Една от най-обичаните български поетеси отбелязва рождения си ден на 21 февруари – естествено с любов и вино, както подобава на истинските дами. Маргарита Петкова не спира да пише за обичта, която по думите й извира отвсякъде, че дори и по въздуха се носи. Казва, че от години живее в Бермудския триъгълник на любовта, който й поднася невероятни изненади, но се чувства щастлива там. Съжалява онези, които правят всевъзможни пируети, но така и не могат да се понесат по вълните на Амур. Макар че е щастлива баба на 2 внучета, тя продължава да е влюбена в тайнствен мъж, който й е повече от опора.

Пъстрооката красавица, която и днес събира погледите на силния пол, е авторка на 13 книги. Нейни са и текстовете на едни от най-популярните естрадни шлагери като „Иване, Иване“, „Бермудски триъгълник“, „Болката отляво“, „Чифт обувки“и други.

„Родена съм на 21.02.1956 г. в София. На булевард „Христо Ботев“, което считам за показателно, над кръчмата „Сините камъни“ и над пивница „Странджа-та“, което считам за още по-показателно в оформянето на характера ми. Ритах топка с момчетата между трамваите, затова цял живот не зачитам пътните знаци“, обяснява знаменитата сти-хоплетка.

– Какво си пожелавате навръх рождения си ден?
– Пожелавам си повече работа. Като се замисля, май винаги съм си пожелавала само това. Необходимо ми е и здраве, за да мога да си я върша.

– Каква бе изминалата година за вас?
– Добра. Не мога да се оплача. Дори си мисля, че аз съм имала само добри години. Последните 12 месеца ми бяха уплътнени перфектно откъм работа. Щастлива съм, че издадох една книга, която стана бестселър на българския пазар. Говоря за стихосбирката „Абсурдни времена“, която направих съвместно с Добромир Банев. Започнахме на майтап да си пишем стихотворения, без да се познаваме – чрез фейсбук. И се получи нещо невероятно. Книгата ни претърпя 5 тиража. Очакваме на 30 април премиерата на втория й том.

– Имате ли незабравим рожден ден, за който бихте желали да ни разкажете?
– За мен всичко е незабравимо. Имам паразитна памет и мога да забравям. Всичките ми дни са празнични и посвоему незабравими. Не са ме водили на екзотични дестинации, въпреки че са ме обичали и ухажвали. Вероятно и защото подобно нещо като жест не би ми направило впечатление. Ден като ден е рожденият – нищо особено. Не се чувствам по-различно на 21 февруари, отколкото на 20.

– Какво е отношението ви към подаръците? Казвате ли предварително на вашите приятели какво искате да ви купят, или предпочитате изненадата?
– В никакъв случай не мога да им кажа: „Имам нужда от печка, купете ми я“. Кой каквото реши – това ми подарява. Аз се радвам и на едно камъче от улицата или от планината. Стига ми мисълта, че то е донесено единствено и само за мен, че някой ме е мислил. Боя се, че на диамантите се радвам много по-малко, отколкото на камъните. Е, получавала сьм и диаманти. В тези случаи съм държала на допира на ръката, която ми е подарявала пръстена и обеците. Самият контакт и нежността на докосването са по-скъпи от най-скъпия диамант на света.

– Кой е Най-хубавият и съответно най-лошият момент в живота ви?
– При мен хубавите моменти съвпадат с лошите. Бих казала, че имам три хубави и три лоши момента. Това са дните, в които съм родила трите си деца. Преживях три операции, защото раждах със секцио и нямаше как да се размина с хирургическите интервенции, с болката, с последствията. Но пък и бяха най-щастливите ми моменти. В мига, в който акушерката идваше и ми показваше бебето – забравях всичко. Чувствах се безкрайно щастлива, когато усещах, че излизам от упойката. Първата ми работа бе да видя талончето, завързано за ръката ми – невероятно щастие. Втората – да съм силна, защото почваха болките!

– Вярвате ли в съдбата, в това, че на всеки е предопределено с какво да се занимава?
– Да, аз например винаги бързам. Майка им казва, че дори съм бързала да се родя и така съм се появила на бял свят на 9-ия ден от 9-ия месец. Любимата ми майчица казваше: „Вечно бързаш да изживееш всичко. Така и не можа да дочакаш да се родиш навреме“. Съдбата е интересно понятие, в което нещата са фифти-фифти. От една страна, става това, което ти е писано. Но от друга, ти се случва и това, което сам си направиш. Ако човек не се срещне със съдбата в тунела на живота, е кофти. Аз непрекъснато се срещам с нея – от детството до сега. Помня, че отидох с татко да се записвам в 21-а гимназия, стигнахме до средата на спирката на тролея и аз се върнах у дома. После прехвърлих документите си в 22-а гимназия. Мина време. Изтеглих си документите за следването от Софийския университет, пратих ги в Търновския. Доколкото можах – избирах нещата от живота. Не зная как щеше да протече животът ми, ако не бях вземала тези внезапни решения. Същото важи и за отношенията ми към силния пол. Поглеждам един мъж и разбирам, че искам да остана с него до края на живота си. Хубавото е, че имам няколко мъже,. че погледът ми няколко пъти се е спирал. (Смее се.)

– В стиховете си пишете за забранената любов, за греховната, онази, която излиза извън стереотипа за сплотеното семейство…
– Каквото трябва да ми се случи, ще се случи. Аз съм от хората, които седят и чакат плодът да узрее, да падне в ръката им. Разбира се, че правя неща, не съм в ситуацията просто да седя, да чакам да ме удари ябълката по главата, за да открия Закона за земното притегляне като Нютон. Мен това чакане, като и липсата на желание да късам зелени плодове не ме вкарва в грях.

– Потъвали ли сте в Бермудския триъгълник на любовта?
– Аз от него не съм излизала. Там си живея – плувам в различни посоки, понякога потъвам, вземам си въздух и почвам отново. От Бермудския триъгълник на любовта няма излизане, ако Господ ти позволи да влезеш. Мисля, че е по-хубаво да си в него, отколкото извън него. Като зная колко много хора правят какви ли не номера, за да влязат във водите му, а не успяват, се чувствам щастлива. Все намират течение да ги изтласка на сухо. А мен Господ си ме държи на Бермудите. За първи път се влюбих на 5 години. Знаете как е на тази възраст. Харесваш детските щуротии, хлапето на съседите. Аз си имах такъв приятел – ком-шийче. И сега нещата не са се променили. Малките си хващат гаджета в детската градина.

– Разви ли се тази детска любов?
– Да се развие, не. Но ме провокира да напиша първото си стихотворение. То беше повлияно от нещата, които бях вече чела в дебелите книги. Започваше адски ударно с думите, които мислех, че никой преди мен не ги е казвал: ,Да знаеш колко много те обичам“! (Смее се.) „И тарторът на любовта, венча ни в тази нощ вълшебна чудна, под сянката на пролетта“, такива неща бях написала. Баба ме научи да чета още на 4 години. Почти веднага започнах със стиховете на Ботев, Смирненски, Вапцаров – това имаше вкъщи в библиотеката ни. В първи клас имах богат набор от поетични изразни средства. И можех да пиша любовни стихове.

– Това помагаше ли ви в отношенията с мъжете?
– Мисля, че да – по-глупавите, естествено, отпадаха. За сметка на това винаги случвах на добри и интелигентни мъже, които умееха да разговарят, да оценяват диалога и да се включват в него. В този вид отношения съм максималистка – искам интелект насреща и не съм склонна на компромиси.

– Кои са хората, на които дъртите най-много?
– Приятелите ми. Аз съм щастливо разведена, което не значи, че нямам до себе си мъж, с когото да се разбирам и да си бъбря по 6 часа по телефона. Този мъж ми е опора в хубавия смисъл на думата. Името му няма да кажа, защото не е възпитано. Както казвам в стиховете си – ние „нямаме имена, дрехи и вещи“. Но не се казва Иван, който е възпят в един от най-големите ми хитове. Богдана Карадочева и Стефан Димитров са сред приятелите, които обожавам. С тях ме свързва и приятелство, и работа. Богдана е изпяла доста мои песни. Има и други.

– А кой е Иван?
– Нека всеки сам намери отговора. Ще кажа само, че любовта и виното опияняват по един и същи начин. Само че от виното можеш да минеш с махмурлук и да се оправиш. Ако пиеш обаче менте любов, е много неприятно изтрезняването. Така че внимавайте! По-добре вино менте, отколкото любов менте!

– Притеснявате ли се от старостта?
– Не. Нямам такива притеснения, защото съм подготвена, че няма друг начин да се живее освен остаряването. Не изповядвам философията: „Живей бързо, умри млад и красив“. Да, променяме се физически, но за сметка на това очите ни блестят по-силно, ставаме по-умни, по-опитни, знаем повече за живота. Старостта не прави жената по-малко привлекателна. Ако някоя Ева си го мисли, значи няма на какво друго да заложи, освен на външния вид. А това не е добро решение за живота.

– Как виждате себе си след 20 години?
– Ще съм си същата. Аз не се променям много с годините, ставам само по-красива. Дай Боже, да имам още внучета, че сега са само две – Ради и Аксиния. Те са от дъщеря ми. Синовете ми още не дават сигнали, че искат да продължат моето щастливо бабишкерстване. Аз се радвам, че можах да изпитам в живота си перманентна любов, майчинство, бабинство – неща, за които си струва да се живее, защото не зная дали моите книги и стихове ще останат в литературната история на България. Внуците ми обаче ще ги има и след мен.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: