Само преди седмица бях в Плевен във връзка с номинацията на моя пиеса в Националния конкурс за българска драма, организиран от Плевенския театър „Иван Радоев“ – с важното участие на г-жа Г. Пирозова, драматург (веднага след конкурса тя бе уволнена, както става с всички ярки личности в България) и член на журито.
Дълго се разхождах в зеления парк в центъра на града – облечен в ефирната одежда на младата пролет, красив, въпреки че фонтаните бяха още безмълвни. Седнах на пейка в малката стара градска градина с паметниците на цар Освободител, ген. Скобелев и ген.Тотлебен. Дълго се взирах в прекрасния монумент на падналите във войните, увенчан с фигурата на ген. Владимир Вазов. Върху каската на една от войнските статуи настойчиво кацаше упорит гълъб. Откъснах листенце здравец за спомен от градинката около величествения параклис-мавзолей „Св. Георги Победоносец“, който пази костите на руските воини, загинали по време на героичната обсада и превземането на града. Имената им са изписани със златни букви в центъра на четирите стени на свещената сграда. Край вечния огън видях млада майка, която бе довела тук двете си дечица – за да се преклонят пред героите и да помнят истинската история на своя град и Родина. Казах й: при толкова светини на Освободителната война в Плевен, няма как децата Ви да се проникнат от днешните лъжи за българското Освобождение. Тя неуверено кимна.
Вървях и си спомнях как преди пет-шест години с моето момиченце се изкачихме до Плевенската Панорама – олтар на пролятата за България руска кръв, вечен символ на руската слава.
Не можех да допусна, че само седмица подир моето „ходене по Плевенската епопея“, точно в Панорамата – храм на руското оръжие, донесло свободата на нашия народ, няколко еничари ще открият изложба на турския ятаган. На тоя ятаган, с който петстотин години дивият поробител кла българите. Символът на турското зверство. Олицетворението на робията. Изложбата се „открива“ не другаде, а в Панорамата, за да докажат днешните дерибеи колко по-добре щяхме да си кютим под сянката на султана. За да докажат, че са били и са си останали рая. За да докажат, че няма нищо по-гнусно и по-неблагодарно от духовния роб. За да се изплюят върху руската саможертва.
Паметната изложбица „изкуството на ятагана“ – със или без украса – е открита от същата тая Йотова, която вече осем години издува телеса като вицепрезидент, същата, която хариза българските златни съкровища на сиромасите-глобалисти в Лос Анджелис. Същата, която още навремето бе отбелязана от бащицата Сорос като особено податлива към неговите филантропски изкушения. Сега явно е съблазнена от нежния рисунък върху ятагана, с който Ердоган се готви да отсече една трета от българската територия.
А край нея на „официалните“ фота стоят важно изпъчили благоутробията си стари „патриоти“ като Румен Петков, кмета на Плевен и прочие кримки – и те поклонници на ятагана. Че и някаква госпожа, отговорник по културата и религиите, която се подвизаваше и на акцията по номинирането на пиесите. Мероприятия, какво да правиш.
Пфу, пършива гнусотия! Българийо, мила моя майно льо, не свърши ли твоето унижение? Не свърши ли твоето разпятие? Колко дълго още разни кирякстефчовци, излезли от утробата ти, но недостойни да се нарекат българи и да лижат калта под нозете ти, ще те посичат с ятагана на предателството?
„Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода“ – казал го е … Ех, казал го е този, чийто паметник повалиха във Враца.
А в Плевен явно ДПС-то не си поплюва. Миналата година то прослави рождения ден на Осман паша. И аз написах по тоя повод: „Осман ли е националният герой на България“?
За нашата продажна криминокрация – със сигурност е така. Скоро на мястото на съборените монументи на българските и руски герои ще почнат да вдигат паметници на османлиите – с ятаган, готов за сеч, в ръка.
Автор: Милена Върбанова
Да, ‘продажна криминокрация’ вилнее из политическата върхушка. Понятието е вярно и смазващо с функционирането си в нашата клета практика! Есето Ви, Милена, е чудесно с кървавата си истинност и вопъл, вопъл от продажните безродници на властта и в случая, и вече толкова години инквизирана и инквизираща демокрация уж. Безумна подла коварна родофобия, Соросоиден триумф на „безродници“, както ги определи Патриарх Даниил, позор за българин по паспорт, дебелоочие на скандални субекти да остават на постовете си с безумната си суета, наглост и безсрамие. Поздравления, Милена, за живата Ви съвест на Българка.
По този повод писах за ятагана:
ЯТАГАН
До там ли я докарахме в падение
на ятаган да славим красотата?
До тук ни черни омерзение –
да аплодираме убиваща отврата!
11.04.2025
София
Прекрасна статия, браво на авторката!
Поклон пред паднаыите за свободата на България и анатема на днешните продажни политици.
Visit Abacus Market for a cutting-edge encrypted experience in 2025
Experience Abacus Market, the secure platform I need
Abacus Market Mirror
Призовавам всички към спокойствие докато дойде времето за действие. А то е неумолимо! Скоро ще падат глави на политици родоотстъпници!
Съвсем неочаквано в самия край на вече излишно дългата ми кариера, бях въвлечен в бъркотията свързана с възхвалата на турското оръжие в България. Действително няма по-гнусно отношение към Освобождението ни от турско робство от това да възхваляваш оръжието на поробителя ни. Професионално се сблъсках с прокурор от Русенската прокуратура – Колицова, награждавана от бившия главен прокурор за усърдието си. Тази женичка е попиляла колекционерите на старо оръжие в България. За нея не съществува понятието „Територишална компетентност“ на прокуратурата и тя в битието си на русенски прокурор образува и води десетки дела срещу колекционери в страната – няма отговор защо се допуска това от Главна прокуратура. Изземват се компютрите на колекционерите, телефонте им се подслушват денонощно, домовете им се обискирт брутално и всичко което е руско се иззема. Историческите познания на тази „специалистка“ са на нивото на австралопитек и по всяко дело тя харчи абсурдни суми за експертизи – дали има „дялкане“ на тези пари аз не знам разбира се. Характерното е и това, че Колицова не приема становищата на експертите, че дадени оръжия иззети по нейно нареждане не са архиологически обект – къдравата и главичка просто не може да побере това което е необходимо за да стане нещо архиологически обект. Делата наблюдавани от нея продължават с десетилетия а нарушенията на закона извършвани от самата Колицова са десетки за всяко едно дело. Нейните подвизи никак не трогват Главна прокуратура – там са заети с други страдания, напоследък и европейски. Така че мили колекционери на старинно оръжие – пазете се от прокуратурата и особенно от русенската. Не се хвалете в социалните мрежи, че сте открили нещо наистина истискко – не дай-боже руско. Загубени сте в този случай. Не се събирайте на срещи – между Вас вече има внедрени шпиони на Колицова. Пазете си – вие сте нужни на България а не Колицова.
Хр. Ботев:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина —
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат ме си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!…
Ах, мале — майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти ’га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко — питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
„Нехранимайка излезе“,
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват…
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то ’га се сберат момите
пред назе, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка —
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина…
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене —
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади…
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат —
силно да любят и мразят…
Ако ли, мале, майно ле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с игляни пушки[1] на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни —
красно, с две думи заветни:
свобода или смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна…
Пък тогаз… майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда —
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Бележки
[1] игляни пушки — стари пушки с тънка дълга цев ↑
Христо Ботев:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина —
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат ме си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!…
Ах, мале — майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти ’га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко — питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
„Нехранимайка излезе“,
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват…
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то ’га се сберат момите
пред назе, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка —
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина…
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене —
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади…
Но туй щаг братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат —
силно да любят и мразят…
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с игляни пушки[1] на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни —
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна…
Пък тогаз… майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда —
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Бележки
[1] игляни пушки — стари пушки с тънка дълга цев
Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна — запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти[1] войводи —
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода —
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея[2]
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри[3],
кахъри, черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири — не бой се, —
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та ’ко[4] ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища —
горите ще я поемат,
долища ще я повторят
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли —
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи —
ала съм му думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти —
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, —
пък ще си викна песента!
I
Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари[5]?
Овчар ли по планината,
или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав —
по румелийски полета…
Един бе Чавдар войвода —
един на баща и майка,
един на вярна дружина;
мъничък майка остави,
глупав от татка отдели,
без сестра, Чавдар, без братец,
ни нийде някой роднина —
един сал вуйка изедник
и деветмина дружина!…
Хлапак дванайсетгодишен,
овчар го даде майка му,
по чужди врата да ходи,
на чужд хляб да се научи;
но стоя Чавдар, що стоя —
стоял ми й от ден до пладня!
И какво да ми спечели?
Голям армаган на майка —
тез тежки думи отровни:
„Що ме си, майко, продала
на чуждо село аргатин[6]:
овци и кози да паса,
да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:
да имам баща войвода
над толкозмина[7] дружина,
три кази[8] да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя —
при тоз сюрмашки изедник! —
копилето му да бавя;
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ще да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара баир на кола!…
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко — казвам ти,
не ща при него да седя,
копилето му да бавя
и крастите да му завръщам.
Яли ги свраки и псета!
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина;
татко ми да ме научи
на к’ъвто искам занаят.“
Зави се майка, замая —
камък й падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
във очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда[9] клета, та плаче.
Чавдар я плахо изгледа,
и с сълзи и той на очи,
майка си бърже попита:
„Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала
сирота, гладна и жъдна?…“
Прегърна майка Чавдара,
в очи го черни целуна,
въздъхна, та му продума:
„За тебе плача, Чавдаре,
за тебе, дете хубаво,
писано[10], още шарено:
ти ми си, синко, едничък,
едничък още мъничък,
а лоши думи хортуваш; —
как ще те майка прежали,
да идеш, синко, с татка си,
хайдутин като ще станеш!
Татко ти й снощи доходял,
за тебе, синко, да пита —
много ме й съдил и хокал,
що съм те, синко, пратила
при вуйча ти, а не при него —
да види и той, че има
хубаво дете юначе;
далеч ли да го проводи,
на книга да се изучи,
или хайдутин направи,
по планината да ходи.
Триста й заръци заръчал,
в неделя да те проводя
на хайдушкото сборище…
Ще идеш, синко Чавдаре,
едничко чедо на майка!
Ще идеш утре при него;
ала те клетва заклинам,
ако ти й мила майка ти,
да плачеш, синко, да искаш,
с дружина да те не води,
а да те далеч проводи,
на книга да се изучиш —
майци си писма да пишеш,
кога на гурбет отидеш…“
Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище;
а майка ядна[11], жалостна,
дете си мило прегърна,
и … пак заръда, заплака!…
Опитах се да постна от поезията на Ботев, „Хайдути“ и „На прощаване“, но нещо не се получи. Дали е случайно, не знам.