В интимния живот на Елисавета Багряна има интересни мъже. Един от тях е белетристът Матвей Вълев, който е почти непознат на съвременната четяща публика. А и неговото име се свързва рядко с името на известната ни поетеса. Кой е Матвей Вълев и защо двамата с Багряна се разминават?

Рожденото му име е Димитър Вълев. Появява се на бял свят през 1902 г. в Ямбол. От 1920 до 1930 г. публикува в различни периодични издания. В началото на 1930 г. заминава за Бразилия при брат си, който отдавна емигрира в тази държава. Живее в Минаш Жерайш и в Южна Америка 4 години. С впечатленията му оттам са наситени неговите творби. През 1934 г. се връща в България и пише в съавторство с Багряна пиесата „Госпожата“.

Автор е на текстове с широк жанров и тематичен обхват. Те издават една мощна творческа фигура, която днес е напълно забравена. В наследство писателят ни остава много статии и репортажи, очерци и пътеписи, детски разкази, фейлетони, една повест и романа „Ферма в Сертон“. С произведенията си Вълев се включва в южноамериканската тема в българската литература и се нарежда сред имената на Борис Шивачев, Светослав Минков и др. Отначало той публикува в левия печат. По-късно, след връщането си от чужбина, е редовен сътрудник на списание „Златорог“ на Владимир Василев и на вестник „Щурец“ на Райко Алексиев. Приживе белетристът е известно име в журналистическите и литературните ни среди.

Матвей Вълев загива на фронта, по време на Втората световна война, на 7 ноември 1944 г. След неговата смърт интересът към произведенията му направо секва. Причината е идеологическа. Комунистическата власт не може да му прости „безидейните творби“ и „бохемските мотиви“ в неговите издания.

На 4 октомври 1944 г, няколко седмици преди Вълев да бъде убит, „всемогъщият“ критик Борис Делчев се престарава пред властта и пише: „Фашистки влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните ни писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и др.“ Това споменаване на името му е равно на присъда.

Скорошната му смърт предотвратява физическите и психически репресии над него.

Едно от най-щастливите събития в живота на Матвей Вълев и на Багряна е тяхното запознанство. Двамата се виждат за първи път през 1923 г. в Берлин. Матвей и брат му Вельо са студенти в немската столица. По това време поетесата има тежък семеен живот. Разболява се от „нервен стомах“, както споделя тя в спомените си. Д-р Татарчев, известен столичен лекар, я съветва, ако иска да бъде здрава, да напусне семейството си и да замине в чужбина. Елисавета като че ли чака само това напътствие. Тя бяга от София, от брака си с капитан Иван Шапкарев и оставя в ръцете на свекърва си своя син Любчо.

Братята Вълеви развеждат авторката на поезия из града. Намират й евтина квартира, водят я на театрални представления и я записват да се храни в техния студентски стол. Багряна е радостна и е окрилена, че в лицето на двамата мъже среща истински кавалери. Матвей споделя с нея творческите си замисли, чете й рецензии за книги и пиеси, търси нейното мнение и често двамата осъмват в квартирата й. Не се знае дали между тях тогава има интимна връзка. Важното е, че Багряна харесва по-младия от нея мъж с черни очи и изгарящ поглед. През деня той е с широкопола шапка, а вечер е с изискан велурен каскет, с кадифен костюм и копринено шалче на шията.

Матейко, както го нарича бегълката от България, разкрива пред нея желанието си да замине далече от Европа, в Южна Африка, да види нов свят, да усети истинските цветове на природата и неподправения живот. По това време Вълев е на 21 години, а Багряна е на 30. Той страда по Женя Дюстабанова, приятелката на Христо Смирненски, а поетесата – по своето оставено в родината си дете. Тя пише стихотворението „Майчина песен“ и го изпраща във „Вестник за жената“. Пред зрялата жена тепърва предстоят важни събития – развод, любов с Боян Пенев, неговата смърт, нейната известност в културния ни живот. Привлекателният мъж го очакват пътешествия и връзки с екзотични жени, разочарования от най-близките и известност в родината. Това, което сближава двамата писатели, е общата им любов към приключенията, желанието за свобода и пълната волност на духа.

Минават години. През 1934 г. Багряна и Вълев се срещат в София на откриването на една изложба. Тогава Матейко вече е женен за художничката Вера Лукова. В Бразилия той оставя жена и син, за които доскоро не се знаеше нищо. Връща се в България, гонен от носталгията и от желанието да опита още веднъж да живее в родината си.

Тази среща е съдбовна и за двамата творци. Багряна е в разцвета на женските и творческите си сили. Отначало тя не познава мъжа, с когото е имала хубави вечери в Берлин. Вълев е възмъжал, с тъмен загар на лицето и е още по-привлекателен. Елисавета, „волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра, на водата и на виното“, се влюбва до полуда в човека, който идва направо от Бразилия. Матвей отдавна е привлечен от Багряна, която за него е по-достойна от всяка българка. „Ние сме сродни души, родени един за друг“, изповядва той пред приятеля си белетриста Павел Спасов. Така започва връзката им, която трае шест години. Цяла София знае за романа между двамата. Любовта им е неудържима, луда, безгранична. Често двамата заспиват в дъхавото сено на някоя селска къща, бродят край току-що събудилото се море, пътуват из всички краища на България и мечтаят. Мечтаят да заминат за Аржентина и да останат там завинаги. Багряна ревнува своя Матейко, тъй като той е харесван от много жени. Тя иска да го запази за себе си и го подтиква двамата да напишат пиеса. Поводът за драмата им дава едно пътуване до Карлово, където Вълев има много лознати търговци на розово масло. След кратка среща с някои от тях и след една очарователна разходка сред розовите храсти, влюбените решават драмата да се казва „Госпожата“. Темата в нея е еманципираната жена, която може всичко, без ничия помощ. Веднага след премиерата през 1934 г. пресата започва да хвърля хули след хули върху авторите. Тя направо се подиграва с „приспивателното съдържание“ на драмата. Според Д. Б. Митов на сцената заспива и самата главна героиня, а от салона се чува хъркане. Въпреки усилията на режисьора Хрисан Цанков и на най-добрите артисти на На родния театър, „Госпожата се задържа в репертоара само шест представления. Съвместното дело на Багряна и Вълев е определено като творчески неуспех. Както казва народът, на който му върви в любовта, му върви в работата. За този период от своя живот Багряна реагира с поезия: „И спомням си как тичахме в зори през еадцото поле да сварим розобера. Ти първия откъснат цвят ми подари. Отдавна ли то беше или вчера? („Двойно виждане от един зимен прозорец“).

След години голямата поетеса прави признание, че пиесата е дело на Матейко, а тя само редактира текста. „Той беше добър и талантлив… Но доста пиеше. И мен това ме откъсна от дружбата ми с него.“ Едва ли това е истината връзката между двамата да прекъсне. И единият, и другият като творци са космополити, търсещи нещо ново, неизвестно, далече от оковите на семейния живот и на домашния уют. Влиянието на Вълев обаче върху Багряна остава завинаги. По-късно писателката крие от комунистическия режим у нас и от Държавна сигурност своята любов с белетриста.

През 1988 г. издателство „Български писател“ издава романа на Вълев „Ферма в Сертон“. Кирил Апостолов, тогава един от зам. главните редактори в издателството и роднина на Матвей Вълев, споделя с Елисавета, че я моли за рецензия на ръкописа. Багряна приветства издаването на романа, но отказва да даде отзив, под предлог че не е достатъчно здрава. Съдбата на книгата е толкова интересна, колкото впечатляваща е връзката на нейния автор с Багряна. При бомбардировките над София по време на Втората световна война печатницата, в която се набира текстът на „Ферма в Сертон“, е разрушена до основи. Ръкописът изчезва и издаването му е осуетено. След дълги перипетии той става факт едва през 1988 г. Писателят Павел Спасов го скрива от очите на режима, от враговете на Матвей и от ДС. После го предава на директора на „Български писател“, литературния критик Симеон Султанов, с молба романът да бъде издаден. Султанов удържа на думата си и най-накрая книгата вижда бял свят.

Мистерия около гибелта на нейния скъп Матейко

Около личността на Матвей Вълев има и още една мистерия. От многотомното издание „Български писатели в спомените на съвременниците си“ се разбира, че белетристът загива като доброволец на фронта в Югославия. Роднините и най-близките му приятели отричат този факт.

Твърди се, че при едно посещение на Христо Радевски в Ямбол, родния град на твореца, той разказва пред свои слушатели, че Матвей живее през 50-те години в Кайро. Но какво цели тази конспирация? Може би отговорът ще се намери в стиховете на Багряна, посветени на нейния Матейко.

Те, според някои хипотези, обясняват посещението на Елисавета през 1961 г. в Бразилия, при приятеля на Вълев Педро (Петър) Русеф, бащата на Дилма Русеф.

Впрочем тяхната любов е от всякаква измислица по-странна. Всяко нейно тълкуване носи своята субективност…

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: