Нидал Алгафари има много професии. Сириецът определя себе си преди всичко като български режисьор, бивш изпълнителен директор на БНТ, популярен политически пиар и умел разказвач на истории.

Завършва НАТФИЗ, специалност „Кинорежисура“. Автор и идеен двигател е на някогашното студентско предаване „Ку-Ку“, продуцент и сценарист на „Ла донна е мобиле“ и телевизионни предавания като „Наблюдател“ и „Анонси“.

Нидал Алгафари е режисьор и на документалния филм „Сирия – история и легенди“. Работил е като агент на 6-о управление на ДС – факт, от който не се срамува.

Роден е на 18 декември 1965 г. в Дамаск, Сирия.

– Какво си пожелавате навръх рождения ден?
– Имам едно голямо и за сега единствено желание. Повече никога, ама никога и по никакъв повод да не вземам кредити. Не искам да имам никакво вземане-даване с банки, никакви контакти. Не желая да чувам дори за кредитно банкиране, за различните им видове услуги. Точно на 18 декември, когато е рожденият ми ден, ще се разплатя за последно с банките… Край! Вече ще съм свободен от тях. Пожелавам подобно щастие на всеки българин!

– Каква беше изминалата година за вас?
– Тежка. Преживях доста емоции покрай продажбата на къщата ми в квартал „Горна баня“, която сами си бяхме построили. В нея бяхме вложили част от нас, беше уникална. Имаше няколко входа, външен асансьор, перфектни изгледи, но всичко това е минало. Отделно преживявам емоциите на бежанците в България. В личен план също имах терзания, свързани с учението на сина ми. Дойде ми в повече. Но понасям нещата, защото за тях бях подготвен още преди 20 години. Тогава известната нумероложка Цветанка Рангелова пресметна рождената ми дата. Направи невероятни предсказания, които се сбъднаха с изумителна точност. Каза ми и неща, които вероятно тепърва ще ми се случват. Чувствам се подготвен да ги посрещна.

– Имате ли незабравим рожден ден, за който да ни разкажете?
– Не, няма такъв. Рождените ми дни минават с две фази. Първата вече я преживях. Това бяха рождени дни за 150-200 човека, колкото за една сватба. Канех приятели, познати, когото ми хрумне. Събиpax ги в арабския ресторант „Финикия“, организирах шоу програма. Обаче мина време и разбрах, че голяма част от тези хора са били с мен заради положението, което имах. Разбрах, че когато човек отпадне от играта, приятелите се редуцират силно. Затова вече съм във втората фаза на празнуването на рожден ден – в доста тесен кръг. Събирам семейството си и приятели, които наистина мога да нарека без колебание приятели.

– Кой е най-хубавият и съответно най-лошият момент в живота ви?
– Преживял съм много хубави моменти. Хубав момент беше, когато чух в гражданското думата „да“ от съпругата ми Мадлен. Исках тя да бъде моя жена и очаквах с нетърпение нейното „да“: Това ме направи безкрайно щастлив. След това дойдоха още хубави моменти. Когато докоснах дъщеря си – за първи път в родилния дом – безкраен и незабравим момент на щастие. Тогава щастието ми бе двойно, защото я взех в ръцете си преди да я види Мадлен. Успях да го направя. Още помня това докосване. След това се роди и синът ми – бях и горд, и щастлив. Тъжните моменти гледам да забравям. Нещо и да ме е огорчило, било е за момента. Пропускам го да върви и да отминава, защото не искам да се натоварвам. Отдавна съм разбрал, че тъгата идва с някаква поука. От нас се иска да я преживеем и да си вземем нужния урок. Разбира се, тежък за мен момент е и сегашното положение в Сирия.

– Поддържате ли връзкис роднините си там в момента, когато положението в Дамаск е повече от напечено?
– Да, имам комуникация с цялата си рода. Алгафари са голяма фамилия. Така се случи, че след като почина баща ми, аз станах старейшина на семейството с всички, произтичащи от това отговорности. Поддържам връзка с всички, което не е лесно, защото сме пръснати по целия свят. Основно сме на остров Мавриций, САЩ, Франция, Дания, Египет, Ливан и Дубай. Имам роднини в Пакистан, Венецуела, Германия и Италия, но с тях се чувам рядко.

– Вярвате ли в съдбата, в това, че на всеки е предопределено как ще мине животът му?
– Не, въпреки че това противоречи на предсказанията на Цветанка Рангелова от преди повече от 20 години. Убеден съм, че човек сам кове дните си и всяко негово движение е въпрос на избор.

– Притеснявате ли се от старостта?
– Не, радвам се, че съм здрав, макар че човек не бива да се хвали с подобно нещо, а да чука на дърво. Вероятно след 10-15 години към мен ще настъпят болежките, които са неизбежни за възрастта. Но така ще е след време. Сега се чувствам много жизнен и енергичен.

– Как виждате себе си след 20 години?
– Досега бях млад и красив. След 20 години ще бъда само красив. Ще се занимавам с писане на книги. Първата си творба пиша в момента, но мисля, че в нея ще се вихря на база прочетено и натрупан опит. Ще разкажа за културите и цивилизациите, които познавам. Мисля, че съм достатъчно добър разказвач и ще се справя.

– Ако вярвате в прераждането и имате шанс един ден да се преродите, с какво бихте се занимавали?
– Честно казано, нямам спомен от предишен свой живот. Ако има прераждане и ми се наложи да слизам отново на Земята, сигурно ще си избера същата професия като сега. Не бих искал да се занимавам с нещо друго.

– Имате ли апел към българското общество, свързан с бежанците от Сирия?
– Не. Напълно разбирам българите защо така са се напърчили срещу бежанците. Вината не е в хората на България, а в политиците. Те създадоха конфликта граждани – бежанци, защото почнаха да обясняват, как един сириец тук излиза по хиляда и кусур лева на данъкоплатците, което абсолютно не е вярно. Похвалиха се, че са намерили за тях 5, 10, че дори и 20 милиона, за да се покажат пред европейските страни и международните организации, че са много работещи. В същото време забравиха, че има пенсионери и бедни българи, които живеят далеч по-лошо от бежанците, че тези хора сами са принудени да оцеляват, без чужди помощи. Не мога да виня и бежанците, че са дошли тук. Те като бройка са малко. Повечето са емигранти, които търсят начин да стигнат до Западна Европа.

– Изтеглихте ли братята и сестрите си от Сирия?
– Да, успях да спася моя брат, който бе арестуван и го грозеше смъртна присъда. Доволен съм, че успях да го измъкна от лапите на диктатора Асад. Помагам му да стъпи на краката си, да почне да се занимава с някакъв среден бизнес. В Сирия нямам вече братя и сестри. Всички са в България.

– Любим парфюм?
– Зависи от настроението ми. Харесват ми миризми на жасмин, на сантал. Не си падам по тежките аромати на цветя.

– Любима книга?
– Всички книги, които съм прочел, са ми любими, защото всяка една от тях ме е научила на нещо. Усещам, че най-любимата ми книга ще е тази, която пиша в момента.

– Любим автомобил ?
– Нямам любима марка. Аз я карам на припев ципа на Форд. Преди години той попитал работниците коя е най-добрата марка автомобили. Те в един глас почти отговорили: „Форд“. Контрирал ги: „Не, това е новата кола“. Хубаво е човек да разполага с возило, което може да поддържа. За мен ще е перфектна онази кола, която няма да има нужда да се зарежда на бензиностанциите. Такива обаче още не продават.

– Любимо ястие?
– Различно. Познавам много добре сирийската и българската кухня. Мога и да готвя. Не съм от хората, които могат да ядат постоянно сарми или пълнени чушки. Няма нещо, което да не ям. Не обичам единствено пачата. Но свинско ям, научих се. С пържолите нямам проблеми.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/hBMq7gn9WrA