Мими Иванова е сред най-ярките звезди на българската естрада. Работила е с Паша Христова, Борис Гуджунов и Мария Нейкова в легендарния оркестър „София“. Има приз на „Златният Орфей“, награда на публиката в предаването „Мелодия на годината“ от 1976 г., „Сребърната лира“ от фестивала в Чехословакия. Става особено популярна с участието си в група „Старт“, чийто ръководител е съпругът й Развигор Попов. Днес двамата имат собствена школа за млади музикални таланти.

– Вашата приятелка Кичка Бодурова участва в „Музикална академия“. Как ви се струва шоуто?
– Сравнявам „X Фактор“ и „Музикална академия“. Едното е много позитивно и се отнася с уважение към начинаещите изпълнители, които не са свикнали на груби думи. Другото си е някаква разновидност на „Биг Брадър“. Нямам представа дали Кичка е знаела къде влиза. Малко се чудя защо си го причинява, но в момента тя е посланичка на нашето поколение. Не намирам логика в това да се противопоставят поколенията – утвърдени изпълнители с такива, които са на гребена на вълната, и тези, които сега започват. Това е лош и деградивен тон. „X Фактор“ ми носи повече позитивизъм. „Музикална академия“ ме омерзява и изпадам в депресия, защото съм от поколението, което е възпитано да почита това, което е било преди. Ние бяхме любопитни и при цялата буйност на младостта нямаше при нас такива неща. Никога не е имало пренебрежение към хората преди нас. А ето например Петя Буюклиева стигна едва ли не до лудост.

– Тя беше първата, но не и единствената, която взе нещата доста навътре.
– Нормално е, когато се конкурираш, да си настървен. Тогава можеш и емоционално да се сринеш. Но тук това беше търсено. Чудя се защо тя не излезе по-рано.

Аз не бих издържала. Няма смисъл да си причиняваш това. Но и Петя си е малко по-лабилна. Дано да се е оправила вече, защото ми беше много тъжно да я гледам така. Тя е един от най-прекрасните гласове в България. Тя е и превъзходен музикант. Но явно не е за такова риалити.

– Как се представя вашата приятелка Кичка?
– Тя знае за какво става въпрос и сякаш успява да се овладее. Хората я обичат въпреки съсканията на младите. Това, че младите не харесват нейния стил, няма значение – в България живеят много хора, които я харесват и чуват, че тя наистина може да пее. Няма за какво да се сърдят на по-възрастните, които успяват да работят днешно време. Ако някой кои ми се обади и ми предложи участие, няма логика да му кажа; „Не, обади се на онзи младия“. Не бива да имаме усещането, че някой на някого пречи.

– Притеснявате ли се за нея заради участието й в шоуто?
– Да, защото и тя понякога си изпуска нервите но се чудя аз как бих се справила там. Сигурно на втория скандал бих си тръгнала. Възхищавам й се, че тя продължава. Възхищавам се и на други хора. Младият Георги е много добър, има превъзходен глас. Впечатлена съм от него. Само че не винаги си подбира подходящи песни. Изпълнителите и от младото, и от средното поколение са много талантливи. Но видяхте, че песните от нашето поколение не са толкова лесни за изпяване. Спомням си изпълнението на песента на Паша Христова. Иска се нещо повече от талант, за да изпееш такова нещо. Ако Паша днес беше жива, тя щеше да бъде една от най-големите ни певици. Господ й беше дал много. Тя нямаше нужда да го афишира, нямаше комплекси да се доказва. Беше добра като всички големи хора, защото те нямат от какво да се страхуват и заради това да влизат в конфликти.

– Пели сте с нея в оркестър „София“. Каква беше тя?
– Започнах работа там още първия или втория месец след като влязох в Консерваторията. Имахме късмета да работим с най-добрите музиканти по онова време. Това беше страхотна школа, в която, ако един начинаещ певец успее да попадне, после беше гаранция, че кариерата му ще се развие. Паша беше най-утвърдената певица в състава. Тя и Борис вече работеха там и бяха звезди, когато ние с Мария Нейкова се присъединихме. Паша беше много гласовита, но много земна. Тя не вярваше, че е талантлива.

Приемаше това, което правеше, за нещо съвсем естествено и обикновено. Забавлявали сме се като деца с нея. Никога няма да забравя как тя скачаше по леглото като дете в една хотелска стая и пееше някаква песен. Сигурно е било много студено, защото ми се е набило в паметта, че беше обута с много дебел бял чорапогащник. Беше много симпатичен и едновременно велик човек. Беше изпълнителна и точна като войник. А това, че се събра с Фучо – Николай Арабаджиев, беше най-доброто, което можеше да й се случи. Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също беше невероятен музикант. А и мисля, че в него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно.

– Борис Гуджунов влезе за малко в „Академията“. Беше голяма изненада, защото за него се знае, че е с крехко здраве. Добре ли постъпи?
– Според мен беше добре, че влезе, макар и за малко. Защото си стои само вкъщи. От време на време го търсят за интервюта, но само за тази катастрофа. А той вече диша трудно и изобщо всичко му е трудно. 3а един момент просто се зеше отказал да живее.

Прекарваше ден за ден. Микой не се интересуваше от него. А сега го видях живнал защитаваше каузата на пенсионираните музиканти. Дойде му добре този тонус, да вдиша отново музикалната атмосфера. Помогна му.

– Вие поддържате ли връзка с него?
– По-рано често се виждахме, като пеехме заедно на сцена. Но той вече не може да пее и започна да ми отказва. Смених много партньори за тази ембле-матична песен от „Момчето си отива“. Иначе с Борис често се чуваме по телефона. Понякога изведнъж ми хрумва да му звънна и да го попитам как е. Не се виждаме, но той винаги ще ми бъде близък, защото много сме пътували заедно.

– В оркестъра сте работили и с Мария Нейкова. Какви са последните ви спомени от нея?
– И Борето, и Мария Нейкова, лека й приет, много се промениха.

Тя спря да прави концерти, депресирана заради крака си. С нея имаше един случай дълго след като не се беше появявала по участия и нищо не се случваше в живота й. На фестивала „Бургас и морето“ имаше традиция някой от големите изпълнители да пее с „Тоника“ техни песни. На този концерт Мария излезе на сцената с китарата и засвири „Вървят ли двама“. Хората станаха на крака и самата атмосфера се промени. И нас ни аплодираха, но при нея беше различно. Тя излъчваше нещо различно. Може би защото това беше последното й излизане на сцената.

Беше потресаващ успех. Тя беше толкова щастлива и сякаш не можеше да повярва. После пак застой, мъжът й почина и няколко месеца след това и тя го последва.

– Вие как разбрахте за катастрофата на Паша?
– Когато се случи, вече не бях в оркестъра. Току-що се бях върнала от Съветския съюз. Спомням си, че на другия ден станах рано и сега ми се струва, че „времето беше много мрачно. Чух по телевизията или по радиото. Не можех да повярвам. Беше толкова нереално. Говореха колко хора са закарали до болницата и колко още продължават да карат. Като казаха, че Паша е починала на място, не повярвах. Тя успя да изпее много малко песни. Тъкмо беше станала звезда. Но с такъв щурм потегли нагоре. Това, което изпя с фучо, остана незабравимо. Тя е наръчник за това как да дишаш, да държиш високи тонове. Ако правиш това, значи можеш да пееш всичко. Много ми липсват двете с Мария. Има познанства, които остават завинаги. Ние четиримата с Паша, Мария и Борето бяхме много близки и се забавлявахме страхотно. Като ходехме по концертните зали,се гонехме като щури зад сцената. Веднъж дори така си ударих главата в някакъв гвоздей, че щях да получа комоцио. Понякога имам чувството, че всеки миг ще ги срещна някъде на улицата.

– В момента сте много близки с Кичка Бодурова. Как се зароди приятелството ви?
– Ние се познавахме отдавна покрай композитор-ката Зорница Попова.

Тогава Кичка работеше много активно в Гърция и не сме поддържали кой знае какви контакти. В един момент обаче започна да се прибира по-често в България. Преди около 10 години се засякохме в едно телевизионно предавана Тогава мислех, че е много надута – живееше в чужбина, беше много богата. А всъщност се оказа съвсем земна.

Заговорихме се за песни. Тогава Зорница вече беше починала и тя ми каза: „Колко хубаво, че ти имаш мъж, който ти пише“. Тя искаше някого, който да й пише хубави песни.

Предложих й Развигор, защото бях решила да се откажа от пеенето. Точно тогава бяха най-тежките години на прехода и нямаше никаква работа. Не можех да продължавам повече с пеенето, защото навсякъде беше чалга, и то ужасна. На хората просто не им пукаше какво се пее и дали изобщо се пее. След разговора ни Кичка си замина за Америка. Мъжът ми направи текст и музика към една много силна песен -„У дома“. Изпратихме й я по имейла. Една нощ към 3 часа телефонът звъни. От другата страна някой хлипа и не може да каже нищо. Оказа се, че е Кичка, която плаче. Толкова беше развълнувана от песента. Така станахме и по-близки, семейни приятели. Напоследък обаче успяваме да се чуваме само по телефона.

– Продължава ли вашият съпруг да пише песни за вас?
– Той пише песни за конкретни мои участия, пита ме каква ще е публиката там и измисля нещо специално за повода. Много обичам да имам нови песни. Наистина хората по-трудно ги възприемат, но пък на мен вече ми омръзна да пея за козлета и лалета. Някак си хората все това искат да чуят, а вече малко ми е дошло до гуша. Затова Развигор прави нови неща. Невинаги успявам да ги изпея, защото публиката все ме връща към стария репертоар. Хората са свикнали с него. Иначе в момента той пише за Кичка, за Веско Маринов. Но най-много пише театрална музика. Сега работим с една актриса в музикалния колеж „Рубен Гройс“, където направихме детски спектакъл, за който Развигор пише музиката. В момента поставяме „Пепеляшка“. На нашата възраст вече не се хвърляме в някакви дълги турнета. Ходим където ни е приятно да отидем. Избирам си участията.

– Защо новите ви песни не се чуват по радиата?
– Те поне старите да се чуваха! Но вече не искам да се ядосвам. Искам да съм в мир с всички и така ми е по-лесно. Някога бях по-емоционална и избухлива. Не се обиждам, но по принцип мисля, че това е лошо за българската музика. Ние не държим на музиката си. Даже и българските певци започнаха да пеят на английски. Често журирам и виждам, че децата пеят само английски песни. Като че ли се подготвят емигранти. Това е парадокс и затова смятам, че вина имат всички, които работят в тези медии. Трябва да се пуска по-голям процент българска музика. Това ще ни даде някаква идентичност. Когато един млад талант започне да пее само на английски, той ще остане да пее само по клубовете. Не може да направи национално турне по зали. Нямат правилна стратегия Някога ние бяхме популярни не защото са ни „лансирали много медии – имаше една телевизия и едно радио. Ние непрекъснато пътувахме и се срещахме с хората.

– Не сте ли мислили за почивка?
– Не преставаме да работим, защото седенето вкъщи убива. Кара те да мислиш по-често за смъртта, за болести. А ако гледаш телевизия през цялото време, съвсем можеш да изкукаш. Работата те държи в тонус и всичко в живота ти върви. Каквато съм дейна, остана ли вкъщи, ще умра.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/P70HUh6rhUk