След операцията срещу Венецуела се появи удобната версия, че Николас Мадуро е бил предаден от собственото си обкръжение, за да бъде „спасена“ страната. Но има ли факти зад тази теза – или тя прикрива много по-неприятна истина? В този публицистично-аналитичен прочит се разграничават доказуемото от спекулациите и се стига до парадокса на съвременната сила: когато една империя може да вземе човека, но не и държавата – и когато победата без продължение се превръща в граница.

Изкушението на голямата версия

Има моменти в историята, когато събитията са толкова резки, толкова необичайни и толкова демонстративни, че човешкото съзнание отказва да ги приеме в простия им вид. Тогава разумът започва да търси „скритата ръка“, „дълбокия план“, „тайната сделка“. Не защото те непременно съществуват, а защото истината – голата, грубата и баналната – е прекалено неприятна.

Точно такъв е случаят с операцията срещу Венецуела и залавянето на нейния президент.

От първия момент се появи изкушението да се каже: „Това не може да е било толкова просто“. Не може най-мощната държава в света да нахлуе в суверенна страна, да проведе демонстративна операция, да изведе президента ѝ и да си тръгне – без вътрешна помощ, без предателство, без договорки, без продажба.

И тогава се появи удобната версия: Мадуро не е бил просто заловен – той е бил пожертван. Предаден от собственото си обкръжение, за да бъде спасена страната. Един човек срещу държавата. Един символ срещу системата. Един лидер срещу елита.

Версията звучи красиво. Дори благородно. И – най-важното – звучи рационално в свят, в който вече не вярваме на открита агресия, а само на сложни сценарии.

Но именно тук започва проблемът.

Защото журналистиката, анализът и отговорната публицистика не започват от това какво звучи добре, а от това какво може да бъде доказано.

Преди да се впуснем в „дълбоките версии“, трябва да направим нещо далеч по-неприятно: да отделим това, което знаем със сигурност, от това, което искаме да е вярно. Без това разграничение всяка геополитика се превръща в митология.

Какво знаем – и какво упорито не искаме да признаем

Знаем следното – и това не подлежи на сериозен спор:

Операцията е реална.
Тя е потвърдена от множество независими източници.
Тя е извършена без мандат на международни организации.
Тя предизвика остри реакции не само в Латинска Америка, но и в Европа.
И тя създаде огромен правен и  политически проблем за самите Съединени щати.

Това е базата. Всичко останало е надстройка.

Но именно тук възниква когнитивният дисонанс. Ако операцията е толкова проблемна, ако е толкова рискована, ако е толкова демонстративно незаконна – как тогава да си обясним нейната „лекота“? Как да приемем, че не е имало вътрешен пробив?

И тук започва подмяната.

Липсата на масова съпротива се превръща в „доказателство за предателство“.
Отсъствието на публичен хаос – в „знак за договорка“.
А бързината – в „признак за вътрешно съгласие“.

Само че това са интерпретации, не факти.

Нито една сериозна международна медия не публикува доказателства за договор между американски представители и венецуелския елит за предаването на Мадуро.
Нито един проверен източник не говори за тайни преговори, в които Мадуро се е готвел да „предаде страната“.
Няма документи. Няма изтекли стенограми. Няма свидетелства от първа ръка.

И това мълчание не е случайно.

Когато няма доказателства, но има силно желание за версия, се появява онова, което в геополитиката е по-опасно от лъжата – правдоподобната измислица.

Спекулацията за „жертвания Мадуро“ – защо е логична, но грешна

Нека бъдем честни: версията, че обкръжението на Мадуро го е пожертвало, има вътрешна логика. И точно затова е опасна.

Тя стъпва върху следното предположение:
че венецуелският елит е рационален, хладен и циничен;
че разбира ограниченията на САЩ;
че е бил сигурен, че Вашингтон няма да тръгне към пълномащабна война;
и че е решил да даде „утешителна награда“, за да запази системата.

Проблемът е, че тази логика проектира западен модел на мислене върху напълно различна политическа култура.

Венецуелският режим не е персоналистка диктатура в класическия смисъл. Той е колективна система за оцеляване, в която лидерът е не просто политическа фигура, а гаранция за взаимна неприкосновеност. В такъв тип режими предаването на лидера не стабилизира системата – то я разрушава отвътре.

Да предадеш Мадуро означава не „да спасиш Венецуела“, а:
да легитимираш външна агресия;
да дадеш сигнал, че всяка следваща фигура е заменяема;
да разрушиш последната линия на вътрешна лоялност.

Нито един военен елит, който мисли в категории за оцеляване, не прави това доброволно.

И тогава остава въпросът: ако не е имало предателство, ако не е имало сделка, ако не е имало „жертване“ – какъв всъщност е бил капанът?

Истинският капан – не за Мадуро, а за Вашингтон

Истинската грешка в повечето коментари около Венецуела е, че продължават да гледат на случилото се като на тактическа операция. А тя не беше такава. Тя беше стратегическа демонстрация, при това демонстрация с много кратък хоризонт и много дълга сянка.

Капанът не беше поставен от венецуелския елит с цел да „жертва“ президента си. Капанът възникна от самоувереността на Вашингтон, от илюзията, че еднократният силов акт може да бъде превърнат в устойчива политическа реалност.

С други думи – САЩ не бяха измамени от Каракас. Те се самоизмамиха.

Във Вашингтон – и особено в обкръжението на Тръмп – надделя усещането, че ако операцията бъде бърза, зрелищна и сравнително „чиста“, последствията ще се подредят сами. Че регионът ще преглътне. Че Европа ще мърмори, но ще приеме. Че Латинска Америка ще замълчи. Че Русия и Китай ще протестират риторично.

Но геополитиката не работи така.

Това, което се случи след операцията, беше точно обратното. Не разпад на режима, а неговото консолидиране. Не изолация на Венецуела, а моралното ѝ реабилитиране като „жертва“. Не страх сред регионалните елити, а страх от САЩ.

И именно тук се появява истинският парадокс:
Вашингтон получи това, което искаше – един човек.
Но загуби това, което му трябваше – възможността да превърне силата си в управление.

Историята познава много подобни случаи: когато империята взема символа, но губи контекста. И когато символът се оказва тежест, а не трофей.

Защо версията за „тайните преговори“ не издържа

Тук трябва да се върнем към другата ключова спекулация: че през последните месеци е имало тайни разговори между американски представители и хора от обкръжението на Мадуро, че се е готвела „мека капитулация“, че Венецуела е била на крачка от сделка.

И отново – това звучи правдоподобно. Но не е потвърдено.

В дипломатическата история тайните преговори винаги оставят следи. Дори когато са прикрити, изтичат фрагменти – чрез медии, чрез „анонимни източници“, чрез контролирани течове. В случая с Венецуела такива следи липсват.

Липсват не защото са прикрити перфектно, а защото не са били водени в този вид.

Да, във Вашингтон е имало обсъждания. Да, различни американски политици са разигравали сценарии. Да, темата „какво следва с Венецуела“ е била на масата. Но това не са преговори с Каракас. Това е вътрешен американски дебат, погрешно представян като „диалог“.

А още по-малко има данни, че самият Мадуро е бил готов да „предаде интересите на страната“. Подобно твърдение изисква не интерпретация, а доказателство. А такова няма.

Тук спекулацията замества анализа. И то по опасен начин – като внушава, че проблемът не е в агресията, а в „предателството“. Че не международното право е било нарушено, а вътрешната лоялност.

Това е удобна подмяна. Но тя обслужва единствено силния.

И когато махнем всички версии, всички митове и всички удобни обяснения, остава онова, което никой не иска да признае. 

Когато силата стигне границата си

Историята обича простите обяснения, защото те спестяват най-неприятното – признанието за граница. А всяка империя, рано или късно, се сблъсква точно с това: моментът, в който силата ѝ вече не може да бъде превърната в управление.

Затова се появи митът за „предадения Мадуро“.
Не защото е доказан.
А защото е удобен.

По-удобно е да вярваме, че Венецуела се е спасила чрез жертва, отколкото да признаем, че САЩ не могат да надградят собствената си победа. По-лесно е да говорим за заговор, отколкото за стратегическо задънване. По-комфортно е да обвиняваме „елита на Каракас“, отколкото да видим, че Вашингтон стигна до ръба на възможното.

Мадуро не беше разменна монета.
Той се превърна в граница.

Граница, отвъд която започва войната – а войната вече не е инструмент, а риск. Граница, отвъд която Конгресът не следва президента. Граница, отвъд която съюзниците започват да се отдръпват. Граница, отвъд която силата вече не вдъхва страх, а тревога.

Империята взе човека, за да докаже, че може.
Но не взе държавата, защото не може.

И точно тук митологията влиза в действие – за да прикрие факта, че победата без продължение е форма на поражение. Че демонстрацията на сила без стратегия е просто спектакъл. И че когато една империя започне да обяснява действията си с версии, вместо с резултати, това вече не е увереност, а слабост.

Мадуро не беше предаден, за да бъде спасена Венецуела.
Той беше взет, за да бъде доказано, че Америка още може.

Но светът видя не това.
Светът видя, че вече може само това.

И именно затова този случай няма да остане в историята като история за предателство, а като урок:
не за слабостта на Каракас,
а за границата на американската сила.

Автор: д-р Румен Петков

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: