Автор: Оливие Беруйе, ÉLUCID
„7 октомври е сложно нещо, защото това, което извърши Хамас се нарича военно престъпление. Това беше ужасен шок, но отговорът на Израел е абсолютно неоправдан и всъщност подъл. Когато западните страни все още ни казват днес “Израел има право да се защитава”, това е нечувано! Интересното е, че в медиите се тръгва от 7 октомври, сякаш не е имало нищо преди това, имало е една мила държава – Израел, която никога не е вършила нищо лошо, и изведнъж диваци терористи минават границата, за да избиват. За нищо на света не оправдавам това, което извърши Хамас. Ако Хамас беше нападнал само военни пунктове, ако беше взел за заложници само военни, би могло да се каже, че това е движение за национално освобождение, което напада окупационната сила. Но случаят не е такъв. Те избиха много цивилни, взеха за заложници цивилни. Надявам се, че ще дойде часът, в който Хамас ще бъдат съдени. Тези неща трябва да бъдат осъдени, за да не се повтарят. Но отговорът на Израел не може да бъде защитен нито за секунда! Защото те имаха всички средства, имайки предвид качеството на разузнаването им, на въоръжените им сили и т.н., да издирят в Газа онези, които са отговорни за тези престъпления и да ги съдят. Те не го направиха, а решиха да разрушат Газа. Това означава, че в действителност са очаквали подходяща възможност и тя им беше дадена“, смята Моник Шемилие-Жандро, един от водещите френски специалисти по международно право, почетен професор в университета „Париж-Дидро“. Тя е пледирала пред престижни международни съдилища, като Международния съд на ООН, където изобличава практиките на Израел в окупираните палестински територии. В интервю за Élucid тя разглежда контекста на появата на ционизма и утвърждаването на тази идеология, подробно описва различните стратегии на Израел, за да направи съществуването на палестинска държава невъзможно, използвайки всички възможни средства.
Ето още акценти от интервюто:
– Ционисткият проект винаги е присъствал в израелския манталитет. Имало е моменти, в които е бил прикриван, но той никога не е напускал израелците. Ционисткият проект е пълна окупация на Палестина и отвъд нея. Нетаняху показва в момента, че има желание да отиде отвъд нея. Това желание винаги е надделявало. Пак казвам, че имаше израелци, които бяха различни. За щастие, има малцинства, но линията остана тази.
– Израелското общество се самоунищожава морално и ще плаща много дълго за това. Американците все още не са се възстановили от своята война във Виетнам. Всички онези американци, които са се върнали от Виетнам морално съсипани, са част от разрушената тъкан на американското общество. Това обяснява състоянието на американското общество с наркотиците, насилието и т.н. Израелското общество ще преживее това, защото цялото общество – мъже и жени, са ангажирани в битката. Човек не може да се върне непокътнат от това, което извършват в момента. Някои имат смелостта да се съпротивляват, опитват се да се изразяват, има и такива, които просто са съсипани, връщат се с виене на свят, главоболие, неразположения и т.н. Това общество ще плаща много дълго време. Мисля, че в момента се саморазрушава отвътре. А западните общества, които са били съучастници – по-неохотно или по-ангажирано – също ще платят. Вижте какво стана на срещата на върха наскоро в Китай, със страните от т.нар. Глобален Юг. Времето на Запада напълно отминава.
– Много вредно е заради онова, което са правели хората от предишните две поколения – дедите на днешните германци, да продължават сляпо да подкрепят Израел, под претекст, че са причинили на евреите онова, което се случи по време на Холокоста. Това е изключително вредно, защото в името на тези угризения, от които не успяват да се отърсят, германците участват в избиването на друг народ, за което ще имат угризения след две поколения.
– Започващата сесия на Общото събрание на ООН ще бъде решаваща, защото ако държавите не отидат по-далеч по отношение на Израел и най-вече, ако не преминат към санкции, загубата на уважение към тях ще бъде необратима.
ВИЖ ВИДЕОТО:
6 септември 2025 г.
– Моник Шемилие-Жандро, добър ден!
– Добър ден!
– Много съм щастлив да ви посрещна в YouTube канала на медията ÉLUCID! Вие сте един от най-големите френски специалисти по международно право, доктор по публично право и политически науки и почетен професор в Университета “Париж-Дидро”. Трудовете ви засягат, наред с други неща, теорията за държавата и сте пледирали пред престижни международни съдилища, като Международния съд на ООН, където наскоро изобличихте практиките на Израел в окупираната палестинска територия.
Току-що издадохте Rendre impossible un État palestinien. L’objectif d’Israël depuis sa création » (Да направи невъзможна палестинската държава. Целта на Израел от създаването му), която е безпощаден анализ на 75-те години израелски преструвки, за които ще говорим днес, за да разберем по-добре какво се случва в Газа. Често има тенденция да се говори за историята на конфликта, започвайки от създаването на държавата Израел през 1948 г., но корените са по-дълбоки и започват през ХIХ век. Можете ли да ни обясните откъде идва ционистката идеология и какво обхваща тя?
– Ционистката идеология се появява късно в историята на еврейския народ, като този народ действително в един момент от древната история е бил в Близкия изток, а след това се разпръсва по цялата земя. Това беше съдбата на евреите – сама по себе си много красива история, защото този народ остава обединен от традициите, културата, религията. Понякога някои евреи бяха атеисти, но оставаха, претендираха, че са евреи заради принадлежността си към тази обща култура, като същевременно бяха разпръснати от единия до другия край на света, защото има евреи на всички континенти. Това беше тяхната съдба, но тази съдба бе мъчително белязана на много места, не навсякъде – в някои страни по-силно, отколкото в други – от течения на антисемитизъм, които в някои периоди на историята са били ужасни, с дискриминация, погроми, кланета и т.н. Този народ така оцеляваше, когато през ХIХ век един от техните блестящи представители – Теодор Херцел, теоретизира идеята на ционизма, т.е. нещо, което векове наред е било изхвърлено от тяхната политическа перспектива – идеята да учредят държава. В края на ХIХ век, на фона на преследванията, на които са жертви евреите в някои страни в Европа, Теодор Херцел казва “проблемът ще бъде решен, ако се съберем отново в държава”. Това движение се нарича ционизъм по името Цион на един от хълмовете в Йерусалим. Този проект беше напълно парадоксален, защото коя земя и къде? Въпреки че след това е имало идея евреите да се съберат отново другаде, в действителност основата на ционисткия проект е била да се върнат в земята на Палестина. Така че ционизмът се ражда в този момент на ХIХ век.
Този прект няма как да бъде изпълнен, без да се нарушат правата на друг народ. Провеждат се конгреси, постепенно движението се организира и среща съгласието на британското правителство, тъй като лорд Балфур, британският външен министър, изпраща писмо, наречено Балфуровата декларация, до представителя на ционисткото движение във Великобритания, който е просто частно лице. Това писмо няма никаква юридическа стойност, нито дори политическа. Той му пише, че правителството на Негово величество ще гледа благосклонно на имиграцията на евреите в Палестина за създаването на еврейски национален дом. Именно тогава цялата история се заплита. Защо лорд Балфур пише това? Във Великобритания, а днес още по-силно в САЩ, ционизмът е имал благоприятен отзвук поради причини, които все още се дължат на религиозните вярвания, тъй като англосаксонските евангелисти, според своето тълкуване на Библията, са убедени, че Христос ще се върне и ще дойде краят на времето, когато всички евреи се съберат отново в Израел. По тази причина те са благосклонни към ционизма. Ето откъде се тръгва – от тази интелектуална авантюра, която става политическа авантюра през ХIХ век.
– Защо Великобритания отдава такова значение на ционистката идеология, докато в същия момент в останалата част на Европа хората по-скоро са склонни да изпадат в антисемитизъм?
– Това не е противопоставяне между Великобритания, която не е антисемитска, и антисемитизма другаде. Навсякъде в Европа е имало антисемитизъм, още по-силен в някои страни от Източна Европа и във Франция е имало – аферата “Драйфус” се случва именно там. Във Великобритания също е имало антисемитизъм. Британското правителство е било срещу този антисемитизъм, то е било просемитско, но най-вече е било подкрепяно от тази евангелистка база, за която говоря, която е била важна идеологическа база. Това е свързано с нещо друго. Това е началото на ХХ век, в разгара на колониалния период на Европа. Европа прави своите колониални завоевания през ХIХ век, дори не ги е завършила още, защото има колониални завоевания в началото на ХХ век, след това поддържането на колониалните завоевания и войните за освобождение, някои от които са били много свирепи от страна на колонизаторите. Така че към този ционизъм се примесва безразличие към тази арабска територия. В книгата си цитирам, че един от близките до Теодор Херцел пише в едно писмо, което е абсолютно невероятно, че проблемът на ционизма са тези 600 хил. араби, които живеят на тази земя. И той казва: “Те нали са номади? Ще можем да ги изтласкаме другаде. Това ще измъкне ционизма от затруднението, ще освободи терена”. Това се пресича, ако щете, с поведението на колониално презрение, белязало европейските правителства и елити в тази епоха .
– В момента на създаването на Израел какъв е бил съставът на тази територия? Какво е било населението ѝ? Как е функционирала, какви са били границите ѝ?
– Създаването на Израел е през 1948 г. след резолюция 181 на Общото събрание на ООН. Но преди това е британският мандат. До войната от 1914 г. Близкият изток е бил под османска власт. Когато избухва войната през 1914 г., съюзниците Франция и Великобритания се противопоставят на друг съюз – Германия-Италия-Османската империя. По време на войната западните страни много ясно предвиждат – и те го правят впрочем, ако победят, да конфискуват колониите на победените страни и да си ги присвоят под определени форми. Германия и Турция са победени и им вземат колониите под формата на мандати, като по това време е създадено Обществото на народите (ОН), което ще управлява този процес. Има няколко категории мандати. Германските колонии в Африка ще попаднат под мандати, а колониите, които са резултат от това, което се взема от Османската империя в този регион, са част от т.нар. категория А. В споразумението на Обществото на народите има статут на тези мандати и ясно се казва, че териториите, поставени под мандатите от категория А, са определени да станат независими в края на мандатите. Следователно има обещания за независимост. Мандатите в този регион са разпределени между Франция и Великобритания, а Великобритания е тази, която има мандат върху Палестина. Поемайки този мандат, е трябвало да се определят границите на Палестина. Това е много интересно и в книгата си представям двете карти – картата на ционисткия териториален проект и картата на британския мандат.
Ционисткият проект доста я надхвърля. Ционисткият проект е обхващал части от днешна Йордания, Сирия, Ливан и Египет. Британският мандат е определен от различни споразумения с Франция под егидата на Обществото на народите и той очертава плана на т.нар. Палестина, който отговаря на територията на днешния Израел плюс Палестина. Тази подмандатна Палестина е под британска власт от 1920 до 1947 г. Британците са включили в мандата Балфуровата декларация, което е безумно противоречие! Това е било невъзможно, тъй като мандатът е обещал независимост на целия народ, който живее на тази територия. Ще ме попитате коя територия и кое население. Това е територията на Палестина, която е била изцяло арабска. Какво население? През 1920 г. е имало ограничено еврейско население. Но англичаните са обещали да окуражат еврейски национален дом, следователно те окуражават имиграцията. Арабите разбират какво им се случва, т.е. значителна екзистенциална заплаха за бъдещето им. Има няколко арабски бунта, които британците потушават, както могат. Тъй като окуражават тази еврейска имиграция, тя продължава. Тя е изпращана от Еврейската агенция, която има за цел купуване на земи, така че възможно най-много земи да станат еврейски и британският мандат завършва с абсолютна катастрофа, защото очевидно последните години, т.е. годините точно след началото на войната, след като Хитлер е взел властта и най-вече по време на войната, са години на много по-силна имиграция и това е разбираемо. В момента, в който войната приключва, когато другите мандати от тази категория – териториите, взети от Османската империя – Сирия, Ливан, Ирак, стават независими, англичаните не знаят какво да правят с Палестина. Вълненията са значителни, има бунтове със стотици убити и те прехвърлят проблема на Обединените нации – “прехвърляме ви проблема, оправяйте се, ние вече на владеем ситуацията”. Обединените нации определят дата, на която да си тръгнат англичаните, но те си тръгват няколко месеца по-рано, тъй като не могат да останат повече, било е непоносимо. Резолюция 181 дава на Израел малко повече от половината територия, докато евреите са по-малко от половината. Има подялба, която е договорена от Обединените нации.
Трябва да се върнем към всичко това, за да разберем днешната ситуация, защото тя е наследница на ситуацията от вчера. В този момент западните страни нямат никакво уважение към арабите, никакво! Искат от този народ да пожертва половината си територия. Налагат му го в резолюция на Обединените нации. По-точно, тази резолюция не е принуждаваща – това е резолюция на Общото събрание, а Общото събрание няма принуждаваща власт. Но това е предложение. Общото събрание препоръчва на държавите-членки и на Великобритания подялбата на Палестина, с международен статут на Йерусалим. Това е препоръка. Но ако са искали това да бъде ефикасно, т.е. да се превърне в ефективно право с признаване от двете страни – израелците и палестинците, е трябвало да се преговаря с палестинците, трябвало е да договорят компенсации. Не се взима от един народ половината му територия, докато двадесет години по-рано в мандат са му обещали независимост, просто така го изпъждат от половината му земя.
– По време на тези бунтове, през 20-те-30-те години, добре се вижда, че това ще завърши зле. Защо западните страни са упорствали? Защо форсират създаването на тази държава?
– Защото са мислели, че ще смажат арабите, че ще ги принудят да приемат.
– С какво се ангажира Израел в рамките на резолюция 181?
– Тъй като Израел все още не съществува, той не се ангажира с нищо – той не е държава по времето, когато е гласувана резолюция 181 през 1947 г. Израел все още не е държава, а еврейско имигрантско население под британски мандат. Когато Израел се обявява за държава, много бързо иска да се присъедини към Обединените нации. Но вълненията много бързо водят до първата война. Палестинците не са организирани, освен това британският мандат изобщо не им позволява да се организират, тъй като са били смазани от постоянните репресии, защото са се бунтували на улицата. Така че те са слабо организирани политически. Но арабските държави казват “не” на резолюция 181. Те казват “тя противоречи на правото на народите, което е провъзгласено в Устава, така че не искаме тази резолюция”. Тогава, през 1948 г., започва първата Израело-арабска война. Арабите много бързо са изпреварени от Израел, защото по време на британския мандат израелците са се въоръжили с благосклонността на британците. Има милиции – “Хагана”, “Щерн”, “Иргун”, има няколко, напълно въоръжени милиции и в последните години, в края и след Втората световна война, пристигат оръжия по въздушен мост между Чехословакия и Израел. Така че Израел вече е бил напълно готов военно. Израел побеждава арабските армии и се възползва, за да нахлуе в една трета от територията, която резолюцията на ООН е дала на палестинците, за да изгони населението, това е т.нар. Ал Накба (арабски: النكبة – „катастрофата“), за да се установи там до момента, в който през 1949 г. е прокарана линия на примирие. Има примирие между арабските държави – Йордания, Египет и Израел и е прокарана линия на примирие, която днес се нарича “зелена линия”.
– Какво се случва по време на тази Ал Накба? Имало е много насилие?
– Израелците десетилетия наред отричаха това, но, за щастие, има едно поколение израелски историци, които бяха интелектуално честни и си свършиха работата, когато бяха отворени архивите. Ясно е, че през този период израелците организирано са изгонили палестинците. На първо място, извършвайки ужасни кланета в някои села. Най-известно е клането в Дейр Ясин, има и няколко други, извършени по такъв начин, че арабското население е знаело, че в съседното село има клане и, когато виждало, че израелската армия идва, те бягали, защото са се страхували от клане. А освен това е имало организирано изгонване с камиони, в които натъпквали хората, за да ги изпратят другаде. Така че това вече е било етническо прочистване, защото ционисткият проект е присъствал в израелския манталитет. Имало е моменти, в които е бил прикриван, когато е имало малко по-демократични и по-меки правителства, но този ционистки проект никога не е напускал израелците. Това искам да покажа в тази книга, защото това е дългогодишен проект. Така че това започва през 1948 г. Една трета от арабската палестинска територия според резолюция 181 минава под израелски контрол. Израел иска да бъде приет в ООН. Обединените нации добре виждат как се е държал Израел през първите месеци на тази война, т.е. нарушаавйки всички правила на международното право – забрана за прибягване до сила, защитата на населението, човешките права и т.н.
– Какъв е бил техният наратив в този момент? Как са оправдали нарушаването на международното право в такива размери?
– Те смятали, че арабите са ги нападнали. Вярно е, че арабските армии са започнали, но за израелците това винаги е в името на законната отбрана и сигурността, това е основният им аргумент, който е напълно лъжлив. И следователно в името на своята сигурност и т.н. те трябвало да превземат малко повече територия. Но да се върна към желанието им да влязат в ООН, това е интересно, защото Общото събрание, виждайки какво са направили първоначално, отказва влизането им, казвайки “Внимание! За да влезете в ООН, трябва да приемета Устава и всички резолюции на Обединените нации”. Впрочем те гласуват резолюцията за правото на завръщане – резолюция 194.
– Бихте ли припомнили каква е тази резолюция?
– Арабите са били прогонени от родните си места по време на Ал Накба. В международното право има право на завръщане – всеки човек, прогонен от мястото, където е живеел, има право да се върне там. Тъй като тези принудителни напускания са били в много голям мащаб, Общото събрание на ООН приема резолюция, която постановява, че прогонените палестинци имат право да се върнат в местата, където са живеели. Така че Израел е призован от Общото събрание и получава отказ да влезе в ООН, като му се казва, “за да влезете в ООН, трябва да приемете резолюциите и устава”. Няколко седмици по-късно, израелският представител отново подава молбата, изнася реч в Обединените нации, която е в архивите, в която обещава всичко – обещава, че ще спазват международното право, казва, че имат пълно доверие в ООН и т.н. и Обединените нации склоняват и приемат Израел, докато в действителност нищо нищо от обещаното не е било спазено. Без съмнение Израел е държавата в света, която най-често и най-систематично е нарушавала международното право.
– Как реагираха международните институции? Имаше ли санкции? И ако не, защо?
– Не, нямаше санкции. Имаше резолюции. В началото подкрепата на западните страни не беше толкова сляпа, колкото днес. Това е нещо много интересно в развитието на международното право. Имаше един дълъг период след създаването на Обединените нации, в който всички приемаха на сериозно правилата на международното право, правилата от устава, а после и големите резолюции. Така че западните страни гласуваха резолюции, критикуващи Израел, осъждащи това, което той прави, но никога не преминаха към санкции.
– И защо? Какво им попречи?
– Съучастието. Израел е западна държава, създадена в Близкия изток, но той си остава аванпост на Запада. Той е свързан със Запада, той претендира за това впрочем. Той е безусловен съюзник на западните страни. При САЩ това е карикатурно. Но дори в нашите страни само ген. Дьо Гол изрече няколко силни и не особено приятни за израелците думи, които бяха обосновани. Другите страни не смеят. Защо? Според мен има две различни причини. Има угризения заради Холокоста. Такава е позицията на Германия. Когато Ангела Меркел започна да казва, че за Германия отбраната на Израел е държавен интерес, тя призна всичко. Германският народ по времето на Хитлер, на нацизма, е бил виновен за Холокоста, защото нацизмът е бил много дълбоко вкоренен. Но това не е днешното поколение, не наследяваме греховете на дедите си. Назаказателната, моралната отговорност е индивидуална отговорност. Много вредно е заради онова, което са правели хората от предишните две поколения – дедите на днешните германци, да продължават сляпо да подкрепят Израел, под претекст, че са причинили на евреите онова, което се случи по време на Холокоста. Това е изключително вредно, защото в името на тези угризения, от които не успяват да се отърсят, германците участват в избиването на друг народ, за което ще имат угризения след две поколения. Мисля, че това е вярно, също така защото Франция по времето на Петен, френският колаборационизъм с нацизма беше ясно установен. Не нацистката армия, окупирала Франция, качваше евреите във влаковете, а именно френската администраци и всичко това беше доказано. Така че има такива угризения и заради тях не може да се напада Израел. Има нещо от този порядък, но има и друга причина, която е различна и също подлежи на критика. Това е старата солидарност между европейски страни, които вярват в превъзходството на юдео-християнската цивилизация над цивилизациите на арабските страни, на африканските страни, на азиатските страни. А Израел е аванпостът на този Запад в арабска територия.
– От 1967 г. Израел навлиза във фаза на военна окупация, а после и на анексия. Как започна това?
– Започна много просто, това е Шестдневната война. Трябва да разглеждаме това в неговата непрекъснатост, проектът се реализира на етапи и Израел смята, че е дошъл моментът да реализира проекта. След споразуменията за примирие от 1949 г. Западният бряг на река Йордан е управляван от Йордания, а Газа е управлявана от Египет, тъй като тези две територии не са имали собствена администрация. Израел смята, че е дошло времето да се прекрати това, започва Шестдневната война и мълниеносно окупира целия Западен бряг, Газа и Йерусалим. Това е значителна стъпка. В международното право това е военна окупация. Международното право я е предвидило в Женевските конвенции от 1949 г. Когато една държава окупира при война територия, която не е нейна, тази държава има задължения, които се наричат хуманитарно право в случай на потвърждение. Тоест като окупатор тя трябва на първо място да пази цивилното население – това е Четвъртата Женевска конвенция, но има и правила за военнопленниците, военното право и т.н. Така че теоретично Израел е подчинен на това право. Това право от Женева – правото при военна окупация, не се произнася дали окупацията е законна или не. Окупацията се смята за факт – чужда територия е окупирана от сила, която няма суверенитет върху нея и която трябва да спазва определени правила.
Така продължи от 1967 г. Израел, който е подчинен на това международно право, не спря да го нарушава чрез колонизацията, но не само чрез нея. В Женевските конвенции е казано, че окупационната сила не може да премества свое собствено население в окупираната територия. Но Израел го прави в значителна степен и мисля, че в момента има 700 хил. заселници на Западния бряг на река Йордан и в Йерусалим. Никога не се е говорело дали окупацията е законна или не преди становището на Международния съд на ООН от 2024 г. и съдът направи значителна стъпка в прилагането на международното право, казвайки, че окупацията на палестинските територии от Израел е незаконна. Защо е незаконна? Защото това окупация, извършена чрез употреба на сила, което е незаконно в международното право. Държавите нямат право да прибягват до сила срещу друга страна, но Израел започна Шестдневната война, прибягвайки до сила, и това не е временна военна окупация, в очакване на мирно споразумение. Тя продължава повече от 60 години, така че това вече не е окупация, а анексия.
– Имало ли е от израелска страна искрена воля за постигане на мир или за намиране на компромис?
– Със сигурност имаше отделни израелци, които искрено желаеха мир. Мисля, че от управляващата политическа линия никога не е имало. Доказателството за това е, че никога не е имало отказ от колонизацията. От 1967 г. те правеха така, че палестинците в тези окупирани територии да се почувстват толкова зле, че бързо да изпитат желание сами да си тръгнат, а ако това не стане, да им наложат колонии от заселници. Когато човек отиде в тази земя, която е толкова хубава, много добре се вижда израелското завладяване, защото заселническите колонии се настаняват горе на хълмовете. Тъй като имат технически средства, те поставят помпи, системи за изпомване на водата от реките, които текат в долините, така че те да имат вода, а палестинците, които са долу в селата вече нямат и в един момент са принудени да заминат.
Трябва да погледнем реалността в лицето: ционисткият проект е пълна окупация на Палестина и отвъд нея. Нетаняху показва в момента, че има желание да отиде отвъд нея. Това желание винаги е надделявало. Пак казвам, че имаше израелци, които бяха различни. За щастие, има малцинства, но линията остана тази.
– Смята се, че в края на 90-те години е имало подходящи обстоятелства, че са били много близо до мира. Смятате ли, че това е така?
– По онова време вярвах в това като мнозина, с по-малък ентусиазъм от познатите ми палестинци. Нещата се случиха по следния начин: през 1970 г. бяха подписани Кемпдейвидските споразумения, където Египет и Израел се договориха с американския кръстник, палестинците не бяха на масата за преговори, но в Кемпдейвидския договор се уреждаше бъдещето на палестинците. По онова време написахме с приятели един труд, за да изобличим този договор като противоречащ на принципа на международното право. През 1991 г. планетите изглежда се подредиха за опит за нов мирен процес. Няколко израелски лидери изглеждаха отворени за преговори, американският кръстник беше благосклонен и в крайна сметка това даде началото на т.нар. мирен процес от Осло, който, в хода на няколко заседания, доведе до Споразуменията от Осло – имаше “Осло 1” и “Осло 2”, с които се създаваше Палестинска власт.
По време на британския мандат палестинците бяха политически неорганизирани. След това постепенно се организираха и през 1964 г. създадоха Организацията за освобождение на Палестина (ООП), движение за национално освобождение, в духа на идеологията на епохата, в която имаше освободителни движения във всички страни, които все още не бяха деколонизирани. Но това беше движение в изгнание – те не бяха в Палестина, защото не им позволяваха да се върнат. Така че те се скитаха – бяха в Ливан, накрая се установиха в Тунис. Когато бяха постигнати Споразуменията от Осло, идеята беше, че този зародиш на палестинска администрация ще може да установи в Рамала, на Западния бряг на река Йордан, и че ще създаде т.нар. Палестинска власт. Недоразумението, объркването беше поддържано дълго време, точно както с еврейския национален дом в Балфуровата декларация – не се знаеше дали това ще бъде държава, в крайна сметка това беше еврейска държава. Познавах някои палестинци, които участваха в преговорите и видях, че те вярват в това. Аз бях малко резервирана и не споделях техния ентусиазъм. Те бяха убедени, че тази Палестинска власт е зародишът на бъдеща държава. Но нищо не казваше това в Споразуменията от Осло! Нищо не го казваше! Това действително беше палестинска администрация, тя беше върху определена територия – територията на окупираната Палестина. Израел не се отказваше от окупацията на първо време, управляваха окупацията по различен начин, с три различни зони, в които Израел имаше различна власт. Но в нито една от зоните Израел не се отказваше напълно от своите пълномощия! А палестинската власт нямаше нищо от т.нар. суверенни права!
– За да разберем как Израел действа методично, за да попречи на съществуването на палестинска държава, можете ли да ни обясните кои са атрибутите на държавата? Кога се смята, че дадена територия е държава?
– В правната теория на държавата, за да има държава, трябва да има определена територия, определено и хомогенно население – когато не е напълно хомогенно, във всеки случай е обединено от специфична национална връзка, държавни институции, осъществяващи суверенните права и суверенитета и столица, която е градът-символ на държавата. В тази малка книга показвам, че всеки един от тези държавни атрибути систематично е бил разрушаван от Израел, така че палестинците никога да нямат тези атрибути като цяло. Това започна с територията: първо, взеха половината Палестина през 1947 г.; второ, взеха една трета от това, което е останало, с войната през 1948-1949 г.; трето, през 1967 г. окупираха с военни средства всичко; четвърто, от 1967 г. колонизират необуздано и, пето, със споразуменията от Осло през 1991-а, след това през 1993-1995 г. нарязаха палестинската територия на три зони, в които Израел има различна власт, но в една от зоните има всички правомощия, така че територията е абсолютно невъзможна за палестинска държава. Сега, когато е така разпокъсана, работата на израелските инженери и урбанисти е напълно политическа, особено около Йерусалим, но идеята е да се направи невъзможна палестинската държава. Знаете, че те направиха различни пътища за израелците и за палестинците. Йерусалим и големите колонии от заселници са свързани от много удобна пътна мрежа, по която се пътува много добре. Тя е забранена за палестинците. На тях им остава да се придвижват по малки пътища, над които има виадукти, мостове и т.н., което им отнема часове.
Много пъти съм ходила в Израел, в Палестина. Случи ми се да изнасям лекции в Наблус, докато бях отседнала в Йерусалим. За по-малко от час може да се стигне до Наблус, но пътувахме час и половина-два часа. Случваше се шофьорът на колективното такси, в което се качих, да излиза извън пътя, за да избегне контролно-пропускателните пунктове, на които се чакаше с часове. Изведнъж таксито тръгваше през полето, извън пътя, защото той знаеше обиколни пътища, по които можеше да се качи на пътя по-далеч, избягвайки контролно-пропускателния пункт, на който щяхме да чакаме един час. Така че територията е разпокъсана. Освен това има стена, решение за чието изграждане взе Ариел Шарон през 2002 г., срещу която имаше становище на съда през 2004 г., който каза, че тя е напълно незаконна. Стената не съвпада със “зелената линия”, която би била теоретичната граница на една палестинска държава. Стената беше очертана така, че да включи колониите със заселници в територията на Израел, за сметка на палестинската територия. Следователно първият елемент на държавата – територията, беше окупирана, раздробена, разпокъсана, така че палестинците да нямат повече владение над нея.
Другият елемент на държавата е населението, което има политическа връзка. Палестинското население, което живееше в Палестина през 1920 г., по време на британския мандат, беше прогонено. Първо, когато Израел взе своята част от територията, много палестинци заминаха. По време на войната през 1948-1949 г. те бяха направо изгонени. Има такива, които останаха, които са в лагери в самата Палестина, в Йордания – голяма част от йорданското население е палестинско, в Ливан, в Сирия, освен това има палестинци, разпръснати по целия свят. Забранявайки правото на завръщане, израелците пречат на палестинското национално население да се събере отново, а това е ужасна пречка за образуването на държава. Така че населението не може да се събере отново. Палестинската власт няма държавните атрибути и никога не ги е имала и очевидно още по-малко ще ги има в днешната конюнктура. А столицата, която естествено беше Йерусалим, който от векове е бил арабска столица, се превърна в единен Йерусалим като столица на държавата Израел и при последните преговори в Осло – това широката общественост не го знае, то е много интересно – всички говореха за разделянето на Йерусалим. Като погледнете плана на Йерусалим, когато отидете в този възвишен град, виждате целия арабски квартал. Старият план на града е много интересен, защото има различни квартали – магребински квартал и т.н., така че има Източен Йерусалим, който е арабската част, и Западен Йерусалим, който е израелската част. Арабската част е колонизирана изключително бързо и изключително силово от Израел и при последните преговори в Осло в началото на 2000 г., когато казваха, че Източен Йерусалим ще бъде столица на Палестина, за израелците това не беше източната част на Йерусалим, а предградие на Йерусалим, което се казва Абу Дис и е на няколко километра от Йерусалим. Сякаш на нас да ни кажат “Париж трябва да се раздели на две, но този, които имат половината Париж, това няма да бъде Париж, а Марн-ла-Вале”.
– В книгата си показвате също, че Израел е виновен за систематичното посегателство към имоти на палестинците. Как конкретно се случи това и с каква цел го правят израелците?
– Това е прочутия закон на отсъстващите. Но с каква цел? Целта е ционизмът. Те я смятат за своя земя по божествено постановление. Когато изхождате от божественото постановление, вече нищо не може да се договаря. Не може да се обсъжда с хората, щом Бог така е решил. Те казват, че тази земя е тяхна. Но тъй като юридически не е тяхна, тъй като има араби, които имат документи за собственост, в началото на внедряването на ционизма по време на британския мандат Еврейска агенция веднага е натоварена да преговаря за закупуването на земя за евреите. Преди мандатите в тази част на света е имало големи арабски семейства, които са имали собственост в днешните Сирия, Ливан, Палестина, които тогава не са били разделени на държави, а са били част от Османската империя. Когато се очертават държавните граници в региона от френския и британския мандат, някои от тези семейства управляват отдалеч имотите си. От това се възползва Еврейската агенция, за да извърши истинско отчуждаване на имоти или да ги купува при изключително неблагоприятни условия за палестинците. Така че години наред, през целия мандат, е имало политика на отчуждаване на земи. И когато през 1948 г. се случва Ал Накба, е решено, ако хората са заминали доброволно и техните имоти са имоти на “отсъстващи”, да станат собственост на Израел. Това се нарича законът на отсъстващите*.
– Израел следваше план за постепенно териториално господство. Каква беше истинската му цел?
– Истинската цел на този план беше да се маргинализира Палестинската власт, да я ограничат до все по-малки територии, за да си осигурят господство. Това, което иска Израел, е суверенитет върху цялата тази земя. Международният съд на ООН правилно припомни в становището си от 2024 г., че Израел няма суверенитет, Израел е военен окупатор. За щастие, Съдът отново каза това, но Израел се смята за суверен. Това е целта: да направи така, че да има суверенитет. Палестинската власт не е държава, тя няма държавните атрибути, които са правото да сформира армия – Палестинската власт няма армия, тя има полиция. Когато каза, че ще признае палестинска държава, Еманюел Макрон добави “като демилитаризирана държава”. Това е невероятна словесна провокация! Израел е свръхмилитаризиран, това е една от най-милитаризираните страни в света. Той има смазващо военно превъзходство, има волята да смаже палестинците. И ще създават демилитаризирана палестинска държава? Но как ще се защитава тя? Какво означава това? Палестинската власт няма това право.
От икономическа гледна точка, Израел управлява външната търговия на Западния бряг на река Йордан. Западният бряг произвежда малко неща, но все пак маслини, средиземноморски продукти за износ. Израел събира данъците, държи приходите от тези данъци, които, според Споразуменията от Осло, трябва да връща на палестинците, но Израел ги връща със значително закъснение – когато иска. Така че палестинците нямат суверенната власт да управляват икономиката и валутата си. Те нямат и властта да контролират границите си. Хипотетичните граници на Западния бряг, тъй като Израел не иска да признае, че границата е “зелената линия”, линията на примирие от 1949 г., за нея се говори като за бъдеща хипотетична граница на палестинска държава. Кой говори за нея? Няколкото държави, които продължават да мечтаят за решението с две държави. Това ще бъде хипотетичната граница, но това изобщо не е визията на Израел, който никога не е приемал тази идея, тъй като Израел иска да измести границата много по-далеч в своя полза. Така че засега няма обявена граница и Израел контролира влизанията и излизанията на хора и стоки от Западния бряг и Газа. Палестинската власт няма суверенната власт да контролира границите си. Тя няма нито едно държавно правомощие. И в перспектива не виждам как Израел изведнъж ще направи напредък по този въпрос.
– Набързо споменахме въпроса за Йерусалим, който все пак е изключително емблематичен. Защо Йерусалим е толкова важен залог?
– Това е религиозен въпрос. Йерусалим е столица на трите големи монотеистични религии. За християните той е много важен, защото това е цялата история на Христос, гробът на Христос. За евреите това е Храмът, който е бил разрушен, възстановен и т.н. А мюсюлманите се установяват там след кръстоносните походи, след като побеждават французите, там е голямата джамия, стената и т.н. Така че това е религиозен град и трите религии смятат, че е много важен. Оттук и идеята, когато бе създадена резолюция 181 през 1947 г., Йерусалим да стане специална единица, която няма да бъде включена нито в бъдещата еврейска държава, нито в бъдещата палестинска държава, а ще бъде corpus separatum (от лат. “отделно тяло”), град с международен статут. Каква е целта на този международен статут? Защита на светите места, да ги пазят, поддържат, да ги запазят такива, каквито са, така че нито една религия да не разруши паметниците на друга религия, и да се осигури достъп на поклонниците. Това е идеята на западните представители на масата за преговори през 1947 г.
Резолюция 181 е била приета от Израел по доста перверзен начин. Ясно е, когато видим продължението, че израелците са си казали “ще правим каквото искаме с разделителната граница, но ще я приемем, защото тя ни създава еврейска държава. Дава ни легитимност, за да създадем еврейска държава”. Така че те веднага казват, че приемат резолюция 181. Докато арабите казват “Как?! Открадват половината от нашата земя. Ние, палестинците, няма да приемем тази резолюция”. И резолюция 181, която навремето е била отхвърлена от арабите, днес е по-скоро приета и дори в някои текстове палестинците казват, че тя е в основата на техните искания, защото осъзнават, че в края на краищата, ако изведнъж им дадат територията от резолюция 181 от 1947 г., това би било чудесно за тях. Те вече нямат тази територия. Така че, както виждате, има обръщане в преценката на резолюцията. Що се отнася до corpus separatum, това никога не проработи, защото ООН нямаха политическата сила да създадат международна организация, която да управлява Йерусалим. Така от 1948 г. израелците си присвоиха западната част, а през 1967 г. – източната част. Днес последните решения, взети от Бенямин Нетаняху, засягат разрешението за изграждане на колонии от заселници в тази част.
Онази част от Палестина на Западния бряг на река Йордан има формата на боб, с Йерусалим във вдлъбнатината на бобчето. Идеята на израелците е да увеличат колониите със заселници, които са източно от Йерусалим, така че вдлъбнатината на бобчето да бъде разделителна линия, т.е. Западният бряг на река Йордан да бъде разделен на две – частта Рамала-Наплус и на юг Хеброн. Очевидно бъдещето на Западния бряг е още по-рисковано.
– Израел отнема не само територия, но и атакува палестинското население, всъщност отрича съществуването на тази държава, на този народ, но също така прави невъзможен, във всеки случай много труден, всекидневния им живот. Вие сте били там – как се проявява това?
– Да, да. Всекидневието е адско. Първата трудност, която датира от много години, е придвижването. Страната е напълно разпокъсана от колониите със заселници, от пътищата, които са забранени за палестинци и са запазени само за израелците. Така че един палестинец, който живее в Рамала, но работи другаде или иска да отиде да види семейството си в Хеброн, или палестинец, който има маслинови насаждения в Наблус и иска да отиде на лекар другаде, трябва да пътува часове наред заради контролно-пропускателни пунктове, където те са унижавани, чакат дълго на опашка и т.н. Това е първата трудност. Освен това има трудности с настаняването в жилище и търговските и селскостопански предприятия. Еврейските заселници вече не се колебаят и под защитата на армията нападат имотите на палестинците. Ако има колония със заселници до палестинска маслобойна за зехтин, заселниците постепенно я унищожават, бутат бариерата и казват, че е тяхна. И тъй като са въоръжени и брутални, палестинците нямат избор. Имаше нападения срещу къщи, срещу магазини и т.н. и всичко това беше прикрито от израелската армия. Въпросът за водата също е основен. Водата е оскъдна в Израел, средиземноморска страна с много сух климат. Израелците са твърде развити, имат заводи за обезсоляване, което ги устройва, но за сметка на палестинците. Така че условията на живот, придвижването, достъпът до вода, достъпът до собствеността им, сигурността, са такива, че човек наистина трябва да има много силно желанието да остане. Това желание е много силно, дори в Газа, където условията са нечовешки, доведени са до положението на животни от жестокостта на израелците, но те остават, защото знаят какво преживяване е била Ал Накба. 700-800 хиляди са заминали през 1948 г. и не са се върнали. Това е ужасен урок на историята и палестинците не тръгват. Опитват се да не тръгват.
– Могат ли в този контекст да се развият палестинските институции, за да се организират политически?
– В началото Палестинската власт беше голямата фигура на Арафат, а около него имаше кадри. Познавах неколцина от тях – Лейла Шахид, която беше пратеник на Палестина във Франция, после в Брюксел, в Европейския съюз, която беше много голям дипломат. Тя е жива, но е много встрани. Елия Санбар, който беше представител в ЮНЕСКО, е голям палестински интелектуалец. Тогава имаше палестинска политическа класа, която стана международно известна. Арафат беше изключително отслабен от Израел, в един момент беше затворен в Мукатаа (седалището му в Рамала, бел. пр.), беше му забранено да излиза в продължение на няколко седмици, не помня вече под какъв претекст. Той беше много отслабен и болен. Не е ясно при какви обстоятелства почина, това остава неизяснено, и щафетата не беше поета. Очевидно има споделена отговорност, не виня за всичко изралеците. Те направиха всичко, за да няма палестинска политическа класа и по-конкретно направиха всичко за издигането на Хамас, така че Палестинската власт, която беше “Фатах”, политическа партия, която не можеше да се нарече терористична и с която можеше да се разговаря, палестинците да бъдат разделени. Вярно е, че днес има значително политическо отслабване на палестинците. Освен това израелските затвори са пълни с палестинци – най-добрите от тях бяха вкарани в затвора. Особено Маруан Баргути, за когото малко се говори, един от техните лидери, който би могъл да даде отново лице на това палестинско население. Маруан Баргути от десет години е в израелски затвор, в който не е лесно да се живее.
– Може ли признаването на палестинска държава да промени нещо? Какво ще донесе това?
– Символично, не повече. Това признаване е твърде закъсняло и твърде малко. Твърдезакъсняло, защото Палестина се обяви за държава през 1988 г. В онзи момент над сто държави в света признаха Палестина, както се правеше с всички движения за национално освобождение. Сред страните, които признаха Палестина по онова време, има много африкански, азиатски страни, страни от Третия свят, много комунистически страни, но не и западните страни. Имаше няколко признавания – Испания, Ирландия, Норвегия. Франция започна да говори неохотно за това, но това е твърде закъсняло и освен това е много малко. Това, което е нужно сега, са санкции срещу Израел.
– Как една държава, която толкова отдавна презира международното и хуманитарното право, успя да получи толкова мощна и дълга подкрепа от западните сили?
– Говорих за това преди малко, когато разказах, че ако англичаните са направили Балфуровата декларация, то е защото във Великобритания имаше евангелистки движения, според които в Библията е написано, че ако Христос се завърне, това ще бъде краят на времето, когато всички евреи ще се съберат отново в Израел, следователно трябва да се подпомогне ционизма, за да отидат евреите в Израел. Това бе подето от днешните американските евангелисти. Знаете, че когато се удивляваме на американската подкрепа за Израел, независимо коя е управляващата партия в САЩ, защото Байдън не водеше по-различна политика от Тръмп – той я водеше не толкова шумно и провокативно, но неговата подкрепа за Израел беше пълна – тогава си казваме “подкрепят го, защото искат вота на американските евреи”. Не, мнозинството американски евреи сега са либерали. Евреите в Ню Йорк изобщо не са поддръжници на Нетаняху, но американските евангелисти по един безразсъден, догматичен начин са напълно заслепени. Американските евангелисти са много, така че там има изключително солиден стълб на защита на Израел. А за Европа това е аргументът, който споменах преди малко – смесица от угризения за Холокоста, държавен интерес в Германия, примесено със старата колониалистическа солидарност.
– Какво мислите за медийното отразяване на войната в Газа от 7 октомври насам?
– Мисля, че някои големи медии загубиха доброто си име. Израел забрани журналистите. Можем да разберем защо – за да скрият това, което вършат, което е отвратително. Големите медии са в услуга на западните власти, те имат някаква почит към политиците. И тъй като за политиците Израел си остава съюзник, приятел, близко общество, те не искат да скъсват с това. Това се случва много рядко – имаше един нидерландски министър, който много смело подаде оставка, това доведе до криза в нидерландското правителство, но това е само един министър.
7 октомври е сложно нещо, защото това, което извърши Хамас се нарича военно престъпление. Това беше ужасен шок, но отговорът е абсолютно неоправдан. Когато западните страни все още ни казват днес “Израел има право да се защитава”, това е нечувано! Интересното е, че в медиите се тръгва от 7 октомври, сякаш не е имало нищо преди това, имало е една мила държава – Израел, която никога не е вършила нищо лошо, и изведнъж диваци терористи минават границата, за да избиват. За нищо на света не оправдавам това, което извърши Хамас. Ако Хамас беше нападнал само военни пунктове, ако беше взел за заложници само военни, би могло да се каже, че това е движение за национално освобождение, което напада окупационната сила. Но случаят не е такъв. Те избиха много цивилни, взеха за заложници цивилни. Надявам се, че ще дойде часът, в който Хамас ще бъдат съдени. Тези неща трябва да бъдат осъдени, за да не се повтарят. Но отговорът на Израел не може да бъде защитен нито за секунда! Защото те имаха всички средства, имайки предвид качеството на разузнаването им, на въоръжените им сили и т.н., да издирят в Газа онези, които са отговорни за тези престъпления и да ги съдят. Те не го направиха, а решиха да разрушат Газа. Това означава, че в действителност са очаквали подходяща възможност и тя им беше дадена. Не знам какво ще направи в бъдеще палестинското население, но ще дойде денят, в който то ще държи отговорен Хамас за това, защото пълното унищожение на Газа беше предизвикано от това събитие. Несъмнено имаше други начини да окажат съпротива срещу израелския нашественик.
След 7 октомври високопоставени западни политици казват “Израел има право да се защитава”. Тоест, в името на правото на защита срещу извършена атака, те освободиха Израел от всякаква международна отговорност. Не искат нищо да съдят – това е правото им да се защитават, без значение от начините. Но не това е правото. Хамас носи отговорност, но Хамас не е отговорен за това, което прави Израел. Хамас е отговорен, защото предизвика всичко това, но Израел носи отговорност за това, което върши. И виждаме в начина, по който Израел обижда страните, които искат да признаят държавата Палестина, че Израел е решен да спечели докрай. Тоест да ликвидира Газа, с помощта на САЩ да я превърне в ривиера или нещо такова. Но ще им е трудно, защото има 2 млн. души. Напразно избиха няколкостотин хиляди, защото остават 2 млн. души. Тъй като Египет и Йордания, въпреки натиска върху тях, не могат да кажат “Ние ги приемаме”. Преди да направят ривиера и да възстановят Газа, трябва да се види колко ще струва възстановяването, кой ще плати – очевидно Израел трябва да плати, защото той е виновен за разрушенията. Това каза впрочем Международният съд на ООН.
– А защо Египет и Йордания не ги приемат?
– Египет не ги приема, защото това е част от играта на Израел. От друга страна, за тях самите, от икономическа, демографска, политическа гледна точка, ще бъде ужасен товар приемането на 2 млн. души. В Йордания вече има изключително много палестински бежанци, повече от половината йорданско население е от палестински произход. Така че и двете държави не искат и не могат да ги приемат. А освен това, няма никаква причина да правят този подарък на Израел. Израел изпълнява в момента не само проекта за ликвидиране на Газа, но и проекта си за окончателно превземане на Западния бряг на река Йордан. Дали Израел ще обяви скоро, с подкрепата на САЩ, анексирането на Западния бряг? Засега не смеят, но това е желанието им. Ако не бъде осуетено, това анексиране е фактическо.
– Пред очите ни се случва истинско клане. Говори се за 60 хил. убити, вероятно са много повече. Има предизвикан смъртоносен глад, но нищо не се случва. Какви заключения си правите от това бездействие?
– Правя си няколко заключения. Ами Аялон, човек със съвест, защото е бил адмирал от израелския флот, директор на Шин Бет, който е бил в израелския държавен апарат, беше изключително критичен към тази война. Той изрече, изобличи това, което си причинява в момента израелското общество – то се самоунищожава морално и ще плаща много дълго за това. Знаете ли, американците все още не са се възстановили от своята война във Виетнам. Всички онези американци, които са се върнали от Виетнам морално съсипани, са част от разрушената тъкан на американското общество. Това обяснява състоянието на американското общество с наркотиците, насилието и т.н. Израелското общество ще преживее това, защото цялото общество – мъже и жени, са ангажирани в битката. Човек не може да се върне непокътнат от това, което извършват в момента. Някои имат смелостта да се съпротивляват, опитват се да се изразяват, има и такива, които просто са съсипани, връщат се с виене на свят, главоболие, неразположения и т.н. Това общество ще плаща много дълго време. Мисля, че в момента се саморазрушава отвътре. А западните общества, които са били съучастници – по-неохотно или по-ангажирано – също ще платят. Вижте какво стана на срещата на върха наскоро в Китай, със страните от т.нар. Глобален Юг. Времето на Запада напълно отминава.
– Смятате ли, че Израел вреди със своето поведение и на еврейското население?
– Това е очевидно. Всички забелязват нарастването на антисемитизма. Но антисемитизмът е сложен. Той идва от много далеч, бил е ужасен в много страни. Кулминацията му беше ужасяваща с Холокоста. Но след Втората световна война в европейските страни антисемитизмът намаляваше – опирам се на докладите на Националната консултативна комисия по правата на човека, която всяка година публикува доклад за расизма и антисемитизма. До 7 октомври имаше изолирани антисемитски актове, достойни за съжаление, осъдителни и т.н., но антисемитизмът във френското общество намаляваше. Очевидно 7 октомври го събуди и особено сред населението от магребински или мюсюлмански произход в европейските страни, особено сред по-слабо образованото население, което се информира по свой начин в социалните мрежи, има подем на антисемитизма, защото хората смесват всичко и за тях евреите са поддръжници на Израел. Така че това е заплаха, която дълбоко заплашва нашите общества и срещу която трябва да се борим. Но трябва също западните лидери да престанат да проявяват съучастието си с Израел, защото именно това поддържа антисемитизма. Защо западните лидери не се разграничат ясно от Израел, осъждайки това, което се случва и не приемат санкции? Тъкмо това би намалило антисемитизма.
– Вие самата сте пледирала няколко пъти пред Международния съд на ООН. Докъде стигна делото за това, което се случва в Палестина и Газа, защото мина време, откакто те казаха, че има риск от геноцид? Да очакваме ли наистина нещо да се случи или просто след десет години ще кажат “да, това наистина беше геноцид”, но нищо повече?
– Вие посочвате трудностите на международното правосъдие. Международното правосъдие е много несъвършено. Първо бих искала да кажа нещо много важно за слушателите, което малко хора знаят, а то е, че компетентността на Международния съд на ООН е факултативна и не е задължителна. Това е значителна разлика спрямо вътрешното право в обществата. Ако имам спор с вас, или с моя съсед – кранът му е протекъл и наводнява апартамента ми,аз ще го съдя за щетите. Той не може да каже “Аз няма да отида пред съда”. Той е принуден да се яви в съда. Ако не го направи, ще бъде осъден задочно. Правосъдието е задължително. Международният съд бе създаден от ООН, за да урежда споровете между държави, но неговата компетентността е незадължителна, т.е. държавите се явяват пред него, ако искат. Това означава, че една държава може да заведе дело срещу друга, само ако другата приема да бъде заведено дело срещу нея. Страна като Франция не признава компетентността на Международния съд на ООН. Тоест днес има празнина в международното правосъдие.
Как делото за Газа все пак стигна до Международния съд на ООН чрез ЮАР? Защото има втори път за признаването на компетентността на съда и той е, когато в дадена международна конвенция по конкретна тема има клауза, която казва, че по тълкуването и прилагането на тази конвенция е компетентен Международният съд. Такъв е случаят с конвенцията за геноцида. Тя беше договорена и подписана през 1948 г. Това беше конвенция абсолютно в полза на Израел и Израел я подписа без уговорки, защото държавите могат да правят уговорки. В тази конвенция има клауза, която казва, че по всеки спор относно тълкуването и прилагането на конвенцията ще бъде компетентен Съдът. Иммено така ЮАР успя да заведе дело срещу Израел. Именно така Никарагуа заведе дело срещу Германия за неизпълнение на конвенцията. Защото конвенцията отива много далеч и изисква от държавите предотвратяване на геноцида, предпазни мерки. Така съдът беше сезиран, но той не беше сезиран срещу САЩ, например, които очевидно са съучастници. Защо? Защо САЩ са подписали конвенцията за геноцида, но са направили уговорка за клаузата за компетентността на Съда, следователно не може да бъде заведено дело срещу САЩ на тази основа. За делото срещу Израел, заведено от ЮАР, за делото срещу Германия, заведено от Никарагуа, Съдът е компетентен. Но, от една страна, Съдът е много бавен, защото е пренатоварен, сега той има изключително много дела, а освен това той има изключително малко средства, за да разследва, да се осведомява и т.н., така че делото ще продължи доста дълго време. Но той все пак реши, тъй като ЮАР поиска т.нар. предпазни мерки – три пъти ЮАР поиска предпазни мерки, три пъти Съдът прие разпореждания, постановяващи предпазни мерки. Когато Съдът каже, че има риск от геноцид, държавите имат задължението за предотвратяване, всички държави в света. Тоест правото е ясно формулирано, но проблемът е неговото прилагане, защото държавите по света са много лицемерни. Когато постигнат напредък, като Устава на ООН, създаването на Международния съд на ООН, след това на Международния наказателен съд, те постигат напредък с недомлъвки, поставяйки предпазни клапи, така че това да не ги засяга. Затова имаме толкова нестабилно международно право.
След като години наред изучавах това международно право, аз съм убедена, че Обединените нации са отживелица. Те съответстваха на една епоха, на една нужда, те яха напредък спрямо Обществото на народите. Тяхната реформа е невъзможна, тъй като чл. 108 и чл. 109 от Устава изискват реформите да бъдат подкрепени от петте постоянни членки, така че няма да има съществена реформа на ООН. Нито една от петте постоянни членки няма да иска силна реформа. Според мен трябва да се запазят Обединените нации, защото са по-добре от нищо засега, но знаейки, че те са в упадък и че не трябва да се оставя Глобалният Юг с авторитарни и недемократични страни да чертаят нов световен ред по свой начин. Трябва демократичните сили във всички страни по света, каквито има и в Глобалния Юг, но особено в нашите страни, които бяха носители на тази демократична и правна амбиция, да започнат да мислят за друга организация на света и то такава, която ще бъде организация на народите, а не не държавите, защото създавайки организация на държавите, изоставиха народите и отвориха пътя към провала, който виждаме днес. Така че сме изправени пред исторически труден момент.
– Виждаме, че незападните страни от Глобалния Юг ни гледат все по-презрително, изобличават нашия двоет стандарт, защото не само, че нищо не правим , но и нещо повече, в същия момент се раздаваме напълно в Украйна, приемаме 19-ти пакет от санкции срещу Русия. Това не е ли опасен прецедент за доверието в международните отношения? Ще има ли международно право в бъдеще или то е просто една утопия на ХХ век?
– Прав сте – двойният стандарт е непоносим, Западът губи доброто си име. Но знаете ли, нашето лицемерие не е от днес. Винаги казвам, че Франция стана носител на Всеобщата декларация за правата на човека – Рене Касен, Стефан Есел, големи френски юристи, носеха този проект, като същевременно се водеше войната в Индокитай и репресията в Алжир. От една страна бяхме за човешките права, а от друга страна ги потъпквахме. Глобалният Юг го знае. Когато имаме принципи и ценности, трябва да бъдем последователни и да ги защитаваме докрай, дори когато е трудно. Започващата сесия на Общото събрание на ООН ще бъде решаваща, защото ако държавите не отидат по-далеч по отношение на Израел и най-вече, ако не преминат към санкции, загубата на уважение към тях ще бъде необратима. Нациите нямат много начини, но все пак имат някои – Съветът за сигурност е блокиран от американското вето, няма смисъл да се опитват да минат през него. Но нека си припомним, че през 1950 г., когато беше Корейската война, Съветът за сигурност беше блокиран от съветското вето. Какво направиха американците, които по онова време държаха в ръцете си Общото събрание на ООН, защото през 1950 г. в Общото събрание имаше петдесетина държави и всички те бяха прозападни? Държавният секретар Дийн Ачесън, чието име носи впрочем една резолюция на Общото събрание, каза “Съветът за сигурност е блокиран от вето, но нека прочетем отново Устава. Уставът разделя отговорността за поддържането на мира между Общото събрание и Съвета за сигурност. Така че ще отидем в Общото събрание и ще поискаме от него да ръководи поддържането на мира в Корейската война”. И Общото събрание ръководеше последиците на Корейската война. Общото събрание може да го направи. То може да каже “Аз поемам”. Впрочем то прие много добра резолюция на 18 септември 2024 г., прилагайки становището на Съда, публикувано през юли миналата година, която отива много далеч и иска от всички държави да вземат мерки, за да се сложи край на ужаса по палестинския въпрос. Тя иска заселниците да се изтеглят от колониите, държавите да вземат всички мерки срещу Израел за тази цел и т.н. Войната в Газа се засили, сега тя се характеризира с масов глад и доказан риск от геноцид. Ще видим какво ще направи Общото събрание, но то ще зависи от западните страни – дали ще имат смелостта да поискат колективни санкции срещу Израел. Общото събрание може да го направи. И ако не го направят, последствията за Запада ще бъдат драматични.
– И накрая, смятате ли, че все още е възможен мирът в Близкия изток?
– В близко бъдеще картината е много мрачна. Газа наистина е в състояние на напреднала смърт, а израелското общество се самоунищожава отвътре. Не вярвам много в провиденциалните хора, но понякога се е случвало в историята някой да стане и да има достатъчно сила, за да донесе мир. Но това зависи и от народите. Аз съм удивена, че израелците не преминават към действие. Вярно е, че те са зле информирани, защото израелската телевизия не им казва нищо за случващото се в Газа.
– Това се вижда и в проучванията – обществото е дълбоко “заразено” и далеч не е в опозиция на онова, което прави неговото правителство. Направихме чудесно интервю със Силвен Сипел, който обяснява, че израелското общество е гангренясало от колониализъм. Вие виждате ли път към мира?
– В близко бъдеще – не. Не виждам кой ще спре Нетаняху. Този, който държи ключовете, е Доналд Тръмп, защото кредитите и оръжията идват от САЩ. Ние, европейците, имаме малка власт, но виждате, че европейците са разделени. Съществува чл. 2 на споразумението за асоцииране ЕС-Израел, който е много благоприятен за Израел. Това споразумение на практика поставя Израел, от гледна точка на търговските ползи от сътрудничеството, на нивото на държавите-членки, така че то е много важно за тях, дори и голямата част от финансирането и оръжията им да идват от САЩ. Възможно е приемането на санкции, предвидени в член 2, в който се казва, че това споразумение е свързано със спазването на човешките права от партньора. Очевидно е, че Израел не спазва човешките права, така че един вот на Европейския съюз за спиране на това споразумение за асоцииране е крайно необходимо. Затова ми е трудно да видя мира, защото от страна на САЩ наистина е блокиран. Всички казват сега “това е Тръмп”, но и Байдън нищо не направи, в САЩ няма значение дали на власт са републиканците или демократите. САЩ дълбоко подкрепят Израел.
– С тези думи ще завършим нашето интервю. Благодаря ви много! Благодаря ви, че изгледахте това видео! Не се колебайте да ни подкрепите – виждате ползата от една независима медия, която не не почита властта, като големите медии. Имаме нужда от вас, не се колебайте да се абонирате за нашия сайт и канал, да направите дарения. Накрая ще ви задам традиционния ни въпрос: кое според вас е известно на малко хора, а заслужава да бъде известно на всички?
– Несъмнено онези части от историята на нашата страна или на Европа като цяло, които доброволно сме изгубили и са изчезнали от колективната памет, но които са свързани с това, за което говорихме. Мисля си за колониалното господство и особено за факта, че съм родена и израснала в една колонизирана страна – Мадагаскар, и видях с очите си на дете и момиче какво означава колониално господство. Моите родители, които бяха вярващи католици, ни записаха в религиозно училище, близо до нас, в квартал “Антанимен”, в Антананариво. В това училище при монахините имаше класове за бели деца и класове за чернокожи деца и ние нямахме общо междучасие. Тръгвах за училище със съседчетата малгаши, които ми бяха приятелки, и когато стигах в училище, аз отивах в класа за бели, а те в класа за чернокожи и не бяхме заедно в междучасието. Това оставя белег, особено когато през това време ви обясняват за Божията любов, за любовта към ближния и т.н., а на практика беше точно обратното. Мисля, че все още има останки от това старо господство, което е част от историята на Запада, и ние трябва да разкажем за това на днешните млади, които са позабравили, защото не са го преживели и защото все още има важна битка. Деколонизацията на тези страни бе постигната, но господството не е приключило.
Коментирай първи