Скулпторът Александър Хайтов е син на големия писател Николай Хайтов. Завършва Художествената гимназия в София, след което следва в Националната художествена академия, специалност „Скулптура“ в класа на проф. Димитър Даскалов. Ученик е на проф. Величко Минеков и проф. Секул Крумов.

Александър Хайтов е автор на стотици скулптурни композиции и пластики. По-известни сред тях са паметникът на баща му в Смолян, паметникът на Добри Войников в Шумен, паметникът на Вили Казасян в Банско и мемориалът на жертвите от атентата на гара Буново.

Творби на Хайтов са част от колекциите на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествените галерии в Пловдив, Смолян, Стара Загора, Шумен, както и частни сбирки в България и чужбина.

Александър е известен с острия си език и чепатия си характер и по това доста прилича на баща си.

– Г-н Хайтов, ако трябва да направите скулптура на днешна България, как ще изглежда тя?
– Правил съм вече, и то преди доста време. Казва се „Майка България“. Казано между другото, една американка я видя на изложба и каза следното: „Ама това е много грозно“. Не нещо друго, страшно или тъжно, а грозно. В изкуството такава дума няма. Може да е спорно, да речем, или скандално. Но толкова им разбира акълът от такива неща.

Скулптурата „Майка България“ представлява женска фигура, но без крака, без глава, с деформация в пластиката. Има две ръце, с тях държи едно дете, което няма крака, ръце… поредната българска трагедия. Тази скулптура я купи един от шефовете на „Проктър и Гембъл“ за Източна Европа от една изложба. Така че в момента скулптурата се намира в някоя колекция в Европа.

– В интервю от 1993 г. баща ви казва: „Нацията ни е в безпътица, но не е безпътна“. 11 години след смъртта му нацията вече безпътна ли е според вас или напротив?
– Той имаше предвид това, че България тогава се оказа разграден двор.

В буквалния смисъл на думата свалиха гащите – по границите дори мрежите изчезнаха. Оставиха я така -гола голеничка. През 1993 г. е имала шансове да тръгне в добри посоки, за жалост тръгна в лоша посока.

Всъщност не е лоша посоката, а управниците ни са лоши. Това би казал той и сега. Той го каза и преди да умре. Тогава ме шокира много. Той имаше награден пищов. Каза ми: „Виж, мен ми е останало малко време. Мен няма да ме спрат, мога да вляза навсякъде. Ще отида и ще гръмна двама-трима“. Попитах го: „Баща ми, дай да видя пищова“. Отворих, вътре имаше три патрончета. Казах му: „Ти с тия три патрончета какво ще направиш сега? А и така няма да се оправят нещата“. Но беше го докарал дотам, че личен изход искаше да намери.

Виждаше какво става. Именно това извадих като мото на една от книгите -„Троянските коне“. Цитатът е много показателен, много тежък. В него той казва:

„България е от десет години полигон за изпробване на съвършено непознат механизъм за претопяване на цял един народ и разграждане на държавността му със съдействието на самия този народ и основните му институции, които работят от един момент под чужда програма, без видимо нарушение на нито един от основните принципи на Конституцията и демокрацията. По-кратичко казано, обреченият на бесене насапунисва сам въжето, слага си примката на шията и сам изритва бурето под себе си“.

– Много силно…
– Благодарение на този механизъм виждаме какво става. Народът намаля с милион и няколко стотици хиляди. Планът е да станем 5,4 млн. души. Това е заложено в програмата „Ран – Ът“. И хич не му се разминава на никой.

Така че по въпроса за безпътицата – нацията се мъчи да направи нещо, всеки се напъва. Но лошото е, че пътищата са вече отрязани. Влезли сме в едно спускане, което е една спирала и специално за нас, българите, не е най-доброто, което може да ни се случи. Не може да останеш една нация от слуги, от танцьорки от бармани. И да се определиш като изкопаемо. Ние сме като индианците от резерватите – това става с нас. Почивно място за този и онзи, сега гласят да продадат и последното останало ни – българската земя!.

– Как живя в последните си години баща ви?
– Държеше се, добре си живееше, до последния момент беше на крака. Не изпускаше нищо от нещата, в които участваше – дали в Съюза на писателите, или като читалищен деец в читалището, което е на негово име. До последния момент не спря. Един ден ми каза: „Сандо, да знаеш, с кеф си отивам от този свят“. Попитах го защо. Отговорът му беше: „Накъдето е тръгнал светът, това не е място за живеене вече“.

Той наистина в друго време е расъл, други времена е видял. Той и хората от неговото поколение са имали странното щастие или нещастие да закачат интересни времена. И то все преломни. 40-50 години и отначало. 40-50 години и отново отначало. Много неща е видял, но такова чудо – да му се уплаши окото, никога. В този смисъл каза, че с кеф си отива от този свят. Не иска да вижда какво се случва повече.

– „Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние“ – това са думи на Николай Хайтов. Какво беше мнението на баща ви за политиците и политиката, която водят?
– Нямат национализъм, нито национално чувство, нито национална отговорност, какво остана за национализъм, в добрия смисъл на думата, патриотизъм. Защото вече национализмът стана срамна дума. Е, той я употребяваше тази дума, без да се плаши и без да се интересува кой какво си мисли. Отстоя я тази дума – тя и в момента е жива. Беше напът да изчезне.

– Споровете за гроба на Васил Левски се разразяват силно в средата на 80-те години, когато е публикуванa книгата на баща ви „Последните мигове и гробът на Левски“ и на практика продължават и до ден днешен. Всъщност как баща ви започва разследването си за гроба на Апостола?
– Баща ми влиза в спора случайно. Архитект Сава Бобчев е бил заместник-началник на разкопките. Първият е Стамен Михайлов. Бобчев е архитект и заместник-ръководител и би трябвало двамата да са равни, но първият е с партийни протекции. Откриват два скелета и череп в църквата „Света Петка Самарджийска“ на 30 и 31 май 1956 г. – точно на мястото, където Ботевият четник Илия Джагаров и Христо Хамбарков твърдят, че са заровили тялото на Левски. Един от разкопвачите от небрежност с кирката продънва черепа на Левски.

Костите са натъпкани в чували и изхвърлени на сметището като най-обикновен боклук.След това останалите доказателствата са унищожавани – най-отговорно го казвам. Крадени са снимки, манипулирани са снимки.

Бобчев остава възмутен от това, трае си десетки години, нещата се променят. Към 70 и някоя година надига глава и започва да пише как е било извършено едно безобразие. Завързват се приказки, кръгли маси, спорът се разгаря. Ври и кипи. Нещо, което към днешна дата в България не се получава за такива неща.

Хайтов успява да хване много сериозни противоречия в тезите на археолозите. Задълбава и не щеш ли, излизат неща, които никой не е очаквал. Буквално казано, се натъква на криминален сюжет в археологията. Заговор. Така влиза в спора, разравя се и започва да пише. Първата му книга излиза 1974 г., следват втора,трета, четвърта, пета. Все по-нови неща започват да излизат, въпреки че до този момент биват крити и фалшифицирани. Всъщност единственият научен диспут на БАН за сто и повече години съществуване е точно този спор. Аз имам записите – час по час, минута по минута. Това са десетки часове. Ако ги чуе човек, няма да повярва, ще се хване за главата и ще се чуди как е възможно подобно нещо да съществува.

В крайна сметка истината става ясна на неизкушени хора като академик Николай Тодоров, който тогава е назначен да проведе диспута като арбитър.

В заключителния си доклад директно казва в очите на археолозите, че са направили грешки. Според доклада му. все пак съществуват безспорни археологически данни за късни погребения по време на Османското робство в църквата „Света Петка“. Категорично доказателство, че не са стари византийски гробове. Но заключението му е твърде меко, защото би следвало, ако се разгори скандалът, да отиде на кино цялата българска история. И да се хвърли петно върху всичко, което са правили до този момент. Меко, тихо замита нещата.

Президиумът на БАН, съставен от 11 академици и професори, потвърждава Заключителния доклад.

Публикуват всички стенографски материали от този дълъг диспут и решават да се сложи една скромна плоча, на която да пише: „Според редица данни тук през 1873 г. е бил погребан Апостола на свободата Васил Левски“.

Това е само за да успокоят противниците. Но идва 10-и. Всичко отива на кино и тези надигат глава отново.

– Вие продължихте делото на баща си и положихте плоча на стената на църквата „Света Петка“. Как се почувствахте след това?
– На баща ми му трябваха 27 години, за да се пребори с тази схема. На мен ми отне 7 да пиша до Светия синод, до Общинския съвет, да ми отхвърлят молбите, да пращат фалшиви свидетели и обратното. Той си намери мястото, където и трябва да бъде. За жалост там нищо не си е на мястото, всичко е разнебитено, дори и малкото памет, която би трябвало да остане.

Странно е, че тогава са били други времената. Как да разберем, защо е трябвало да бъде погребан точно там? Ние сме християни, но не сме като онези християни. Те са вярвали истински. Отношението им е било не само като приятел към приятел. На хората тогава през ум не им е минавало, че някой може да бъде оставен заровен като куче някъде. Те го взимат и си извършват ритуала.

– Още повече, това е била последната воля на самия Левски – да има гроб.
– Точно това му е била волята и това е единственото му желание за себе си.

– Въпреки че баща ви е сред хората, прославили страната по цял свят и работили усърдно за създаване на национално самосъзнание, непрекъснато се подемат яростни кампании срещу него. На какво се дължат спекулациите и лъжите?
– Основното е това, че той никога не е влизал в схема. Следвал е това, което е мислел за добро. Това е някаква странна горска независимост. Никога това не е било толерирано и поощрявано при нито една власт. Както е гонен по ония времена, така и сега мълчаливо е преследван. Това е факт. Ако ти имаш добри идеи, те винаги се спъват – в бизнеса, в политиката. Тоест по-добре си трай, влез в схемата. Ако искаш орденче – добре, ще го уговорим. Пенсийка – може. Да те споменаваме по-често – да. Но бъди в схемата просто. И ние сме там, не ни оставяй да се чувстваме, че си повече от нас.

Но който не цепи басма на тези неща, изведнъж се оказва, че не е в играта. Още повече, този проклет за някои хора национализъм на Хайтов. Как така България над всичко? Това да не е Хитлер? Защо бе, хора?! Държава с такава история. Най-старата държава в Европа, най-старото злато в света почти, най-старата писменост. Какви гласове имаме тук – италианците немеят пред тях.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/KNVWQhOurO4