Не можем да живеем без деца. Без тях домът ни е празен. Затова у нас винаги звучи жизнерадостен смях, гукане, или трополене на малки крачета по стълбата.

В хола на семейство Йегер в Берлин няма място за картини. По стените, по секциите и по мебелите стоят снимките на усмихнати малчугани. Те са на различна възраст, но с едни и същи топли, преливащи от обич очи. Големите знаят, че това не са татко и мама, но ги гледат с обожание, малчуганите се гушат в тях като в истински родители и им залепят топли влажни целувки.

Всяко лято семейството идва при приятели в България и стои на морето по няколко месеца. Обикаля и страната с взета под наем кола. За нас България е втора родина, почти всички празници и ваканции прекарваме тук, разказва Симоне. Влюбени сме във вашата страна, във вашата сърдечност и вашия начин на живот – беден, но осмислен. При всяко идване в страната тя държи в ръцете си дете. Често те не са едни и същи.

Бодо Йегер и Симоне Йегер живели в Източен Берлин. Той бил преподавател, тя социален работник. След падането на Стената двамата трудно се приспособили към новия живот. Бодо си намерил работа в централно берлинско училище, а Симоне не могла и решила да се пробва като приемна майка

Двамата имат три собствени деца – Катрин , Сузане и Жанин. Момичетата са пораснали, едната вече работи, а другите две завършват образованието си. Когато Симоне обсъдила с тях идеята да отглеждат деца в дома си и трите девойки я приели с ентусиазъм. Дори предложили помощта си.

За девет години семейството е отгледало 26 приемни деца. При тях малчуганите престояват от две седмици до една година, в зависимост какъв е случаят и от какво се нуждае истинската майка – от лечение, да намери себе си, да си намери работа, или е изоставила бебето си напълно.

Сега Бодо и Симоне са в България с Чан. Той е на 10 месеца и ще стои в семейството до декември. Майката е имигрантка, има проблеми. Детето не чувства липсата й, защото Симоне го обгръща с обич и грижи. Докато били на морето Чан се простудил. Майката вдигнала цялата болница на крака, издирила най-добрите специалисти, а когато разбрала, че диагнозата е пневмония отказала да влезе с малкия за лечение. Справяла съм се с не една детска болест. На Чан му трябваха грижи, лекарства, лека храна. За седмица се оправи. Детето се влюбило и в морето и мама и татко трудно го убеждават да излезе от гумената лодка с вода.

Точно на Нова година Чан ще отиде при друго семейство, а Бодо и Симоне ще вземат сестричката му. Сега я гледат други. Освен , че се грижат за тях, двамата учат малките си временни деца на обич, на семеен уют, на немски език, тъй като малчуганите на емигрантите най-вероятно ще живеят в Германия и трябва да са с равни възможности в училище.

През дома на самоотверженото семейство са минали всякакви деца. Обикновено те идват от домакинства с проблеми – бащата ги изоставил, майката не може да си намери работа, гледа детето в лоши условия, майката е наркоманка и захвърля детето си, майката има психичен проблем. Често в Германия идват и имигранти, приемат каквато и да било тежка и продължителна работа, нямат време да гледат малките и социалните служби ги вземат временно.

Какъвто и да е случаят Симоне не се колебае да вземе поредния гост. Някои са наплашени, стресирани, трябват много грижи и нежност, за да разцъфнат отново усмивките по лицата им. И отново да проявят доверие към хората около себе си.

Ванеса, Нико, Джъстин, Томас, Наташа, Аиша, Лайла… Това са част от имената, на преминалите през дома им деца, които двамата изброяват, без да се замислят. Бодо и Симоне си спомнят ясно всяко дете , лицето му, очите му, лудориите му и неизменните детски болести. “Гостенчетата” им са на възраст от един ден до 12 години. Домакините правят така, че всеки да се почувства у дома си, да се впише в семейството и да стане част от него. В първите дни усилено помагат и Катрин, Сузане и Жанин. Всеки изпълнява задълженията си, докато малкият се отпусне. Появи ли се първата усмивка, всичко по-нататък ще е наред. Всички деца, които са преминали през семейството, независимо дали са били бебета или вече изградени личности Бодо и Симоне неизменно водят на почивка в България. Тук малките се влюбват в морето, във високите планини, в снега и в красивите подбалкански градчета. Децата се чувстват много добре тук и всички обичат България, категорични са вечните мама и татко .

Симоне вече специализира да отглежда деца от 0 до 2 години. Това е най-трудната възраст, искат се най-много грижи и се поема най-голяма отговорност.

Отглеждането на деца е дейност на държавата и тя поема разходите. В Германия са изчислили, че е по-изгодно децата да се дават на приемни семейства, отколкото в сиропиталище. Изчислили са, че в сиропиталищата поддръжката е по-скъпа. Освен това там не може да се осигури средата, в която едно дете да расте – семейство, уют, обич. Грижата за малките пада основно върху Симоне, но й помага цялото семейство. Когато се върне от училище, Бодо свършва мъжката част от домакинската работа, после слага на коленете си поредния малчуган и започва да си играе с него. Хлапетата го обожават. На Симоне се е паднала ролята на строгата и изискваща майка, а на него на любимия, носещ играчки и смях баща. Каките също дрункат бебето, подхвърлат го във въздуха или го разхождат с количка. По-добре е и за децата, защото растат в истинско семейство, отсича педагогът в къщата.

Работата на приемна майка не е добре платена. За денонощния си труд Симоне получава по 50 цента на час – 12 евро за 24 часа. Парите едва стигат за отглеждането на детето при високия стандарт на живот в Германия, въпреки че част от издръжката също се поема от държавата. Но Симоне не може без деца. И те май без нея.

В Германия няма закон , който може да отнеме родителските права и на най-лошите майки. Там обаче могат да се отнемат правата за отглеждане на тези, които правят живота на децата си ад. Точно тук се появяват Бодо и Симоне, за да дадат на бебетата онова, която собствените им майки отказват или не могат да им дадат.. Младежки комисии преценят семействата и кога и дали изобщо да върнат детето на майката. След години обикновено повечето деца се връщат в истинските си семейства, когато те са готови да ги поемат и гледат

Самите деца не създават много проблеми в семейството. Освен неизбежните детски болести, с които Симоне вече е свикнала и се е превърнала в специалист в лекуването. Повече проблеми създават семействата, на които са отнети децата. Всички роднини идват ден след ден на гости, загрижени за малчугана, допълнително натоварват Симоне и разстройват детето.

Симоне и цялото семейство нямат почивен ден. Привързват се към малчуганите, но знаят, че не могат да ги задържат и те рано или късно ще си отидат. Особено трудни са разделите, когато детето е било година с тях. За по-дълъг срок властите не разрешават , за да не се получи привикване и силна привързаност. Раздялата с поредния питомник винаги е трудна. Детето плаче, плаче и семейството. За да не се получи стрес у малкия новата приемна майка започва да посещава дома на Йегер три седмици преди да го вземе. Играе с него, опознава го и той нея. Накрая му казват, че отива да живее с новата хубава леличка и че винаги е добре дошъл на гости. Въпреки това има сълзи. Сърцата ни се късат, когато поредното дете , с което сме свикнали и което е станало част от семейството ни, си тръгне. Мислили сме си и да осиновим някои от тях, но в случая е невъзможно. Те имат истински майки и всички се надяват, че някога ще се върнат в истинския си дом. А ние не можем да им отнемем това право, разсъждава Симоне. Имали сме случаи, когато биологичната майка идва да го вземе. Тогава започват интензивни контакти с нея, канят я на гости, учат я да го гледа, да свикне с него и то с нея.

Огромно е натоварването на семейството и отговорността , защото се грижат за чужди деца. Голяма отдаденост е рецептата, която тя използва.Симоне ги гледа по-внимателно и всеотдайно, отколкото ако са нейни. За всяка изтинка тича при лекар. Дъщерите помагат непрекъснато и са готови за бъдещето си на съпруги и майки. Не се дразнят от сълзи и капризи на новодошлите. Утешават ги, приласкават ги. Обичта към децата е най-важното, което ги движи. Когато случайно няма дете за отглеждане при тях, семейството става нервно, избухват спорове, чувстват празнота и неудовлетвореност, защото това е смисълът на живота им.

Дори случайно да няма дете в къщата ние стъпяме на пръсти и говорим тихо , за да не го събудим. Толкова сме свикнали с детски смях и детски сълзи, че не можем без тях. Може би накрая, когато се изморим от вечната въртележка у дома, от тези прекрасни създания,2 които идват, но после неизбежно си отиват, ще се преборим с бюрокрацията и ще си осиновим едно. Завинаги.

Двамата се усмихват съзаклятнически един на друг и се навеждат едновременно да оправят одеалцето на Чан, който се спи в количката.
В България приемната грижа все още не се радва на интереС, но има и изключения. ВИЖ ВИДЕОТО: