурност.

Окончателният текст въвежда понятието „задължение на държавите да избягват войната„… чрез прибягване до арбитраж.

По инициатива на един от царските министри, Фредерик Фромхолд дьо Мартенс, конференцията се съгласява, че по време на въоръжен конфликт населението и воюващите страни трябва да останат под закрилата на принципите, произтичащи от „обичаите, установени между цивилизованите народи, законите на човечеството и повелите на обществената съвест“. Накратко, подписалите се страни се задължават да спрат да се държат като варвари.

Тази система функционира само между цивилизовани държави, които спазват подписите си и се отчитат пред общественото мнение. През 1914 г. тя се проваля, защото държавите са загубили суверенитета си, като сключват договори за отбрана, които ги задължават да започнат война автоматично при определени обстоятелства, които те не могат да преценят сами.

Идеите на Леон Буржоа се утвърждават, но срещат съпротива, включително от страна на неговия съперник в Радикалната партия Жорж Клемансо. Клемансо не вярва, че общественото мнение може да предотврати войни. Не вярват и англосаксонците – президентът на САЩ Удроу Уилсън и британският министър-председател Лойд Джордж. В края на Първата световна война тези трима мъже замениха могъществото на победителите със зараждащото се международно право. Те си поделиха света и остатъците от Австро-Унгарската, Германската и Османската империя. Те обвиняват единствено Германия за кланетата, отричайки своите собствени. Те наложиха разоръжаване без гаранции. За да предотвратят появата на съперник на Британската империя в Европа, англосаксонците започнаха да противопоставят Германия на СССР и си осигуриха мълчанието на Франция, като я увериха, че може да разграби победения Втори райх. В известен смисъл, както се изразява първият президент на Федералната република Теодор Хойс, те създават условията за развитието на нацизма.

Както се бяха договорили помежду си, тримата мъже прекрояваха света по свой образ и подобие (14-те точки на Уилсън, споразуменията Сайкс-Пико, Декларацията Балфур). Те създадоха еврейската държава в Палестина, разчлениха Африка и Азия и се опитаха да сведат Турция до минимални размери. Те организираха всички настоящи безредици в Близкия изток.

Въпреки това именно въз основа на идеите на покойния Николай II и Леон Буржоа след Първата световна война е създадена Лигата на нациите (Лигата) без участието на Съединените щати, които по този начин официално отхвърлят всякаква идея за международно право. Въпреки това Лигата също се провали. Не защото Съединените щати са отказали да се присъединят, както твърдят някои. Това беше тяхно право. Но на първо място, защото тя не беше в състояние да възстанови строгото равенство между държавите, тъй като Обединеното кралство беше против разглеждането на колонизираните народи като равноправни. Второ, тя не разполагаше с обща армия. И накрая, защото нацистите избиха своите противници, унищожиха германското обществено мнение, нарушиха Берлинския подпис и не се поколебаха да се държат като варвари.

Още по време на Атлантическата харта през 1942 г. новият президент на САЩ Франклин Рузвелт и новият министър-председател на Великобритания Уинстън Чърчил си поставят общата цел да създадат световно правителство в края на конфликта. Англосаксонците, които си въобразяваха, че могат да управляват света, обаче не постигнаха съгласие помежду си за това как да го направят. Вашингтон не желаеше Лондон да се меси в делата му в Латинска Америка, а Лондон нямаше намерение да споделя хегемонията на империята, над която „слънцето не залязва“. По време на войната англосаксонците подписват многобройни договори с правителствата на Съюзниците, включително и с тези в изгнание, на които са домакини в Лондон.

Между другото, англосаксонците не успяват да победят Третия райх, а Съветският съюз е този, който го сваля и превзема Берлин. Йосиф Сталин, първият секретар на КПСС, се противопоставя на идеята за световно правителство, при това англосаксонско. Той искаше само организация, която да може да предотврати бъдещи конфликти. Така или иначе, именно руските концепции доведоха до създаването на системата: Устава на ООН на конференцията в Сан Франциско.

В духа на Хагските конференции всички държави – членки на ООН, са равнопоставени. Организацията включва вътрешен трибунал – Международния съд, който отговаря за разрешаването на спорове между нейните членове. Въпреки това, с оглед на предишния опит, петте сили победителки имат постоянно място в Съвета за сигурност с право на вето. Като се има предвид, че между тях нямаше доверие (англосаксонците планираха да продължат войната с останалите германски войски срещу СССР) и че не се знаеше как ще се държи Общото събрание, различните победители искаха да гарантират, че ООН няма да се обърне срещу тях (САЩ бяха извършили ужасяващи военни престъпления, като бяха хвърлили две атомни бомби срещу цивилни, докато Япония… подготвяше капитулацията си пред Съветския съюз). Но великите сили не разбираха ветото по същия начин. За едни то беше право да цензурират решенията на другите, за други – задължение да вземат решения с единодушие.

Само че още от самото начало англосаксонците не се включиха в играта: израелската държава се обяви (14 май 1948 г.), преди да бъдат договорени границите, а специалният пратеник на генералния секретар на ООН за наблюдение на създаването на палестинска държава, граф Фолке Бернадот, беше убит от еврейски супремасисти под командването на Ицхак Шамир. Освен това мястото в Съвета за сигурност, отредено за Китай в контекста на края на гражданската война в Китай, е дадено на Гоминдана на Чан Кайши, а не на Пекин. Англосаксонците провъзгласяват независимостта на своята корейска окупационна зона като „Република Корея“ (15 август 1948 г.), създават НАТО (4 април 1949 г.), а след това провъзгласяват независимостта на своята германска окупационна зона като „Федерална Германия“ (23 май 1949 г.).

СССР се смята за измамен и затръшва вратата (политика на „празно място“). Грузинецът Йосиф Сталин погрешно е смятал, че правото на вето не е право на порицание, а условие за единодушие на победителите. Той е смятал, че може да блокира организацията, като я бойкотира.

Англосаксонците тълкуват текста на съставената от тях Харта и се възползват от отсъствието на Съветския съюз, за да сложат „сини каски“ на главите на войниците си и да започнат война срещу Северна Корея (25 юни 1950 г.) в „името на международната общност“ (sic). Накрая, на 1 август 1950 г., Съветският съюз се завръща в ООН след отсъствие от шест месеца и половина.

Северноатлантическият договор може и да е законен, но процедурните правила на НАТО нарушават Устава на ООН. Върховният главнокомандващ на Съюзните сили в Европа (SACEUR), е задължително американски офицер. Според първия му генерален секретар, лорд Исмай, истинската цел на Алианса не е нито да запази мира, нито да се бори със Съветския съюз, а да „държи американците вътре, руснаците вън и германците под контрол“ [2]. Накратко, това беше въоръженото крило на световното правителство, което Рузвелт и Чърчил искаха да създадат. Именно в преследване на тази цел президентът Джо Байдън нареди саботирането на газопровода „Северен поток“, свързващ Русия и Германия.

По време на Освобождението MI6 и OPC (Службата за координация на политиките-крилото за тайни операции на САЩ)  (бъдещото ЦРУ) тайно създават мрежа за наблюдение в Германия. Те включват хиляди нацистки лидери в тази мрежа, като им помагат да избегнат правосъдието. Клаус Барби, който измъчва координатора на френската Съпротива Жан Мулен, става първият командир на тази армия в сянка. След това мрежата е включена в НАТО, където е значително намалена. По-късно е използвана от англосаксонците за намеса в политическия живот на техните предполагаеми съюзници, които в действителност бяха техни васали.

Бившите сътрудници на Йозеф Гьобелс създават Volksbund für Frieden und Freiheit. С помощта на САЩ те преследват германските комунисти. По-късно агентите на НАТО, които остават настрана, успяват да манипулират крайната левица, за да я направят отблъскваща. За това напр. е бандата на Бадер. Но тъй като тези хора бяха арестувани, оставените встрани дойдоха и ги убиха в затвора, преди да могат да бъдат изправени пред съда и да проговорят. През 1992 г. Дания шпионира канцлера Ангела Меркел по указание на НАТО, точно както през 2022 г. Норвегия, друг член на НАТО, помогна на САЩ да саботират „Северен поток“…

Връщайки се към международното право, нещата постепенно се нормализират, докато през 1968 г., по време на Пражката пролет, украинецът Леонид Брежнев прави в Централна Европа това, което англосаксонците правят навсякъде другаде: той забранява на съюзниците на СССР да избират икономически модел, различен от техния собствен.

С разпадането на СССР нещата започват да се влошават. Заместник-министърът на отбраната на САЩ Пол Улфовиц изготви доктрина, според която, за да останат господари на света, Съединените щати трябва да направят всичко възможно, за да предотвратят появата на нов съперник, като се започне от Европейския съюз. Именно в изпълнение на тази идея държавният секретар Джеймс Бейкър наложи разширяването на Европейския съюз, така че в него да влязат всички бивши държави от Варшавския договор и СССР. Разширявайки се по този начин, Съюзът се лиши от възможността да се превърне в политически субект. Отново в изпълнение на тази доктрина Договорът от Маастрихт постави ЕС под защитата на НАТО. И все още в изпълнение на тази доктрина Германия и Франция плащат и въоръжават Украйна.

След това се появява чешко-американският професор Йозеф Корбел. Той предложи англосаксонците да доминират в света, като пренапишат международните договори. Всичко, което е необходимо, според него, е да се замени англосаксонското право, основано на традицията, с рационалността на римското право. По този начин в дългосрочен план всички договори биха дали предимство на доминиращите сили: Съединените щати и Обединеното кралство, свързани със „специални отношения“, по думите на Уинстън Чърчил. Дъщерята на професор Корбел, демократката Мадлин Олбрайт, става посланик в ООН, а след това държавен секретар. След това, когато Белият дом премина в ръцете на републиканците, осиновената дъщеря на професор Корбел, Кондолиза Райс, я наследи като съветник по националната сигурност, а след това и като държавен секретар. В продължение на две десетилетия двете „сестри“ [3] търпеливо пренаписваха основните международни текстове, привидно за да ги модернизират, но всъщност за да променят духа им.

Днес международните институции работят по англосаксонски правила, основани на предишни нарушения на международното право. Това право не е записано в никакъв кодекс, тъй като представлява тълкуване на нормите от страна на доминиращата сила. Всеки ден ние заместваме международното право с несправедливи правила и нарушаваме собствения си подпис.

Например:

– При създаването на балтийските държави през 1990 г. те поемат писмен ангажимент да запазят паметниците на жертвите на Червената армия. Следователно унищожаването на тези паметници е нарушение на собствения им подпис.
 – През 1947 г. Финландия поема писмен ангажимент да запази неутралитет. Следователно присъединяването към НАТО е нарушение на собствения ѝ подпис.
 – На 25 октомври 1971 г. Организацията на обединените нации приема Резолюция 2758, с която признава Пекин, а не Тайван, за единствен легитимен представител на Китай. В резултат на това правителството на Чан Кайшъ е изключено от Съвета за сигурност и заменено с това на Мао Дзедун. Следователно неотдавнашните военноморски маневри на Китай в Тайванския проток не представляват агресия срещу суверенна държава, а свободно разгръщане на силите му в собствените му териториални води.
 – Споразуменията от Минск имаха за цел да защитят рускоговорящите украинци от тормоза на „интегралните националисти“. Франция и Германия гарантираха за тях пред Съвета за сигурност. Но, както заявиха
Ангела Меркел и Франсоа Оланд, нито една от тях не е имала намерение да ги прилага. Техните подписи са безполезни. Ако беше иначе, никога нямаше да има война в Украйна.

Деформацията на международното право достигна връхната си точка с назначаването през 2012 г. на американеца Джефри Фелтман за директор по политическите въпроси. От офиса си в Ню Йорк той контролира западната война срещу Сирия. Използване на институциите на мира за водене на война [4].

До момента, в който Съединените щати я заплашиха с натрупване на оръжия на границата, Руската федерация спазваше всички ангажименти, които беше подписала или които беше подписал Съветският съюз. Договорът за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО) задължава ядрените сили да не разпространяват ядрените си арсенали по света. В нарушение на подписания договор Съединените щати от десетилетия трупат атомни бомби в пет васални държави. Те обучават съюзнически войници за боравене с тези оръжия в базата Kleine Brogel в Белгия, базата Büchel тук в Германия (Рейнланд-Пфалц), базите Aviano и Ghedi в Италия, базата Volkel в Нидерландия и базата Incirlik в Турция.

След това те твърдят, че това е станало обичай, благодарение на техните силови преврати.

Сега Руската федерация, която смята, че е под обсада, след като американски ядрен бомбардировач прелетя над Финския залив, също си играе с Договора за неразпространение на ядреното оръжие и инсталира атомни бомби на територията на Беларус. Разбира се, Беларус не е Куба. Поставянето на руски ядрени бомби там не променя нищо. То е просто послание, изпратено до Вашингтон: ако искате да възстановите закона на най-силния, ние можем да приемем и това, само че оттук нататък ние сме най-силните. Имайте предвид, че Русия не е нарушила буквата на Договора, тъй като не обучава беларуските военни на тези оръжия, но си е позволила волности с духа на Договора.

Както обяснява Леон Буржоа през миналия век, за да бъдат ефективни и трайни, договорите за разоръжаване трябва да се основават на правни гаранции. Ето защо е спешно да се върнем към международното право, защото в противен случай ще се впуснем с главата напред в опустошителна война.

Нашата чест и нашият интерес са да възстановим международното право. Това е крехка конструкция. Ако искаме да избегнем война, трябва да го възстановим и можем да сме сигурни, че Русия мисли като нас, че няма да го наруши.

Или пък можем да подкрепим НАТО, която събра 31 министри на отбраната в Брюксел на 11 октомври, за да изслушат израелския си колега, който чрез видеоконферентна връзка обяви, че ще изравни Газа със земята. И нито един от нашите министри, включително германският Борис Писториус, не посмя да се изкаже срещу планирането на това масово престъпление срещу цивилното население. Честта на германския народ вече беше предадена от нацистите, които в крайна сметка ви пожертваха. Не позволявайте да бъдете предадени отново, този път от Социалдемократическата партия и Зелените.

Не трябва да избираме между двама господари, а да защитаваме мира – от Донбас до Газа – и в крайна сметка да защитаваме международното право.

[1] „Solidarism“ became the dominant ideology of the French Third Republic.

[2] Note, „the Russians outside“, not the Soviets.

[3] Condoleeezza Rice was never legally adopted, but she lived with Professor Korbel. Madeleine Albright considered her her younger sister.

[4] “Germany and the UNO against Syria”, by Thierry Meyssan, Translation Pete Kimberley, Al-Watan (Syria) , Voltaire Network, 28 January 2016.Източник – Voltaire Network

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: