Maт Keнapд: Aмepикaнcкaтa xeгeмoния e гoлямoтo злo в нaшия cвят

Империя на отчаянието 

Мат Кенард разказва за работата си, с която изобличава престъпната власт начело на света, подкупността на медиите, ролята на изкуството в политиката и унищожаването на Газа

Не е изненадващо, че редица хора сравняват разследващия журналист Мат Кенард с  покойния Джон Пилджър. Наскоро излезе от печат книгата на Кенард „Мафията: един непокорен репортер срещу американската империя (заглавието в оригинал е The Racket — разговорен термин, който на български може да се преведе като мафия, картел, организирана престъпна група). Следвайки стъпките на великия австралийски репортер и документален филмов творец Джон Пилджър, Мат Кенард е журналист с рядко срещани почтеност и призвание, които проявява последователно и смело — да разобличава ужасяващите злоупотреби с власт, които доминират света и провалят съдбите на обикновените хора, и да търси отговорност на онези, които са виновни за тях. 
„Мафията“ е увлекателна и изключително важна книга, която предлага системен анализ на хармоничния, но прикрит брак между корпоративната алчност и политическата злоупотреба. Тандем, който години наред използва всевъзможни сложни машинации, за да заблуди обществото и да проектира един добродетелен образ за себе си. 

Книгата е сборник от разследванията на Кенард от различни държави на пет континента, които той прави по време на работата си като репортер за Файненшъл Таймс между 2009 и 2012 година, но които никога не биха били отпечатани на страниците на британския всекидневник — от Хаити, Боливия и Хондурас до Палестина, Египет и Турция, от Съединените щати, Мексико и Колумбия до родната му Великобритания. 

Освен десетилетията на грабеж и разрушение от американската империя на нации по целия свят, Мат Кенард говори и за войната, която нейните рекетьори водят срещу сънародниците си у дома, с която се запознава по време на пребиваването си във Вашингтон и Ню Йорк — постепенният упадък на социалната система през последните 50 години: повсеместната бездомност и наркозависимост, непосилни такси за образование и разходи за живот, занемарено и недостапно здравеопазване, разрастване и приватизация на затворническата система, списъкът е дълъг. 

Разследванията на Кенард също така хвърлят светлина върху истинската същност на редица международни организации, които продължават да ни се представят като благородни пазители на окаяния свят, но чиято истинска функция е да защитават интересите на империята — Световната банка, ООН, НАТО, МВФ. В момента, в който някоя от тях се отклони от правия път, както ООН опита да направи с Газа, има механизми, заложени в системата, които да я укротят и ограничат амбициите й.
Ние в България много добре знаем какво означаваше членството ни в рекетьорски инструменти като НАТО и ЕС за нашата страна — както навярно помните, миналата година България отпразнува 20-годишнината от присъединяването си към Северноатлантическия договор, което изглежда е направило родината ни “по-красива” като разпиля армията ни и ни лиши от всякаква смислена способност за самоотбрана, инсталирайки чужди военни бази на наша територия, чиято дейност е скрепена в божествена тайна. 

Едно от експлоататорските условия пред България, за да се присъедини към ЕС през 2007 г., беше затварянето на напълно функциониращи ядрени реактори поради “мерки за сигурност”, в замяна на привлекателни помощи от европейските ни „партньори“, които да насърчават местната корупция, но не и да облагодетелстват населението. Оттогава нашите мафиотски политици последователно правят смели постъпки за доунищожаването на икономиката ни, приветствайки всякакви чуждестранни инвестиции и разпродавайки обществения сектор на частни интереси, които да ни помогнат да реформираме съветския си икономически модел и да излекуваме източния си манталитет. С малко помощ, в обозримо бъдеще напълно ще се подчиним на империята, като се откажем и от последната си частица финансова независимост, приемайки еврото като официална валута. 

Мат Кенард разполага с всички доказателства, които свидетелстват за рекетьорските похвати и моралния упадък на тези наднационални организации. Именно заради неудобните му въпроси и разследвания, британското правителство го включи в черния списък и престъпвайки собствените си държавни закони, отказа да отговори на някои от запитванията му по закона за достъп до обществена информация. 

Като част от работата си в дигиталното британско издание Declassified UK, което основава през 2019 г. заедно с британския историк и журналист Марк Къртис, Кенард  прави значителни разкрития за британската външна политика и разузнавателни операции, които показват Обединеното кралство като съзнателен съучастник в садистичното унищожение на Газа от Израел, осигурявайки на режима в Тел Авив дипломатическо прикритие, но също така военна и разузнавателна подкрепа от базите на британските Кралски военновъздушни сили в Кипър. 

Може би най-притеснителното от всичко, както самият Кенард посочва в книгата си, е, че разследванията му се основават на публично достъпна информация, с която всеки, достатъчно любопитен журналист може да се сдобие и проучи, стига да пожелае. Това само по себе си е много показателно за сервилния медиен пейзаж в наши времена, чийто основен приоритет изглежда е да пази световния мафиотски елит от работническата класа. 

„Мафията“ е също и името на наскоро стартиран проект, по който Кенард си сътрудничи с A/Political. Това е серия от интервюта с анализатори, журналисти, академици, които се явяват като едно интересно продължение на неговата книга, и допълнително подчертават значимостта на разкритията му. 

В представеното по-долу интервю, Мат Кенард разказва в подробности за работата си по книгата, и споделя възгледите си за медиите и журналистическата професия, мястото на изкуствата в политиката и привидно прекратения геноцид на Израел в Газа: 

– Мат, Вашата книга „Мафията“ говори за една популярна илюзия, която много държави, включително и моята родина, слушат десетилетия наред. И мисля, че е уместно да започнем с цитат от книгата, който смятам, че много добре улавя същността на посланието. Така че, ако нямате нищо против, бих искала да прочета откъс от нея. Той гласи така: 
„За разлика от предишните суперсили, Съединените щати са „морална“ сила, движена от принципи и ценности, а не от доминация и алчност. Америка е „изключителна“, казват ни, не изключително жестока, което е самата истина, а изключителна в смисъл, че има „по-висша цел“. Тя е „обетованата земя“. Кратко опознаване на света с отворени очи бързо те учи, че това е противоположното на истината. Но да държиш очите си отворени винаги ще бъде по-трудно, отколкото да търсиш утеха в собственото си божествено морално превъзходство и в безнравствеността на враговете си. И така, митът започва да пуска корени. Повтаряйте след мен: когато САЩ го правят, терорът е миротворство; доминацията е партньорство; страхът е стабилност. Лесно е“. Бихте ли обяснили кои са рекетьорите, какво е мафията и как работи?

– По същество, мафията е международна система с много различни играчи, главно частни концентрации на власт в банковото дело, застраховането, минното дело и във всички тези различни частни сектори, които работят постоянно и имат инфраструктура, която е глобална, за да налагат своята власт и да извличат ресурси от развиващия се свят. Но те трябва да имат резервен план, и този резервен план са Съединените щати. Тази система, чрез която частни интереси могат да обикалят света и да трупат богатство, е система, която по същество е създадена от Съединените щати и съюзниците й след Втората световна война. Съществувала е и преди, но тогава британската власт е била начело на глобалния ред. 

Така че това е система за извличане на богатство от бедния свят към богатия, която се налага чрез различни организации като Световната банка, МВФ, чието седалище е във Вашингтон. И ако е необходимо, като крайна мярка, те могат да използват американската армия, която е най-голямата армия в човешката история. Бюджетът ѝ е над един трилион долара, бюджетът на Пентагона, и се равнява на общия бюджет на следващите 10 държави, като също така има и военни бази по целия свят. 
Така че това е механизъм за налагане на контрол, в случай, че различни държави или дадени обществени движения излязат от строя и започнат да възпрепятстват способността на тези частни интереси да продължават да грабят света. По същността си, това е мафиотска система. И заглавието — „Мафията“, всъщност идва от реч на генерал Смедли Бътлър, който умира най-високо отличения морски пехотинец в историята на САЩ. Той се записва в морската пехота през 1898 година по време на Испано-американската война, което е интересно, защото именно това се смята за начало на американската империя, в смисъл на империя, излизаща извън границите й. Някои хора твърдят, че Съединените щати са били империя от самото начало, защото, очевидно, когато британските колонизатори пристигат на континента, те започват да разширяват влиянието си на запад и да завземат територии от коренното население почти веднага, което продължават да правят стотици години след това. 
Но що се отнася до смисъла й на империя извън националната територия или това, което става национална територия, през 1898 г., когато побеждават испанците, е времето, когато превземат много от испанските имперски владения като Пуерто Рико, Филипините и други. И така Бътлър се записва в морската пехота по това време и след това участва в много войни в началото на 20-ти век на места като Хондурас, дори Китай. Той е бил една от основните военни фигури на епохата. 

Но се пробужда, когато напуска армията и осъзнава, че всички митове, които споменахте в началото — за това какво представлява Америка и също за какво служи армията на САЩ, казва ни се, че е за националната сигурност и отбрана, в крайна сметка се нарича Министерство на отбраната — той разбира, че не става въпрос за отбрана, а за офанзива и то офанзива на единия процент срещу останалите 99%. Той всъщност сравнява това, което прави в американската армия с дейността на Ал Капоне в Ню Йорк. И казва така: „Ал Капоне можеше да оперира в четири района. Аз оперирах на четири континента. Бях рекетьор от висока класа за големия бизнес”.

И тази реч, от която идва заглавието на книгата, по същество доказва това, което казах в началото, че както тогава, така и сега, американската армия служи за налагане на частни корпоративни интереси по целия свят. И както споменахте, очевидно никога не се представя по този начин в западните медии. Тя никога не е представяна като мрежа за рекет, като мафиотска система, американската армия никога не се представя като ръка на корпоративната власт. Вместо това, ни налагат всички тези митове, за които говорихте, като свобода, демокрация, национална сигурност, и така нататък, списъкът е безкраен. И всъщност, интересното е, че не можете да работите в основните медии или в най-елитните академични среди, ако не вярвате на тези митове.

И нещо, което е доста интересно всички тези хора, които говорят за религия, аз съм атеист, но не съм атеист в стила на Ричард Докинс, който смята, че религията е основният проблем, който имаме в света. Така казва той. Но той и други като него се придържат към тази религия, която гласи, че Америка е светлият град на хълма, обетованата земя. Мисля, че американската изключителност е като светска религия, това е религия, която по същество е лишена от доказателства в нейна подкрепа. И всъщност не само че няма доказателства, също както при религията, много неща свидетелстват, че това е пълна глупост. Но не се говори за това, такива теми се избягват.

Това е преобладаващото настроение. По принцип това, което Ви казвам, е напълно недопустимо в основните медии, както и в повечето академични среди. Но не е уникално за американската мощ. Всяка една империя в историята се е движила основно по една и съща линия за извличане на богатство и ресурси от останалия свят и връщането им у дома, и то не за обикновените хора у дома, а за облагодетелстването на много тесен елит. Всички са измисляли красиви теории, за да оправдаят това, което правят. Никой от тях не казва: „Отиваме на еди-кое си място, защото искаме да грабим и вземем всичките им пари и всичките им ресурси“. Те казват: „Искаме да ги цивилизоваме, да разпространяваме свободата, искаме да разпространяваме християнството“, каквото и да било, винаги са имали благородна мисия.

Така че Съединените щати следват тази линия. И всъщност това започва още преди да се обособят като външна империя, след Испано-американската война, която споменах, когато превземат американската земя от местните, използват същия език, всъщност тази фраза, която споменахте – „обетованата земя“, идва от журналист през ранния 19-ти век. Това е било основно извинение за избиването и унищожаването и разселването на местното население. Американската изключителност започва много по-рано, дори от външната империя. Така че винаги ги е имало тези оправдания в религиозен стил за това, което правят.

Споменах мейнстрийм медиите, но всъщност смятам, че този вид митологии преобладават и в по-широките среди на общество, защото обществото консумира масмедиите, а масмедиите постоянно ги индоктринират с всичките тези глупости. Така че тук в Англия, не знам дали е същото в България, но повечето хора вярват, че Съединените щати са тази благородна сила, която има по-високи ценности от предишните империи или че дори не са империя. Просто са един неутрален арбитър на глобалната система, която се основава на върховенство на закона и справедливост, което са абсолютни глупости.
Така че да, съществува цялата тази имперска система, която в основата си е управляващата динамика на международните отношения, която не може да се споменава в основния поток на какъвто и да е вид интелектуална среда, което за мен е абсурдно. И всъщност установих, че такъв беше случаят и във „Файненшъл Таймс“. Тогава нямах много по-различно мнение по глобалните въпроси, дори преди да отида във „Файненшъл Таймс“, но си казах, добре, това е възможност да погледна как системата работи отвътре и също така да тествам границите. И разбрах доста бързо, че ако започнеш да тестваш тези граници и да включваш информация, която разкрива истината за ролята на Америка в света и нейните съюзници, защото очевидно британците не са по-различни, европейците не са по-различни, тогава ще останеш без работа.

Нямаше начин да остана във „Файненшъл Таймс“, въпреки че бях стажант и правех добри истории. Пишех истории. Нямаше конкретна причина да не ми позволят да остана, въпреки че така или иначе нямах желание да остана. Но интересното е, че ми казаха, че не съм Файненшъл Таймс журналист. Това означаваше, че не бях попил и усвоил всички удобни митологии, които са ви необходими, за да се изкачите по стълбата на корпоративните медии.

Така че ме освободиха. Това не беше присъда за способностите ми като журналист. Всъщност тогавашният редактор на вестника ми каза: „Ти си добър журналист, но не си журналист, подходящ за нас“. Така че това е доста показателно. Какво означава това в крайна сметка? Означава, че си добър журналист, но не искаш да станеш част от системата и от институционализираното мислене. И това е изключително явно проявление на нещо, което човек само предполага, че съществува на много по-имплицитно ниво в медиите, а то наистина съществува на имплицитно ниво. Но ако започнеш да прекрачваш границите, те трябва да станат директни за това как работи системата в действителност.

– Споменавали сте преди, че журналистиката на „Файненшъл Таймс“ и издания като „Файненшъл Таймс“ съдържа много факти, че са много педантични с фактите, но главно се основава на това, че реално важната информация се цензурира. Исках да ви помоля да обясните понятието „ресурсен национализъм“, както и „чужда помощ“ и какви механизми използва този световен елит, за да подчини другите държави.

– Основният начин, по който се добиват ресурси, е чрез минната индустрия, и петролната индустрия. Това са предимно западни компании, но очевидно има и китайски и руски компании, които също го правят, но те трябва да имат извинение защо са там. Защото, ако има купища литий в Боливия, да речем, какъвто е случаят в действителност — Боливия има вторите по големина доказани запаси, един нормален президент, който представлява страната си, би казал: „Добре, нека извлечем тези суровини, да натрупаме богатство и да изградим индустрия в рамките на Боливия, за да произвеждаме продуктите, които се добиват от този литий”. И е вярно. Така трябва да се случва. Но е необходимо извинение защо им трябва чужда компания да дойде в страната. И това извинение е: „Ами, те нямат експертизата. Нямат потенциал за инвестиции“, и така нататък. Има много различни оправдания. Но тези оправдания в крайна сметка отразяват идеологията, че трябва да привлечеш чуждестранни инвестиции, за да имаш успешна икономика.

И трябва да позволиш на експертите и големите компании да дойдат и да започнат да произвеждат вместо теб. И това означава, че те идват, взимат лития, плащат много малко данъци, защото те са назначили правителството, което основно работи за корпорацията, а не за хората. Също така корпорациите плащат много малко за концесиите.

Дори и данъците, които трябва да плащат, тези корпорации имат много мощни счетоводни фирми, които могат да водят умно счетоводство и са огромни компании, разполагащи с хиляди хора, които работят за тях, вероятно повече, отколкото страната има в собствените си данъчни институции. Така че там има огромен дисбаланс на силите. И след това, взимат тези ресурси, като основно плащат много малко за концесия. И казват: „Добре, ще направим тези хубави неща, които показват, че носим социална отговорност. Ще направим училище”, което понякога правят, или болница. И обикновено се оказва, че това училище или тази болница се управляват зле и не се инвестират средства в тях.

В резултат на това също се създават тези силно локализирани центрове на развитие. Така че може да има някакво развитие около една мина, но тогава останалата част от страната е пустош, защото няма пари, които отиват в централните резерви на правителството на страната. Така че за останалите хора няма нищо.

И тези ресурси отиват в чужбина. Литият отива във Великобритания, Германия. И тогава какво се случва там? Те правят батериите, които се произвеждат от лития в тази страна. Какво значи това? Че създават индустрия във Великобритания и Германия. Откриват работни места. Създават вторични индустрии от останалите отрасли, които участват в производството на батерии. Така че изграждат индустрията, получават ресурсите. И това е причината да има такова неравномерно развитие по целия свят. И ако някой лидер се опита да направи нещо различно, се появява термина „ресурсен национализъм “, който всъщност научих, когато бях във „Файненшъл Таймс“, което беше доста смешно, защото с когото и да говорех в минната индустрия, те използваха този термин като подигравка. 

Използваха термина като вид атака срещу правителството на дадената държава. Казваха, че ресурсният национализъм е нещо лошо. Но какво е ресурсен национализъм? Това просто означава, че страните искат да произвеждат свои собствени минерали и да извличат собствените си минерали от земята си и сами да си създават индустрия. А международната финансова индустрия и минните компании непрекъснато очернят тази концепция. И освен това осъзнаваш, че повечето държави имат правителства, които работят за корпорациите. И това е едно от основните заключения, до които достигнах докато пишех последната си книга, наречена „Тихият преврат„, в която става въпрос за корпоративната власт.

Когато обикалях разни държави и говорех със селяни, работници или активисти, много от които бяха преследвани или убивани от паравоенни формирования, наети от компании, които са недоволни от тяхното несъгласие срещу определен корпоративен проект, ги питах: „Добре, разбирам, че корпорацията прави тези лоши неща, но вие имате правителство. Защо правителството не ви подкрепя?“ И всички смятаха, че въпросът е абсурден. Всичките казваха, и не си измислям това, те казваха: „Не бъди глупав. Правителството работи за корпорацията”.

Правителството в по-голямата част от света е просто един орган, който помага на корпорацията да влезе в дадената страна и работи за тази корпорация, след като тя се установи там. Очевидно съществуват два центъра на власт в едно общество — държавата и корпорацията, като на много места корпорацията е много по-мощна от държавата, но дори действията, които самата държава предприема, често се извършват в интерес на корпорацията. Така че това е просто един огромен дисбаланс на силите. И е изключително, изключително важно, защото именно това показва защо светът е толкова неравнопоставен.
Латинска Америка е добър пример. Когато испанците я завладяват, почти цялото богатство натрупано за 500 години, цялото богатство на този регион е върнато обратно в Европа и след това в Съединените щати. И затова има толкова високи нива на бедност в Латинска Америка. Бил съм там доста, на места като Бразилия, която би трябвало да е изключително богата. Има огромни ресурси. Трябва да е една от най-богатите страни в света. Просто виждаш, че навсякъде по улиците има деца, които не могат да се изхранват. И това не е грешка. Това е система, която работи точно както трябва.

Тази системата — корпорациите, прекарват 500 години в извличане на това богатство, с подкрепата на своите правителства и създават индустрия у дома. А ресурсният национализъм е именно това, което трябва да се случва. И Боливия всъщност е добър пример. Говорейки за литий — Ево Моралес, който беше избран за президент на Боливия през 2005 г. — първият президент, който произхожда от коренното население, демократ социалист. Той национализира множество компании и предоговори договорите, което също е важно, защото както споменах, при много от тези договори корпорацията получава много по-висок процент от общите печалби, отколкото самото правителство, което е възмутително.

А той промени всичко това. Започна нещо, което нарече „добавена стойност“. Каза: „Няма да правим това, което сме правили в продължение на 500 години, а именно да позволяваме на тези материали да се върнат обратно в Европа, за да правят индустрия там. Ще произвеждаме батериите в Боливия“. И започнаха да го правят. И какво се случи през 2019 г.? Имаше преврат, подкрепен от ЦРУ и Великобритания/САЩ, който го свали. И именно това се случва в такива ситуации. 
Това имах предвид като говорих за скрития юмрук. Ако започнете да бъркате в интересите на корпоративната власт и всъщност се опитате да използвате ресурсите на вашата страна за собствения си народ и да взимате справедлив дял от тези ресурси за собствения си народ, те ще ви премахнат. Наблюдаваме го отново, и отново, и отново. Така че ресурсният национализъм е основно пропагандна конструкция. 

Това, което описва, е държава, която поема контрола върху собствените си ресурси и отнема властта от корпорациите, които искат да плячкосват тези страни. Това е много, много хубаво нещо. И бих посъветвал всяка държава, която е част от развиващия се свят, да практикува ресурсен национализъм, защото тези компании не са там с благотворителна цел. Те са там, за да експлоатират и грабят. И само това ги интересува. Всичко, което правят и което казват, че е от полза за страната, като създаване на работни места или изграждане на училище, е просто начин да получат това, което наричат ​​„социален лиценз“, защото знаят, че са непопулярни заради това, което правят.

Така че опитват да прилагат цялата тази корпоративна пропаганда. Но всичко е въздух под налягане. И ще завърша с това, че цялата система се поддържа от основните международни финансови институции като Световната банка и МВФ, които насърчават политиките, които описах. И е много, много трудно, когато се сблъскаш с цялата тази екосистема, да тръгнеш по друг път в развитието си, защото всичките ти кредитни линии ще бъдат изтеглени от МВФ, ако си в криза. Страните получават кредитните си линии от Световната банка само по отношение на проектите им за развитие. Всички пари отиват към хора, които просто отварят икономиките си, за да бъдат ограбени.
Което е истинска трагедия. Но нещата се променят. Очевидно вече BRICS имат своя банка, която е все още млада, но има раздвижване в посока изграждане на алтернатива на това, което се нарича Вашингтонски консенсус, който всъщност е концентриран около Вашингтон и Европа, и единия процент, който иска да може да продължава да граби света, както си иска.

– Съгласна съм с Вас, и в този смисъл смятам, че съществува една асиметричност, поне това е моето впечатление, че, както казахте, повечето хора във Великобритания, да речем, не виждат САЩ като империя. Но аз бих казала, че хората в развиващите се страни, страни като България, не живеят в заблудата, че Америка е тук, за да ни спаси всички или че, корпорациите са нещо хубаво. Бих казала, че има една конкретна социална група, която има добри доходи и всъщност се облагодетелства от системата и затова тези хора са обусловени да вярват, че това не е коварната система, която описвате. Вашата книга беше публикувана за първи път през 2015 г. и наскоро беше преиздадена миналата година, миналото лято. Струва ми се, че интересът към книгата нараства едва в последните няколко години. Опитах се да намеря отзиви за нея. Намерих една рецензия в Гардиън и на няколко други места. И ми стана забавно, че авторите критикуваха книгата, защото според тях, сте я написали от много субективна лява гледна точка и предлагате доста опростено обяснение за това как се управлява светът. Стана ми смешно, защото удобно бяха пропуснали да отбележат факта, че всичките си аргументи и заключения почиват на репортажи на място на няколко континента. И както споменахте по-рано, на разговори с местни хора, интервюирали сте местни и международни длъжностни лица, държавни служители, бизнес лидери.

Отделно сте разследващ журналист, така че репортажите Ви се базират на официални документи, като документи, с които сте се сдобили по закона за достъп до обществена информация, голяма част от написаното също ползва за източник разкритията на „Уикилийкс“. Така че се чудя дали някой поне се е опитал да предложи по-съществен контрааргумент срещу книгата и разследванията Ви, различен от обичайните обвинения в конспиративно мислене?

– Интересно е, че споменахте рецензията в Гардиън, защото, първо, това е единственото мейнстрийм издание, което дори писа за нея. И бях доста шокиран, че всъщност писаха за книгата, защото много хора казват, че най-добрият начин да заглушиш разпространението на дадена информацията е просто да я игнорираш.
Дори да напишеш статия с цел да очерниш нещо, както направиха Гардиън, това само по себе си предизвиква интерес. И всъщност тогава имаше доста отпор срещу Гардиън, хората казваха, че това очевидно е с цел работата ми да се очерни. Така че най-напред това, че писаха за книгата беше изненада.

Второ, не бях толкова изненадан от начина, по който я описаха, защото първо, и не го казвам, за да съм груб, но не мисля, че този журналист наистина разбира проблемите, за които говоря в книгата. Това не е човек, който има някакъв опит в писането по международни отношения или международна политика. И второ, беше съвсем ясно, че целта беше просто да опетни книгата.

И начинът, по който я описа ми се стори най-показателен, както и Вие споменахте: той изложи всичките тези разсъждения, че е теория на конспирацията, че е опростено, но нито веднъж не спомена в рецензията си, че книгата се основава на репортажи, които направих докато бях във Файненшъл Таймс, това е рамката на книгата, така е формулирана. И това е така, защото очевидно нямаше да има смисъл за хората, които го четат, ако някой каже: „Този ​​човек е луд теоретик на конспирацията, но е направил всички тези репортажи във Файненшъл Таймс “, която е тази уважавана институция. Така че беше доста интересно. 
Рецензията сама по себе си е интересна като вид анализ на това как левите, либерални корпоративни медии атакуват хората с още по-лява идеология. Мисля, че това е интересно, защото Гардиън е, всъщност това е нещо, което написах и в послеслова. Гардиън, и не само те, ролята на левите либерални мейнстрийм вестници в по-голямата част от Европа и Америка, е да пазят левия фланг на върхушката и да спират всякакъв вид систематичен анализ на системата да бъде допуснат в мейнстрийма. Именно за това става дума.

И това е целта на всички тези окачествявания. В този смисъл, това е доста успешна тактика. Ако непрекъснато нападате някой, който анализира върхушката систематично и всъщност казва истини за властовите центрове, които ни се представят като добрите момчета, е много, много ефективно да наричаш тези хора теоретици на конспирацията, защото хората не искат да бъдат наричани теоретици на конспирацията. Да ги наричате особняци или каквото и да е, има цял списък от различни термини, с които могат да ви опишат. И резултатът, е, че хората, които изричат неща, които са извън сферата на общоприетото мнение, няма да бъдат възприемани като сериозни журналисти или сериозни интелектуалци, ако казват неща от сорта на: „Съединените щати са една бясна и жестока империя“. И затова никога няма да прочетете такива неща в Гардиън.
Но имаше и някои интересни отзиви. Наскоро имаше един в Middle East Eye. Но както казах, и това важи и за това, което споменахте във въпроса, за пропагандата чрез цензура. Най-добрият начин за пропагандиране на обществеността е просто да не давате определена информация и, както споменах, дори и да напишете някаква критика, това не е цензуриране на информация и ще предизвика интерес у хората. Ще вкара идеи в общественото пространство, които дори и да критикувате, хората които не са чували тези идеи, може би ще станат любопитни и ще започнат да търсят повече информация по темата.
Така че е много, много по-ефективно просто да го игнорирате напълно. И точно това се случи, като изключим рецензията в Гардиън. Същото наблюдавам и с останалата си работа. „Тихият преврат“, книгата, която издадохме през 2023 г., нямаше нито една дума за тази книга никъде в англоезичните мейнстрийм публикации. Което наистина е невероятно, защото се продаде доста добре и предизвика доста шум, но беше напълно игнорирана. И това е много ефективен начин. А и издателят й беше Блумсбъри. Така че има масово затъмнение на такива идеи, които поставят под въпрос основите на системата и основите на това какви интереси ръководят и движат системата, защото това всъщност е червената линия.

Във „Файненшъл Таймс“ е възможно да прочетете интересни истории за определени корпорации, които правят лоши неща или определени правителства, които правят лоши неща, или определени политици на запад. Това е добре. Но ако започнете да казвате, че това не е просто една гнила ябълка, не е просто единичен скандал за тази компания, а цялата система е един мафиотски рекет, е, да, няма начин да бъдете изслушани и всъщност това стана кристално ясно с Газа. Мисля, че най-големият, клинично мъртъв пропаганден орган във Великобритания е Би Би Си и очевидно никога не съм бил…всъщност веднъж ме поканиха в телевизията след публикуването на първата ми книга, която беше за екстремисти и други групи в американската армия. Но не мисля, че бяха разбрали и си даваха сметка за какво е книгата или кой всъщност съм. Мисля, че вероятно просто бяха получили имейл и си бяха казали: „Добре, защо не“. И тогава направих едночасово интервю, в което ме питаха за книгата, говорих за неонацистите, които бяха вербувани от Пентагона да се бият в Ирак и Афганистан.

И чаках, и чаках, и чаках, но те така и не го излъчиха. И това се отнася до същото нещо, просто са си помислили: „Този човек е толкова далеч от границите на общоприетото и уважавано мнение“. Въпреки че това беше чиста разследваща журналистика. Всичко беше подкрепено с множество доказателства. И те просто го изтриха напълно от ефира. Така работи системата.
Същото е и с Declassified, където работих доскоро. Написахме изключително много статии. Не за американската империя, а за ролята на Великобритания. Макар че е малко концептуална грешка да мислиш за тях като за две отделни държави. По отношение на външната политика, те са всъщност едно и също образувание. Аз лично написах куп истории, които предизвикаха огромни дипломатически скандали на места като Боливия, Венецуела, в Кипър, и нито една дума за това не се появи в който и да е британски вестник. 

Ще Ви кажа какво ме изненада най-много. Когато правих разследванията за ролята на британските бази в Кипър за геноцида в Газа, това предизвика такъв скандал там, че всяка седмица имаше протести. И президентът от двете страни на кипърската граница трябваше да направи коментар. Питаха го за това на пресконференции. Помислих си, че ако президентите говорят за това, бихте очаквали, че вестниците поне ще го споменат може би, но пак нищо не се случи. Така че има пълно затъмнение и е изключително ефективно, защото това е усъвършенствана форма на пропаганда, защото не се извършва чрез насилие. Не е като Съветския съюз и Правда, където хората отиват на работа, знаейки, че пишат партийната линия, и хората я четат, знаейки, че четат партийната линия.

Тази система се крепи на илюзия за свобода на мисълта и свобода на информацията. Но всъщност най-добрият начин да го направите е просто да не казвате това, което хората трябва да проумеят, което не е благоприятно за държавния наратив или за корпоративния интерес. Просто да не съществува на практика. Такъв е принципът. И затова работата ни в Declassified беше толкова лесна в някои отношения, защото много от нещата, за които писахме бяха публично достъпни. Просто можеш да прочетеш документ от правителството на Великобритания и да напишеш статия, а след това да погледнеш статия, която е написана за същия този документ от Дейли Телеграф, и ще имаш буквално две напълно различни статии, защото журналистът на Дейли Телеграф, дори несъзнателно между другото, чете този документ и просто взема цялата информация, която отговаря на неговото разбиране за света, което е възприел от държавата, докато ние търсихме информация, която казваше истината за това, което се случва. Така получавате две напълно различни интерпретации на едно и също нещо.
Имаше доста интересен случай, всъщност, относно разсекретените файлове, където колегата ми Фил Милър написа история за Нелсън Мандела и петролна компания, и Би Би Си също написа статия за тези документи и буквално това бяха две напълно различни истории. Тази на Би Би Си просто показа образа на Великобритания като една доброжелателна сила или добронамерена сила, докато статията на Фил показа, че Великобритания работи за петролните интереси срещу правителства или движения, които се опитват да се борят с петролните интереси. Така че така работи всичко.

И е странно, че не се говори за това толкова, колкото би следвало. И трябва да кажа, че тази идея за пропаганда чрез цензура на съдържание наистина стана кристално ясна за мен, докато работех в Declassified, където просто виждах отново и отново и отново, че просто бивахме игнорирани. Първо, бивахме игнорирани. Второ, четях статиите в основните медии и виждах, че всъщност те в много случаи не лъжеха, което е интересно. Просто не даваха много информация. И си казах: „Добре, тогава това е много изкусен начин да го направите“, хората ще разберат ако ги лъжат, но е много по-трудно да разберете, че ви пропагандират, ако ви казват истината, но просто не ви казват цялата истина.

– Вярно е, в книгата си пишете за това и сте го споменавали и в други интервюта — това, което позволява на тази система да работи толкова добре, са медиите, корпоративните медии. Имате много интересен епизод в книгата, където разказвате за един момент, когато очевидно сте се „опозорили“, докато сте бил студент в  училището по журналистика към Колумбийския университет. По време на едно от обичайните посещения на Хенри Кисинджър в университета, сте се изправили срещу него, и сте го попитали как спи през нощта. И Вашите състуденти и преподавателите в университета започнали да негодуват и да се възмущават в общи линии как можеш да зададеш такъв въпрос на толкова уважавана фигура. Чудя се как се проявява тази индоктринация, докато си студент, докато учиш в университета, и също как прогресира и се извращава в тези порочни стимули, когато се издигнеш в професията?

– Да, доста е интересно. Моята траектория е доста интересна, защото първо, не съм ходил в частно училище, което е нетипично, почти всички журналисти във „Файненшъл Таймс“ и повечето медии са ходили в частни училища.
Второ, не влязох в университета по редовния път, влязох чрез система, която тук наричат  „изчистване“, тоест когато има свободни места. Също така не учих в някой елитен университет, бях в Лийдс. И това, което установих, беше, че в университета в Лийдс, както и в училище, имаше много по-оживени дебати и интересни идеи, които циркулираха в пространството, отколкото когато отидох в Колумбийския университет, който очевидно е най-елитното училище по журналистика в света. И това не е случайно, защото има много повече мотивация за системата да накара хората да мислят правилното нещо, ако обучават хора, които ще влязат в медийния елит или която и да е част от елита, но особено в медийния елит, защото те имат толкова широко влияние върху мненията в обществото.

Така че в Колумбийския университет, който би следвало да бъде най-доброто училище по журналистика в света, веднага открих, че има огромен недостиг на независимо мислене, сякаш хората просто се интересуваха да научат каквото могат, за да се издигнат в кариерата си и това означаваше, че те не знаеха почти нищо за това как работи светът извън рамките на това, което им казваха от CNN или MSNBC. И Кисинджър беше добър пример за това, защото знаех какво е направил, това е един от най-лошите масови убийци на 20-ти век.

И всяка година го канеха във Факултета по журналистика, декана или, дори не знам кой го канеше, някой от ръководството, канеха го да идва и да проповядва за глобалните въпроси.

И когато дойде, му задаваха всякакви нелепи въпроси за човешките права в Китай или, дали трябва да им бъде позволено да домакинстват Олимпиадата, това беше един от тях и подобни неща, и аз просто бях като, всъщност тогава бях по-срамежлив и се колебаех дали да кажа нещо, но ми прилоша като го слушах. Помислих си, че просто трябваше да изоблича цялата тази преструвка, че това е уважавана фигура, на която дори е редно да се зададе нормален въпрос, така че просто си казах: „Трябва да кажа нещо, иначе няма да си простя“. Вдигнах ръка и го попитах: „Как спите нощем“?, което някои хора, приемам критиката, която е: „Трябваше просто да му зададеш сериозен въпрос“, което можех да направя , но си казах: „Майната му, просто трябва да го попитам“.

И тогава деканът, който седеше до него стана, и в залата се чу нещо като „уууууууууууу“ и след това той каза нещо от рода на: „Чели сте странни уебсайтове“ или нещо подобно, а аз казах: „Не, не съм“, и след това той каза: „Мислите ли, че ме превъзхождате морално“?, и аз си казах: „По дяволите, Хенри Кисинджър ме пита дали го превъзхождам морално, не мисля, че съм убил стотици хиляди хора, така че казах: „Всъщност да, мисля“. И тогава казах нещо за преврата в Чили, Източен Тимор, няколко други неща, и след това си разменихме няколко реплики. 

Но това беше прозорец към идеологическото обучение, което хората получават, че този човек се възприема като напълно разумна фигура, както и миналото му, за което никой не го пита, нещата, които всъщност е направил от позицията си на власт, например как унищожава Виетнам, Лаос, Камбоджа, Източен Тимор, както и превратът в Чили, наследството му е ужасно. За това е писано много от различни журналисти, като Кристофър Хитчънс, книгата му „Процесът срещу Хенри Кисинджър“ е много добра. Но никой не знаеше за нищо от това. 

И интересното е, че студентите, най-добрите студенти по журналистика в страната и света, всъщност нямаха представа за престъпленията на един от най-големите военнопрестъпници на 20-ти век. Очевидно знаеха всичко за престъпленията на руснаците и китайците, чиито престъпления бледнеят в сравнение, но интересна беше също реакцията на преподавателите. Повечето студенти смятаха, че държанието ми беше грубо, но преподавателите, един от тях ме засече след това и каза: „Чух, че си се опозорил онзи ден“, а аз си казах: „По дяволите, човече“. Трябва да си силен, това е, което казвам за това как работят системите – трябва да си адски силен, за да устоиш на целия този натиск, защото е самотно и изолиращо, и го чувствах и във „Файненшъл Таймс“. Чувстваш се все едно си сам и всъщност наистина е така, и освен ако, първо, нямаш наистина здрава представа за това как работи светът, и второ, трябва да не си в индустрията заради кариерата, ако нямаш тези две неща, натискът е толкова силен, че просто ставаш част от институционализираното мислене. 

За щастие аз имах много ясна представа как работи светът, която все още имам, а също така не ме интересуваше кариерата, за мен журналистиката е добър начин да промениш света, ако можеш да го направиш по правилния начин, но ако нямаше как да го направя и в същото време да имам кариера, наистина не ме притесняваше. Същото се случи и във „Файненшъл Таймс“. Но моят път е много, много необичаен, защото повечето хора не стигат до компания като „Файненшъл Таймс“ с моето мислене и ако знаеха какво наистина мисля, нямаше да ме допуснат в нея.

Всъщност, в деня на последното ми интервю с редактора, това е напълно вярно, никога не съм го споменавал преди, но бях на един от протестите на Общото събрание в Лондон, и бяхме затворени, полицията прави това нещо когато има протест, не знам дали все още го правят, но дълго време правеха това нещо, където обграждат протеста и не пускат никого с часове, дори да отиде до тоалетната или нещо подобно. И бях на този протест и в същият ден беше последното ми интервю с редактора на „Файненшъл Таймс“. И бях затворен в този така наречен„чайник“. И си казах: „По дяволите, ще изпусна интервюто, защото не мога да изляза“. Но в един момент тълпата започна да блъска полицейската линия.

И тогава си казах: „Добре, това е моят шанс“. Започнах да бутам, колкото мога. И полицейската линия се скъса. Измъкнах се и се затичах към офиса на „Файненшъл Таймс“. Ето колко необичаен беше пътя ми до „Файненшъл Таймс“. Но също е интересно, че започнах работа там с човек, който по същия начин не беше ходил в частно училище и беше наистина добър репортер и все още е добър репортер, но тя продължи да работи там и все още е там. Но никога няма да се занимава с журналистиката, която иска. Ако беше попаднала в друга среда, може би щеше да прави друг вид журналистика. Няма как, не можеш да не станеш част от системата. Искам да кажа, че можеш да го направиш, но си блъскаш главата в стената години наред, което първо, никой не иска да прави, и освен това редакторите и шефовете няма да ти позволят да останеш, защото не си им полезен и не правиш това, което искат, което е да пишеш пропаганда за корпоративната система.

– Съгласна съм с всичко, което казвате, но става все по-трудно да можеш да се прехранваш, ако останеш верен на принципите си и това, което трябва да бъде истинската журналистика. Какво бихте казали на някого, който е идеалист и не желае да се продаде на системата?

– Задават ми този въпрос често и той е важен. Мислил съм за това и моят съвет винаги е просто да се занимавате с журналистиката, която искате да правите и ако това означава, че не можете да печелите пари от това, намерете си работа, която е подобна или в областта на това, което искате да правите. Най-очевидната алтернатива е НПО. Намерете си работа в неправителствена организация, която се занимава с минната индустрия, например, и след това правете журналистика паралелно, има оживена независима медийна среда, в която можете да публикувате тези неща. Защото чувствам, че, както споменах, имах необичаен път и напуснах след три години, така че не беше като да съм бил там много дълго, но като цяло това променя хората. Някои хора ми казват: „Е, ще поработя там и след това мога да направя нещо по-добро“, но обикновено това не се случва, обикновено хората остават вътре. Искам да кажа, че опитът с „Файненшъл Таймс“ беше страхотен за мен, ако смяташ, че можеш го направиш и си наясно, че ще се опитат да те променят и можеш да им устоиш, да, възползвай се от възможностите да работиш отвътре, стига да не пишеш пропаганда за оръжейната индустрия или нещо такова.

Но като цяло мисля, че повечето хора не са толкова силни и това също убива страстта ти към журналистиката, защото никой, който е запален по журналистиката, не иска да стане журналист, за да пише пропаганда за държави или корпорации. Това е обратното на това, заради което ставаш журналист. Така че, ако започнеш да навлизаш в индустрията и дори да не си наясно с това на съзнателно ниво, подсъзнателно, просто ще се разочароваш от цялата професия и вероятно в крайна сметка ще започнеш да правиш нещо съвсем друго.

Така че бих казал намерете начин, по който можете да си изкарвате прехраната, като работите в сектора на неправителствените организации, това е основният, но вероятно има и други, както и където можете също да се занимавате с журналистика, защото много от неправителствените организации се занимават с журналистика, не чистата журналистика, но можете да пишете доклади за определен минен проект, който е засегнал местното население в Колумбия, например, и след това можете да превърнете този доклад в дълга статия, която да публикувате на алтернативен медиен уебсайт и да получавате заплащане от неправителствената организация, но можете да създавате журналистиката, която искате, вместо да работите в институция, която на практика просто ще убие душата ви.

Също така, във „Файненшъл Таймс“ бях доста нещастен, въпреки че като се обърна назад, това беше страхотна възможност, но не ми беше лесно, можете да си представите, че не мислех много по-различно, представете си как всеки ден трябва да пишеш за пазари и акции, в продължение на шест месеца трябваше да правя пазарни отчети, което значи: тази акция скочи с пет процента, защото се случи АБВ; този запас падна, буквално 600 думи от това всеки ден в продължение на шест месеца, това буквално уби душата ми, така че не е забавно. 

За щастие, има други начини, така че моят съвет, е да намерите набор от различни институции, които могат да ви подкрепят и не правете компромис с принципите си, освен ако не чувствате, че сте супер силни и можете да устоите на всичко това и имате съвсем ясна представа, че просто ще бъдете там за няколко години и след това ще видите какво ще се случи. Но честно казано, не съм ставал свидетел на това много често. Всъщност, не знам дали някога съм го виждал да се случва освен в моя случай, някой, който е влязъл и след това просто е взел решение да си тръгне.

Защото другото нещо е, че дори когато щях да напускам, както споменах, шефът каза, че не съм журналист за „Файненшъл Таймс“, но вероятно можех да окажа съпротива и да кажа: „Вижте, защо аз съм единственият стажант който няма да получи редовна позиция“? Но аз не исках да оставам. И когато казвах това на хората, те казаха: „Луд ли си? Ти си в един от най-добрите вестници в света. И си на около 26. Защо, по дяволите, си тръгваш”? И това също е голям натиск. И мисля, че повечето хора трудно биха устояли на това. Защото по същество пишеш статии, аз пишех статии, които се четяха от президент Обама, ходих в Белия дом, когато бях във Вашингтон.

И след това, изведнъж си извън този кръг, и пишеш статии за алтернативни медийни сайтове, които се четат от около 20 души и никой не се интересува какво правиш. Но честно казано, мисля, че се живее само веднъж. Сякаш няма значение, че ако правите нещо, което компрометира вашите принципи и това, в което вярвате, дори ако ви чете президентът, дори ако ходите в Белия дом, всичко това, не означава нищо, защото не можете да напишете нещо, което президентът може да прочете, което всъщност е истина или всъщност разказва история, която искате да разкажете; трябва да им казвате това, което искат да чуят. Така че да, всичко опира до това с каква цел влизаш в професията.

Мисля, че повечето хора, когато са млади, имат идеалистична представа за това какво е журналистиката и защо искат да се занимават с нея, и в такъв случай тази идея се избива доста бързо от тях, когато влязат в корпоративните медии. Но както казах, сега има много вълнуваща алтернативна медийна екосистема, която дори не съществуваше, когато бях във Файненшъл Таймс. Основно заради социалните медии. Те ни дават способността да споделяме това, което произвеждаме с огромен брой хора, без да се налага да минаваме през тези корпоративни медии.

Въпреки че самите социални медии са собственост на големи корпорации и има цензура, досега нещата са били добре за мен, например. Беше добре и за Declassified,  Declassified нямаше да съществува без Туитър. Така че да, намирам за наистина обнадеждаваща технологичната еволюция, която ни даде глас и инструменти, с които да изразяваме позицията си извън корпоративните медии.

– Да, вярно е. Алтернативните медии определено продължават да бъдат предизвикателство за корпоративните медии. И има много повече място за алтернативни гледни точки. Не знам дали това е и Вашият опит, но забелязвам, че и те не са имунизирани срещу тези порочни стимули. И се чудех как хората могат да бъдат наистина сигурни, че получават честна, истинна и справедлива журналистика, която не се основава на никаква скрита цел, дори в алтернативното медийно пространство?

– Това е много важен въпрос и сте права. Става дума именно за това, което казах, а именно, че технологичната еволюция, на която сме свидетели, както и възходът на алтернативните медии, подкопават властта. И какво прави властта, когато е под заплаха? Измисля начини да постави тази заплаха под контрол. Така че алтернативните медии са голяма цел на държавите и корпорациите. Как го правят? Как ги привличаш на своя страна? Чрез финансиране. Така че съществуват всички тези квазидържавни или парадържавни организации като Националния фонд за демокрация, Центъра за информационна устойчивост, има много от тях, които се финансират от Министерството на външните работи на Обединеното кралство, Конгреса на САЩ, и техни подобни, които финансират алтернативни медии. И те им казват: „Вземете тези пари и правете каквото искате“. Но какво се оказва след това? След време виждаш, че почти всички тези медии имат един и същи тон и правят едни и същи истории, които основно се фокусират върху официалните ни врагове.

Тъй като във времето, това финансиране има влияние по косвен начин, и тези организации го знаят. Не е като да го правят, защото наистина искат да насърчават свободната преса или поне статии, които са критични към тях. Разбира се, те не искат да финансират статии, които са критични към тях. Така че в Declassified знаехме всичко това и още в началото казахме, че няма да взимаме пари от държави, корпорации или фирми паравани на някое от двете, което е важно, защото много от тези организации, много корпорации знаят, че изглежда зле за местата, които взимат парите им, така че създават фирми паравани. И второ, наложихме принципа, че никога няма да работим с масовите медии, което е друг начин да се аклиматизирате към системата, защото в крайна сметка работите с тях.

Ако работите с „Гардиън“, да речем, което всъщност е много лесен начин за една млада алтернативна медия да достигне до голяма аудитория, защото незабавно имате достъп до стотици хиляди хора. Но това е пряк път, който ви вреди, защото в крайна сметка се променяте и ставате по-скоро като основните медии, така че ние си казахме, че няма да правим тези две неща. Добър пример според мен е The Intercept в Съединените щати, защото те бяха основани от Глен Грийнуолд, Джеръми Скейхил и Лора Пойтрас, и бяха доста добри в началото, а след това започнаха все повече и повече да приличат на Ню Йорк Таймс. Така се случи именно, защото започнаха да се асоциират все повече и повече с мейнстрийма и това беше главно заради разрастването на екипа им.

Не знам как е сега, защото в последно време там имаше промени, но когато бяха на върха си, проверих на сайта им и имаха около 40 различни репортери, които трябва да са стрували милиони и милиони, и когато започнете да се разраствате по този начин, да наемате репортери, които са били в Ню Йорк Таймс или в Политико, моментално разводнявате тази философия за алтернативните медии, която се основава на истината и журналистика, която е критична към властта, която се основава на разобличаване на властта, защото тези хора, които идват, внасят философията на мейнстрийма в The Intercept или в която и да е организация. Друг, може би важен фактор, е да останете малка медия или поне докато имате възможността да плащате на млади журналисти в началото на кариерата им, за да не е необходимо първо да влизат в мейнстрийма, защото мисля, че това би променило играта.

Но цялата система е устроена така, че да спира организации като Declassified. Осъзнаваш, че цялото финансиране, целият достъп, всички награди, всеки един стимул те тласка към правене на истории, говоря за контекста на Обединеното кралство и САЩ, към писане на истории за руски военни престъпления в Сирия, които са реални, не казвам, че не са реални, или китайската намеса в САЩ/Великобритания. Всичко те тласка към писането на тези истории – това са историите, за които ще получиш награди, това са тези, за които либералната индустрия на фондациите ще ти даде пари, и това работи. Ако погледнете най-масовите, дори алтернативни медии, големите като Bellingcat, например, те просто правят това, което им се казва, въпреки че дори не им го и казват.

Имам предвид, че просто възприемат приоритетите на властта, на държавите, които ги финансират, и държавите, с които е свързан персоналът им чрез различни механизми. По отношение на модела, мисля, че вероятно най-чистият модел е финансиране чрез абонати, което всъщност е възможно сега. Например Double Down News тук. Въпреки че не правят разследвания и такива неща, правят невероятни видеоклипове, които достигат до милиони хора и са изцяло финансирани от обикновени абонати и го виждате в съдържанието им — те са наистина свободни, не правят само леви неща, има разнообразие от мнения, но са свободни от контрол по отношение на съдържанието. Това се вижда и при Declassified, можете да кажете по съдържанието им, че са освободени от различните центрове на власт, които се опитват да контролират медиите. Така че е възможно.

Другият начин на финансиране на Declassified, по който се финансират и много други алтернативни медии, са фондациите, което отново е несъвършено. Това не е перфектният начин да го направите, но мисля, че ако успеете да намерите правилните, които не са свързани с Фондацията на Coca-Cola или нещо подобно, можете да се свържете с  независими, които не са обвързани с престъпни интереси, това всъщност е добре. И ако някога ви кажат нещо за съдържанието ви, просто ще кажете: „Не искаме парите ви повече“.

Но най-смешното е, че дори и фондациите, ако правите добра журналистика, която наистина подкопава системата или подкопава разбирането за това как работи системата, вие на практика сте изключени от цялата индустрия на либералните фондации. Имахме три или четири фондации, които ни финансираха, но те се управляваха от чудаци, които имаха правилно разбиране за това каква трябва да бъде журналистиката по отношение на достъпа до големите пари, фондация като Форд или не знам, Отворено общество или подобни. Те дори не биха докоснали Declassified, както не биха се доближили и до нищо, от това, което аз правя като цяло.

Така че това е много, много умел дисциплиниращ механизъм, защото е дисциплиниращ механизъм, който не работи върху никого, към който е насочен. И дори самите дисциплиниращи разбират, че са въвлечени в система, която на практика не дисциплинира никого, това е една пропагандна система, за която никой не знае, че работи, така че е страхотно… за тях. И е страхотно за обществото като цяло, което е пропагандирано…не е страхотно, ужасно е, но е много сложна и красива система. В този смисъл е красиво интегрирана система.

– Искам да Ви попитам за изкуството и политиката. В последната глава в книгата говорите за съпротивата и изкуството като форма на съпротива, и предполагам, че този мироглед е повлиян основно от Вашия баща, така че можете ли да поговорите за изкуството и политиката и дали мислите, че мястото за критична мисъл в изкуствата е намаляло през последните десетилетия?

– Преди политиката, изкуството всъщност беше основната ми мания. Когато бях дете, ходех по галерии всеки уикенд с баща ми; и осъзнавах, че никога не го допуснаха в света на изкуството, въпреки че е смятан за един от най-важните артисти на своето поколение; той никога не беше приет в мейнстрийм света на изкуството, защото правеше критично изкуство, и то не по някакъв завоалиран начин. Беше много директен и мисля, че така работи светът на изкуството. Позволено ти е да правиш неща по косвен, може би дори шокиращ начин.

Можеш да направиш някои шокиращи неща, но ако започнеш да бъдеш директен, например да включваш в работата си лика на реално съществуващи политици като Тони Блеър или Джордж Буш или корпорации като логото на Бритиш Петролиум, това те не го искат. Те искат нещо, което е много завоалирано или многозначно. Мисля, че това отново е с причина, защото изкуството е много, много силен начин за подкопаване на идеологиите, за които говорих по отношение на журналистиката, защото можеш да подкопаеш общоприетата идеология, да я разпарчетосаш и всъщност да я съединиш с нещо друго, създавайки нов образ, за да разкриеш истината за това как стоят нещата в действителност.

Когато баща ми за първи път започна да се занимава с изкуство, правеше фотомонтаж, което буквално означава сглобяване на две или три изображения, за придадеш друго значение, по-истинско значение. Така че мисля, че изкуството има огромна роля и не е само визуалното изкуство, също и изкуства като музиката. И виждате с музиката, това е другото, всъщност няма културни фигури, само няколко като Макълмор, но никой от ​​мейнстрийма не зае позиция за Газа, например, което е най-голямата морална криза на нашето време. И отново, мисля, че това е така, защото корпорациите управляват цялата индустрия и за тях това е нещо, което потиска консуматорското настроение, те не се интересуват от такива неща. 

Преди няколко десетилетия работата на Питър Кенард е била представяна в  уважавани леви медии като Ню Стейсмън и Гардиън. Днес ще бъде практически невъзможно да се видят такива произведения на изкуството на страниците на тези привидно независими вестници

Артистът Ай Вей Вей беше напълно канселиран, след като започна да говори за Газа, а той е един от най-известните артисти в света. Така че високият му статус нямаше значение. Той просто беше напълно игнориран и забравен. Мисля, че изкуствата са много подобни на журналистиката. Същото е и с всеки друг сектор, който има влияние върху обществото. Те искат да го контролират и да контролират какво казват хората. Но няма да се получи. В света на изкуството има много критична мисъл и дейност.

И всъщност другият начин, по който системата работи, е, че всъщност те допускат във вътрешния кръг, както казах за журналистиката, след като станеш част от институцията, започваш бавно да се променяш. Добър пример за това е Банкси. Когато той за първи път започна да прави наистина подривни неща като това с момичето във Виетнам, известната снимка „Напалмовото момиче“ с Роналд Макдоналд и Мики Маус, които го държат за ръка. Никога не би направил това сега. Всъщност наскоро имаше изложба в Лондон, която беше просто снимки на животни, които изобщо нямаха политически нюанси. И това е, което системата прави с теб. Притъпява острите ти ръбове.

Напалм, 2004, Банкси

Така че отново мисля, че става по същия начин като при журналистиката; артистите трябва да работят извън системата, защото искат да правят пари от вас, и да говориш открито за най-голямата морална криза на нашето време Газа не е добре за тях по отношение на печеленето на пари, така че ще се опитат да ти запушат устата или ще те канселират или ще загубиш целия си достъп до мейнстрийм институциите.

Но и тук отново става дума за това защо го правиш. Ако го правиш, за да работиш за някого, тогава да, добре, прави го. Продължавай да правиш нещо, което носи пари, но ако го правиш, защото вярваш в това, което правиш и вярваш, че изкуството е важно и трябва да бъде свободно и независимо, тогава това всъщност не е избор, който дори трябва да правиш. Това наистина не са трудни неща, ако имаш морален компас. Вече имам нисък праг на толерантност, след като в продължение на една година гледах убити деца на телефона си, към хора, които казват: „Е, не мога да говоря, защото ще загубя АБВ“. Сякаш нивото ми на толерантност се е променило, защото човек живее само веднъж.

Така че, ако игнорирате това, защото може би ще навреди малко на банковия ви баланс или каквото и да е друго, не живеете живота както трябва, нали? Да бъда напълно откровен с Вас. Но стигнахме до много ясен момент с Газа, защото чувствам, че знам каква е позицията на всички сега. Всички, които сега мълчат, и имаше много хора, които мълчаха, дори хора с леви убеждения, в академичните среди, които прекараха години в говорене за империя и постколониални изследвания и всички тези глупости, и сега просто изчезнаха вдън земя, когато са свидетели на геноцид, който гледаме в реално време. Няма друг начин да тълкуваме такова поведение, освен че те никога не са вярвали в нищо от това, което са говорели.
Казвали са го само, за да продават книги или да получат по-хубава позиция в университета, защото ако мълчите сега, вие буквално щяхте да мълчите и по време на Холокоста или което и да било друго от ужасните престъпления, които са се случвали през историята. Така че да, нулева толерантност, но изкуството има много важна роля и вижте, има няколко примера като този, който споменах в книгата, когато Колин Пауъл изнесе онази прословута реч за оръжия за масово унищожение в Ирак, която стана известна, защото се оказа че е знаел, че това са лъжи. 

Известната антивоенна творба Герника от Пикасо — има неин стенопис в сградата на Обединените нации. И накараха да я покрият с филцово платно, докато той изнасяше тази реч, защото смятаха, че това ще подкопае стремежа към война. Така че изкуството има въздействие, знаете ли. Важно е, че изкуството ги изплаши достатъчно, за да го покрият. И това, което ги интересува, е да ограничават въображението ни, а изкуството стимулира въображението ни. Мисля, че това е много важен момент.

Пикасо създава картината Герника по поръчка след нацистките бомбардировки над Герника, град в Баската област в Испания по време на испанската гражданска война от 1936-1939. Тогава нацистка Германия подкрепя националистите начело с генерал Франко срещу републиканското правителство на Испания. Картината е представена на Парижкото изложение през 1937. След смъртта на художника (1973), през 1981 г. е пренесена в Испания от Музея на изкуствата „Метрополитън“ в Ню Йорк. 
Толкова голяма част от системата се основава на това да мислим, че нищо не може да бъде променено. Че нещата трябва да са такива, каквито са, че трябва да има бездомни хора и прочие. Но по същество всичко това са глупости. Но това е много, много ефективен начин да накараш хората да приемат глупостите, които трябва да приемат, като ги накараш да мислят, че промяната е невъзможна. Във Великобритания имахме интересен случай по време на Ковид при управлението на Борис Джонсън. По време на Ковид въведоха тази политика, при която елиминираха бездомността за една нощ, защото казаха: „Не можем да оставим тези хора на улицата“, тъй като имаше локдаун, казаха: „Ще поставим всеки бездомник в хотел“, така буквално бездомността беше елиминирана за една нощ и това може да се направи.

Дори не би струвало толкова много. Вероятно 1% от бюджета на Министерството на отбраната или дори по-малко. И когато трябваше да го направят, го направиха незабавно. Но все пак от години ни се казва, че нямаме пари да направим това, нямаме пари да направим онова. А всъщност този дебат никога не се появява, когато стане дума за война, която струва много повече. 
Когато се обсъжда някоя война в парламента, буквално никой не пита дали можем да си го позволим, никога. Но все пак, ако говорите за бездомни хора или за обезщетения за инвалиди или за обезщетения за безработица — всички онези неща, които всъщност биха помогнали на нормалните хора, цялата дискусия се свежда до това можем ли да си го позволим, дали имаме достатъчно пари. Просто това е начинът, те имат повече, отколкото им е необходимо, за да осигурят всички. Но въпросът е, че тези средства са неравномерно разпределени и се инвестират за разширяване и налагане на контрола на елита у дома и в световен мащаб.

– Искам да поговорим за Газа и Израел. Казвали сте преди и го споменахте отново по-рано, че Газа изобличи тази система както никога досега, само защото целият свят е свидетел на това, което прави Израел. Смятате ли, че израелското правителство надцени способността си да манипулира вината за Холокоста, очевидно видяха възможност да реализират проекта за Велик Израел и проявиха безразсъдност в Газа, така че мислите ли, че са преценили грешно как това ще се възприеме от света?

– Да, интересно е, не знам. Не знам, не знам, вероятно са си мислили, че няма да получат отпора, който получават. Въпреки че в същото време, не получават никакво съпротивление от Съединените щати и Европа, като цяло, много малко, имаше само няколко спирания на доставки на оръжия тук и мисля, че Франция действително спря оръжията. Но от гледна точка на реално заклеймяване на действията им като геноцид и говоренето с тези термини, от страна на правителствата не съществува…но от гледна точка на обществения натиск върху тях, да, може би са изненадани, може би са изненадани, но по същество това не оказа никакво въздействие върху способността им да извършат геноцид и да получат подкрепата на запада по отношение на оръжия и разузнаване и всичко останало.

Друг елемент са също и популярните нагласи към Израел и ционизма, тъй като ционизмът беше един вид защитена идеология от дълго време, отчасти поради европейската вина за Холокоста и отчасти заради израелското лоби, което работи извънредно, за да подчини правителствата на САЩ и Великобритания, и други страни.

Но сега хората говорят много по-свободно за ционизма, защото виждат неговия край, това е колониален геноциден проект, заселнически колониален проект, който е подобен на това, което са правили испанците в Латинска Америка и британците в Америка. Не е много по-различно. И мисля, че геноцидът в Газа наистина показа това. И сега е много, много трудно за тези либерални ционисти, които се опитват да пременят тази прогнила идеология, която е расистка идеология, основана на усещане за превъзходство. Сега им е много трудно да го направят, защото истината е наяве. И не става въпрос само за Нетаняху, това е другото.

Либералните ционисти се опитват да ни убедят, че всичко е заради Нетаняху или Бен-Гавир. Но, знаете ли, това е болно общество, болно и расистко, заселническо общество, което не вижда палестинците като хора или достойни за неща, от които повечето хора се нуждаят, за да оцелеят, като вода, електричество и храна, чиито доставки те спряха.

Така че мисля, че в дългосрочен план това ще има огромно въздействие. Мисля, че ционизмът сега е в краен упадък, защото по-младите поколения бяха травматизирани, наблюдавайки това. И мисля, че, както споменахте, в по-широк смисъл това изложи Съединените щати, Великобритания и други, тъй като Израел е малка държава, няма толкова голяма тежест без Съединените щати, в частност.

И по дяволите, всеки, който гледа какво се случва в Газа, е травмиран и въпреки това всички наблюдаваме Съединените щати, за които са ни казвали от малки деца, че са този страхотен светъл град на хълма, тази изключителна сила. И гледаме Байдън, този президент, който има каша вместо мозък, как всеки ден се качва на подиума, и защитава всичко и казва, че ще изпрати още оръжия и повтаря цялата израелска пропаганда.

Мисля, че хората са шокирани. Имаше силен сблъсък на идеология и реалност в унищожаването на Газа с помощта на Съединените щати. И да се надяваме, че ляво ориентираните хора ще настояват за това, аз говоря за това постоянно, защото мисля, че това е възможност, която може да не се появи отново, защото е толкова ясно какво се случва. Ясно е, че Съединените щати са геноцидна сила, ясно е, че повечето европейски правителства са геноцидни и очевидно е ясно, че Израел е геноциден. Дори войната в Ирак — имаше много поводи за пробуждане, които се случиха по това време, но не беше геноцидна война, въпреки че жертвите може да са били милиони. Но там не бомбардираха специално деца. Не се прицелваха специфично в деца, както е в Газа.

Това е чист геноцид и всички го знаят. И все пак британците, американците, европейците и Германия всички го подкрепят до последно и го въоръжават, допринасят за това и участват. Така че мисля, че това ще има голямо въздействие не само върху ционизма и Израел, но и върху идеологическата инфраструктура, която оправдава западната сила. Беше направена на пух и прах. И ще завърша с това. Точно вчера Камарата на представителите прие законопроекта за санкциониране на служители на Международния съд, които са участвали в издаването на заповедите за арест на Бенямин Нетаняху и Йоав Галант. По дяволите, това е много показателно, нали? Буквално ни баламосваха толкова много години за този основан на правила ред и прочие, беше страхотно и можехме да го празнуваме като това невероятно върховенство на закона, когато се използваше срещу нашите противници, но в момента, в който го насочиха срещу нас, те буквално казват, че ще санкционираме длъжностните лица, които го правят … това е лудост, толкова е очевидно, толкова очевидно. Не мисля, че някога е било по-очевидно. Трябваше да свалят маската, за да осъществят този геноцид и ние наистина, наистина трябва да се възползваме от това, защото сега имаме възможност. Наша отговорност е наистина да определим американската мощ като голямото зло в нашия свят.

– Какво мислите, че ще се случи с Газа, след като приключат? В общи линии изравниха цялото място със земята, така че дори не съм сигурна как въобще е останало нещо за бомбардиране.

– Да, съгласен съм. Моето усещане е, че им трябва победа, защото другото нещо е, че те убиха огромен брой хора и осакатиха огромен брой деца, но всъщност не са постигнали много, не са върнали всички заложници. А и атаките на съпротивата не са спрели, съпротивата все още убива израелски войници и все още съществува. Също им разказаха играта в Южен Ливан. Така че усещането ми е, че при тези обстоятелства си казват, че имат нужда от победа, за да сложат край на тази война. Победата ще бъде, че ще анексират Северна Газа от лагера Джабалия нагоре. И ако погледнете кампаниите за изтребление, които се провеждат в Северна Газа, те искат да я изчистят, за да могат да я анексират.

Мисля, че дори има хора, които са готови за заселване. Така че ще анексират Северна Газа, а останалата част от Газа ще бъде просто това разрушено място, което вероятно ще бъде възстановено с пари от Персийския залив, предполагам, и ще бъде поставено под контрола на институция в стила на Палестинската власт, вероятно самата Палестинската власт.
А Палестинската власт работи за Израел, беше създадена по начин, по който да бъде под контрол. Мохамед Далан, който участва в опита за преврат през 2006 г. в Газа, който е фаворит на ЦРУ и когото искаха да сложат на власт тогава, мисля, че вероятно ще се опитат да го инсталират като някакъв вид президент или поне някакъв вид лидер в останалата част от Газа. Що се касае до Западният бряг, кой знае? Очевидно сега ще има офанзива в Западния бряг. В идеалния случай, израелците биха искали да преместят всички палестинци от Западния бряг в Йордания, но не знам как биха го направили без друга кампания на изтребление, която биха могли да направят, кой знае? Но да, не знам. Кой знае. Фактор е и Иран, който искат да нападнат. В момента те контролират ситуацията. Но има много непредвидени последствия, за които дори те не са наясно. Никой не е. Така че могат и да загубят контрол в даден момент.

– Очаквате ли администрацията на Тръмп да окаже натиск върху израелското правителство? 

– Не. Те ще бъдат по-зле и от администрацията на Байдън. Смятам, че ще направят каквото им се каже. 

– Мат, много Ви благодаря за отделеното време. 

– Благодаря. Беше ми приятно да се запознаем. 

– На мен също. 

ВИЖТЕ ОЩЕ:

loading...

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.