Автор: Ралф Бошард

Навсякъде по света има хора, които обичат да говорят или пишат по теми, за които нямат никаква представа. Обикновено тези хора се занимават с политика или журналистика. В момента любимата им тема е войната в Донбас. Независимо от това, че не познават нито Русия, нито Украйна, нито войната, те продължават да разпространяват своите възгледи за тях. Фактите са просто досадни според тях.

Откакто се пенсионирах от служба в швейцарската армия, ме занимават две теми: военни операции и история. В продължение на пет години самият аз отговарях за планирането на военните операции в качеството си на началник на отдела за оперативно планиране в швейцарската армия. Необходимата професионална подготовка получих от швейцарската армия и НАТО, които оставиха много за желаене, но също така и във военната академия на Генералния щаб на въоръжените сили на Русия, която беше много по-добра. Към края на кариерата си в швейцарската армия преподавах оперативно планиране в щаба по оперативна подготовка. Което трябва да илюстрира, че знам за какво говоря, когато използвам термина „военна операция“. История съм учил в Цюрихския университет. В обобщение: аз съм професионалист, когато става въпрос за военна история.

На снимката: авторът Ралф Бошард

Ревизионистични глупости

Откакто отново започнах да се занимавам с военна история, ми се налага да се сблъсквам с ревизионистични теории за Втората световна война. Наскоро чух хора, които твърдяха, че съветските партизани в окупирана Беларус са били военно безполезни, банда престъпници и дезертьори, по-опасни за цивилното население, отколкото за Вермахта. Предполага се, че съществуващата литература за тях е наполовина съветска пропаганда и наполовина романтизъм. Взех това твърдение като отправна точка за собственото си изследване и стигнах до заключението, че партизаните в Беларус наистина са били военно ефективни от лятото на 1943 г. нататък, поне толкова ефективни, колкото френската съпротива.^[1]

По време на шестгодишния ми период на работа във Виена в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа естонската делегация направи изявление, според което естонските членове на Waffen-SS са били борци за свобода срещу съветската окупация на Естония. За съжаление те са носели същата униформа като всички останали членове на Waffen-SS, но въпреки това трябва да се считат за борци за свобода. Когато чух това, бях изненадан: мисълта, че Waffen-SS може да са участвали в борба за свобода, беше напълно нова за мен.

Спомням си добре един възрастен господин от Австрия, който твърдеше, че нахлуването на Вермахта – той не спомена европейските им съюзници – на съветска територия на 22 юни 1941 г. е било необходимо, за да се изпревари планираната съветска агресия срещу Западна Европа [2 ].

О, Боже, спомням си, че си помислих: този човек иска да ме убеди, че националсоциалистическият Трети райх е участвал в легитимен акт на самозащита срещу Съветския съюз. От тази гледна точка не е далеч до теорията, че нацистите са се борили с болшевизма от името на Западна Европа. Години преди това тази теория ми беше развита от млад мъж в една книжарница в Киев – който се опита да ми продаде и портрет на Адолф Хитлер. Вместо това си бях спестил парите и ги бях похарчил за една хладка бира – определено по-добра инвестиция.

Това са само три примера за цял куп подобни събития, които помня.

Невежество и изненада

Оказва се, че много хора от Запада никога не са чували за страданията, които беларусите, например, е трябвало да преживеят между 1941 и 1945 г. Мнозина не знаят нито за трагедията на Озаричи[3] нито са чували за Хатин[4] или за операция „Багратион“[5].
Безбройните престъпления на Вермахта – не само на СС и Гестапо – също са им неизвестни. Тъй като съм военен историк, ми е ясно защо това е така: След 1945 г. голям брой генерали от Вермахта бяха наети от отдела по военна история на американската армия и натоварени с документирането на историята на наскоро приключилата война.[6]

Тези господа използваха възможността не само да избелят личните си роли като служители на нацистка Германия, но и да измислят това, което аз наричам приказка за честно сражаващия се Вермахт и да дадат обяснение за поражението му от уж по-нисшите войници на Червената армия.[7]

Много от тях така и не промениха националсоциалистическите си убеждения и все още смятаха офицерите и войниците от Червената армия за „подчовешки същества“. Техните аргументи за самозащита в продължение на десетилетия обаче формираха начина, по който се разказва историята на ВСВ в западните държави в продължение на десетилетия. И точно този дух вдъхновява днес западните репортажи за руската армия и войната в Донбас.

Стратегия за преразглеждане на историята

Зад всичко това се крие една перфидна стратегия: в момента Западът се опитва да ревизира установеното след ВСВ международно статукво, така както то е създадено в Сан Франциско през 1945 г. с Устава на ООН. Според формулировката в този устав не само САЩ, Обединеното кралство и Франция, но и Русия като правоприемник на Съветския съюз и Китай са в пълноправната си роля на пазители на това статукво. Днес обаче Западът се опитва да се отърве от Русия и Китай и тяхната световна роля, закрепена с документа на ООН и да замени следвоенното статукво след ВСВ с днешен световен „ред, основан на правила“, чиито правила Западът иска да определя сам, без да се консултира с Русия и Китай, които вече той обяви за врагове на този нов ред. Ето защо ролята на Съветския съюз в разгрома на националсоциализма днес е много важно да бъде омаловажена. И тъй като европейските неонацисти служат като полезни, но фанатични идиоти във войната срещу Русия, критиката към нацистите внимателно се избягва от Запада.[8]

Целта на всичко това е ясна: Русия трябва да бъде дискредитирана, изолирана и санкционирана. Но новата идеология на Запада отива още по-далеч: Руснаците като народ трябва да бъдат напълно демонизирани, техният огромен принос към културата на човечеството трябва да бъде напълно отречен и те трябва да бъдат представени не като човешки същества, а като агресивни чудовища, които по всяко едно време заплашват да нападнат цивилизования Запад.

Създателите на тази теория и план в реализация знаят много добре, че границите на няколко държави членки на бившия Съветски съюз са очертани на конференцията в Ялта през 1945 г. Една от тези съветски републики е Беларус. И до днес в републиките от постсъветското пространство живеят много руснаци и тези републики трябва да се справят със задачата да определят своята национална идентичност. Тези хора също така знаят, че наследството от Великата отечествена война означава много за много хора и играе важна роля за националната идентичност на тези страни. Отслабването на националните идентичности и съгласуваността на тези общества е част от по-голяма стратегия: крайната цел е „разделяй и владей“.

В продължение на пет години, от есента на 1939 г. до есента на 1944 г., Вермахтът води война на чужда територия. От 1945 г. САЩ в съюз със западноевропейските колониални сили водят войни на чужди континенти в продължение на 45 години. А от 1991 г. насам НАТО, първоначално инструмент за самозащита, води няколко войни извън собствената си територия.

Много хора не знаят какво означава война в собствената им страна и затова изглежда, че не се интересуват много от войната. Ревизията на историята е подготовка за война, човек трябва решително да ѝ се противопостави, преди да е станало твърде късно.

Ралф Бошард изучава обща история, източноевропейска история и военна история, завършва школа за военни лидери в ETH Цюрих и обучение за генерален щаб на швейцарската армия. Следва езиково обучение по руски език в Московския държавен университет и обучение във Военната академия на Генералния щаб на руската армия. Познава ситуацията в Източна Европа и Централна Азия от шестте си години в ОССЕ, по време на които е работил и като специален съветник на постоянния представител на Швейцария.

[1] see «Lernen aus der Geschichte: Können Partisanen kriegsentscheidend sein?», at Global Bridge, 18 May 2023, online at https://globalbridge.ch/lernen-aus-der-geschichte-koennen-partisanen-kriegsentscheidend-sein/

[2] Crown witness to this theory is the Soviet dissident Wladimir Bogdanowitsch Resun (i.e., Владимир Богданович Резун), who published his view on this topic under the title Der Eisbrecher: Hitler in Stalins Kalkül under the alias Viktor Suworow in 1989.

[3] В едно блато край Озаричи, северно от град Мосир, Вермахтът организира лагер за цивилни, които не са могли да работят, между 12 и 19 март 1944 г. и оставя поне 9000 души да замръзнат и умрат от глад в рамките на една седмица в студа, без храна, санитарни условия и медицинска помощ. Лагерът е бил разпореден от генерал Йозеф Харпе, командир на ^9-та армия на Вермахта, който никога не е бил обвиняван за това престъпление. Виж Дитер Пол. Die Herrschaft der Wehrmacht: deutsche Militärbesatzung und einheimische Bevölkerung in der Sowjetunion 1941-1944, München 2008, p, 328

[4] Жителите на село Хатин (Чатин) северно от Минск са избити на 22март 1943 г. от прословутото специално подразделение на СС „Дирлевангер“ и украински колаборационисти като отмъщение за партизански нападения, а букинистите са опожарени. Вж. статията „Massenmord aus Gewohnheit“, от Global Bridge, 5 юни 2023 г., онлайн на https://globalbridge.ch/massenmord-aus-gewohnheit-siehe-dazu-auch-den-redaktionellen-nachsatz/

[5] За операция „Багратион“, при която Червената армия разгромява групата на Вермахта „Heeresgruppe Mitte“ и я изтласква от Беларус, вижте „Operation Bagration – Die erfolgreichste Operation der Alliierten im Zweiten Weltkrieg“ на Global Bridge, 7 юни 2024 г., онлайн на https://globalbridge.ch/operation-bagration-die-erfolgreichste-operation-der-alliierten-im-zweiten-weltkrieg/ и „Operation Bagration – wie die Sowjets die Wehrmacht austricksten“, на Global Bridge, 1 юли 2024 г., онлайн на https://globalbridge.ch/operation-bagration-wie-die-sowjets-die-wehrmacht-austricksten/

[6] Историческият отдел към Генералния щаб на армията на САЩ е създаден през юли 1943 г. под ръководството на подполковник Джон М. Кемпър. Той наема екип от историци, преводачи и картографи, които имат за задача да напишат официалната история на Втората световна война. Отделът публикува поредица от 78 книги, озаглавени „Армията на Съединените щати през Втората световна война“. За известно време High Dutch отделът се ръководи от бившия началник на генералния щаб на Вермахта генерал Франц Халдер. Един от малкото генерали от Вермахта, които след войната отказват да участват в Програмата за следвоенни исторически справки на американската армия, е генерал Херман Балк. Сред бившите генерали от Вермахта, които дават своя принос, са Франц Халдер (Hitler als Feldherr, 1949 г.), неговият наследник Хайнц Гудериан (Erinnerungen eines Soldaten, 1951 г.), адмирал Карл Дьониц (Zehn Jahre und zwanzig Tage, 1958 г.), Алберт Кеселринг (Soldat bis zum letzten Tag, 1953 г.) и Ерих фон Манщайн (Verlorene Siege, 1955 г.), Ервин Ромел (Krieg ohne Hass, 1950 г.), Адолф Хойзингер (Befehl im Widerstreit. Schicksalsstunden der deutschen Armee 1923-1945, 1958), Walter Warlimont (Im Hauptquartier der deutschen Wehrmacht, 1939-1945, 1964), Siegfried Westphal (Heer in Fesseln. Aus den Papieren des Stabschefs von Rommel, Kesselring und Rundstedt, 1964) (Das Deutsche Heer von 1920-1945), Heinrich Greiner (Kampf um Rom, Inferno am Po, 1968), Hans Speidel (Invasion 1944. Ein Beitrag zu Rommels und des Reiches Schicksal, 1949), Günther Blumentritt.

[7] Ръководеният от Халдер отдел на военноисторическата служба в Холандия се превръща в основен източник на мита за „чистия“ Вермахт в Съединените щати. Вж. също Роналд Смелзър/Едуард Д. Дейвис. Митът за Източния фронт: The Nazi-Soviet War in American Popular Culture (Нацистко-съветската война в американската популярна култура). New York, S.65, онлайн на https://dokumen.pub/the-myth-of-the-eastern-front-the-nazi-soviet-war-in-american-popular-culture-0521833655-9780521833653.html

[8] Противно на постоянното отричане, неонацистите действително играят роля в доброволческите части на украинската армия. Авторът се е сблъсквал с такива части по време на многобройните си служебни пътувания из Украйна, например в Киев, Краматорск и Мариупол.

Авторът: Ралф Бошард е професор по обща история, източноевропейска история и военна история, завършил е школата за военни лидери в ETH Цюрих и е бил съветник на Генералния щаб на швейцарската армия. Допълнителни специализации: езиково обучение по руски език в Московския държавен университет и обучение във Военната академия на Генералния щаб на руската армия. Познава ситуацията в Източна Европа и Централна Азия от шестте си години в ОССЕ, където е работил като специален съветник и постоянен представител на Швейцария.

Източник – Zeit-Fragen Cooperative