В следобедните часове на 22 септември 1921 година мълвата за смъртта на народния поет Иван Вазов вече обикаля София. Авторът на „Под игото“ умира в обедните часове на деня. Малко след това в дома му в центъра на София влиза просветният министър в правителството на Александър Стамболийски – Стоян Омарчевски. През последните години от живота на Вазов Омарчевски е сред близките му хора. Той организира 70-годишния му юбилей и дава идеята за създаването на фонд „Иван Вазов“, който да осигурява средства на писателя до края на дните му.

Омарчевски нарежда в цяла София да се разлепят некролози и лично организира погребението на Вазов, което се провежда след тридневно всенародно поклонение. Тленните останки на писателя са положени според желанието му до църквата „Св. София“ с държавни почести. Върху гроба му пък е поставен камък от любимите му витошки морени.

С това събитията около смъртта на Вазов обаче не приключват, а започват. В следващите месеци тълкуването на завещанието на писателя се превръща в истински публичен скандал, който ангажира пресата, Народното събрание, правителството и смаяната публика.

Завещанието на Иван Вазов е открито от брат му генерал Борис Вазов три дни след смъртта му. То е писано през 1909 година и по неизвестна причина е попаднало между корекции на драмата „Престолът“, по която писателят работи в последните дни от живота си.

В завещанието си Иван Вазов разделя къщата си на ул. „Раковски“ в София между петимата си братя и двете си сестри, с условието, че ако майка му го надживее, тя ще бъде нейна собственост до края на живота й. Библиотеката и покъщнината си завещава на братята си Борис и Владимир. На Борис оставя и авторските права за всичките си произведения. Изрично поетът посочва, че на законната си жена Атина Болярска, с която е живял само една година, не оставя нищо. За универсален изпълнител на завещанието Вазов е избрал брат си Борис.

В момента, в който Борис Вазов открива завещанието на писателя, просветният министър Омарчевски вече има план за превръщане на къщата заедно с цялата покъщнина в нея в музей. По този въпрос съществува и обществен, и политически консенсус. Малко преди да почине, самият Вазов споделя пред приятелите си Михаил Арнаудов и Иван Шишманов, че би искал, след като си отиде от този свят, домът му да бъде достъпен за почитателите му. Семейството на народния поет също няма нищо против къщата да стане музей.

Проблемът между семейство Вазови и държавата възниква заради начина, по който Стоян Омарчевски предлага да бъде отчужден Базовият дом. Две седмици след кончината на Иван Вазов просветният министър предлага на правителството да приеме постановление, което гласи: „Да се съхрани за вечни времена домът на поета, като се обърне в музей „Иван Вазов“, и да се обявят за собственост на тоя музей всички останали от покойния ръкописи, както и подаръци, подарени му при различни случаи от когото й да било. Ръководството на тоя музей да бъде възложено на Народната библиотека“. Постановлението се превръща в указ в края на октомври 1921 година, когато е внесено в Народното събрание.

Малка подробност е, че в указа е записано, че къщата на Иван Вазов трябва да се присвои безвъзмездно в полза на държавата. Това означава, че роднините на писателя няма да получат обезщетение за отчужденото си наследство.

С представляването на семейство Вазови се захваща Борис. Той издава брошура, в която описва как не се спазва завещанието на брат му и се извършва гавра с паметта му. Роднините на Вазов искат две неща – да бъдат обезщетени от държавата за отчуждената къща на ул. „Раковски“ и да получат авторските права за произведенията на писателя. Правителството обаче е категорично, че те нямат право на това, защото завещанието не представлява последната воля на народния поет, тъй като е писано 11 години преди смъртта му.

В Народното събрание се разгаря остър дебат между управляващите и опозицията за правата на собственост и спазването на законите в държавата. По време на дебата Стоян Омарчевски разказва, че след юбилея на Вазов през 1920 година самият писател му е казал, че иска къщата му да се превърне в музей. Той стига и до по-дълбоки подробности, като обяснява, че в дните след смъртта на писателя роднините му са се появили само за малко в дома му и той е стоял повече около ковчега му, отколкото те.

Доказателства за твърденията си министърът не предоставя, но те са достатъчни, за да направят скандала още по-грозен, факт е, че правителството на Стамболийски прави редица жестове към Иван Вазов, включително и финансови. Писателят не крие своето добро отношение към земеделския режим, но в същото това време не е по никакъв начин в обтегнати отношения с роднините си. Дебатите в парламента продължават до 10 февруари 1922 г, когато управляващите приемат Закон за съхранение дома, покъщнината, подаръците и ръкописите на покойния поет Иван Вазов с член единствен: „Къщата на покойния народен поет Иван Вазов, намираща се на ъгъла на ул. „Раковски“ и ул. „Вълкович“ №13 в София, се превръща в музей „Иван Вазов“.

Всичката покъщнина на поета и всички принадлежащи от покойния поет ръкописи, подаръци, подарявани му по различни поводи от всякакви хора, както и къщата с двора, биват присвоени без каквото и да било заплащане и се предават на музея „Иван Вазов“, поставен под надзора на Министерството на народното просвещение. Авторското право на поета за всички негови творби, както и правото за превеод на чужди езици всецяло преминават върху фонда „Иван Вазов“, който е учреден при Министерството на народното просвещение“.
Това слага точка на спора. Четири месеца по-късно правителството на Стамболийски е свалено с преврат, а новата власт избира генерал Борис Вазов за зам.-председател на Народното събрание. От тази позиция той нито веднъж не повдига въпроса за къщата на брат си. Въпросът никога повече не е поставян и от другите двама братя на писателя – генералите Георги и Владимир Вазови.