Гочо Василев (62 г.) е легенда на пловдивския „Локомотив“. Той е най-резултатното дясно крило в историята на българския футбол. В А-група  отбелязва респектиращите 150 гола. В националния отбор рита рамо до рамо с Гунди, Пенев, Чико…Сред големите му авери е и съотборника му Христо Бонев. Става сребърен медалист на олимпиадата в Мексико- 68 г., където сам отбелязва 4 гола срещу Гана. Гочо е единствения роден играч, който на 40 години се завръща във футбола и става голмайстор на Б-група. За подвизите му на зеления терен още се носят легенди. На един мач в Търново тарана е тежко ранен. Футболист на Етър му избива два зъба. Гочето плюе кръв, но пак е по-бърз от вятъра. И вкарва победния гол. Василев тренира юношите на „Локо Пд.“. Той е сред най-близките приятели на убития клубен президент Георги Илиев. Само пред него шефът на ВАИ- холдинг споделил плановете си за бъдещето на отбора. А само пред skandalno.net уникалния футболист склони да се изповяда.

– Откъде идва прякора ти „Джин гиби“?

– Публиката ми измисли това прозвище, понеже бях  непридвидим на терена. Все изниквах там, където най-малко ме очакват. За 18 години във футбола никога не съм имал спадове в играта. На всеки мач се хвърлях като за световно. По-трудно ми беше да не вкарам гол, отколкото да вкарам.

– Как влезе във футбола?

– Родом съм от Гоце Делчев. Бях юноша на местния „Пирин“. После влязох в казармата. На едно армейско първенство обаче ме забелязал треньора на „Локо“ Димитър Григоров. Едва изчака да се уволня, за да ме вземе в отбора. Наложих се веднага. В първите пет мача за „смърфовете“, вкарах пет гола- по един във всеки мач. Тренера обаче беше голям психолог. Щом отбележа, веднага ме вадеше, да не се главозамаям.

– Кой е най-силния ти мач?

– През 70-та година срещнахме „Ювентус“ за Купата на УЕФА. Преди началото на двубоя феновете превърнаха ст. „Де ле Алпи“ във врящ котел. Но радостта им трая само миг. Още в 47-та секунда разстрелях вратаря Дино Дзоф за 1:0. После обаче сръбския съдия подпря италианците с две дузпи и те ни биха. Години по-късно със същия рефер се засякохме в една белградска кръчма. И на половин бутилка шльокавица тоя чатрак ми призна: От Юве, вика, тогава ми дадоха една кола да свирим мачот за тех. А вие що ми дадохте? Едва се свържах да не му цапна един по муцуната.

– Публиката те помни като най-големия шоумен на терена. Кога беше най-весело?

– На един мач срещу „Левски“. Срещата се игра пред 60-хилядна публика на градския стадион в Пловдив. Мача беше много надървен. Ако „сините“ биеха- ставаха шампиони, а ако ли не- трети. На нас пък ни трябваше победа за да грабнем среброто. Мачът отиваше наравно, но 2 минути преди края аз изригнах и вкарах победния гол. После отидох в центъра на терена и направих челна стойка на точката. Обаче в БФС нямат чувство за хумор. Глобиха ме 120 лева за гавра с противника. Същия номер съм го правил и срещу „Ботев“. И пак ме глобиха. Най-много голове имам срещу „канарчетата“- 13. За гол в градското дерби даватха по 500 лв. Затова още бъзикам ботевисти, че благодарение на тях съм си купил апартамента.

– А кога ти беше най-трудно?

– Веднъж гостувахме на „Етър“. Тия търновлии бяха същински касапи. Влизаха с бутоните и мятаха юмруци като вятърни мелници. При поредния финт един ме удари и ми изби два зъба. От устата ми бликна кръв като ниагарски водопад. Ядосах се. Взех топката и фукнах по-бързо от вятъра. И забих най-красивия гол в кариерата си.

– Големи приятели ли бяхте с Христо Бонев?

– Да. Със Зума си партнирахме в атаката на „Локо“. Като дойде в отбора той беше голямо дърво. Аз го разтропах във футбола. Хареса ми това, че е амбициозен. В мъжкия отбор Ицо се наложи трудно. Не му вървеше играта и феновете негодуваха. Гледаше ме как бележа във всеки мач и веднъж ми вика: Бате Жоре, дай да вкарам и аз един гол, че публиката ще ме изяде. А аз му викам: Сложи си главата на голлинията Ице, ще вкарам топката със спонт. Зума се засегна от тая шега, но

после станахме първи приятели. Тоя лаф, със спонта, тръгна от турнето на националния ни отбор в Австралия.

– Какво се случи там?

– Играхме три мача- срещу Сидни, Мелбърн и Аделаида. От общо 6 гола за нашите, 5 вкарах аз. Шестия заби Динко Дерменджиев с глава, но след моя асистенция. После го майтапех, че и тоя гол не е негон, а мой. Кодошех го, че съм го вкарал с рикошет, като само съм използвал главата му. Чико много се дразнеше.

– Защо не проби в националния отбор?

– С националната фланелка изиграх 27 мача. Обаче ме викаха само за квалификации. И въпреки че в контролите вкарвах по 2-3 гола,  на голям футболен форум така и не отидох. Времената бяха такива. А-отбора се редеше не от треньора, а от разни генерали. И ако не играеш в ЦСКА или „Левски“ шансът ти да влезеш в националния беше нулев. На една контрола срещу ЦСКА- Москва бучнах два феноменални гола. Но пак не ме взеха за Европейското. В същото време имах цял куп оферти от немски и италиянски отбори.

– Сребърен медалист си от Олимпиадата в Мексико- 68 г.

– Там националния ни тим мачкаше наред. Бихме Мексико с 3:2 и се изправихме срещу Гана. Тогава настъпи моя час. Размазахме африканците с 4:0. И четирите гола вкарах аз. На финала срещнахме звездния тим на Унгария. Там обаче съдията ни поряза. При 1:0 за нас тоя шамандурник изгони трима наши играчи. И паднахме лошо, с 4:1. Така останахме втори, а имахме реални шансове за злато. На „гулашите“ обаче им го върнахме тъпкато. На квалификациите за европейското ги смачкахме с 3:0.

– Как стана голмайстор на Б-група?

– През 80-та година приключих с футболната си кариера и станах треньор на родния си тим „Пирин“. Вкарах отбора в А-група и на 40 години ме обвзе втора футболна младост. Влязох да играя  за един сезон и станах голмайстор в Б-група.

– Знае се, че с президента на „Локо Пд.“ и „ВАИ- Холдинг“ Георги Илиев бяхте близки приятели.

– Жоро Илиев, лека му пръст, беше голям пич. Много обичаше да седне на чашка с голяма компания. Въпреки че се заграждаше с 10 бодигарда, до края си остана земен човек. Колкото души са дошли да дирят милостиня, никого не е върнал празен. Щедър човек. Беше романтик. В най-смелите си мечти виждаше „Локо Пд.“ евро-шампион. Блазнеше го мисълта един провинциален тим да постигне това, което софийските грандове още не са направили. Сподели ми го веднъж на маса. Жоро Илиев уважаваше смелите. Веднъж ме пита: Гоче, кажи кои са най-великите македонци? Владимир Димитров- Майстора и Гочо Василев- Майстора, му отговарям аз и му смигам. Ми аз къде съм в тая класация, пита ме той, но вече със сериозен тон. Ти си по-назад, викам му. Като ни вкараш в Шампионската лига, ще те призная за по-велик от мен.

„Локо“ гостува на „Брюж“ в квалификациите за Шампионската лига. Сутринта, ден преди мача телефонът ми звъни на пожар. Беше Жоро Илиев. Хващай първия чартър и идвай в Белгия. Трябваш ми! Излитам като ракета и след няколко часа съм вече в Брюж. Гърлото ми е пресъхнало от притеснение, че нещо е станало с отбора. Но в хотела ме посреща Жоро с широка усмивка: Как си тая вечер Гоче? Доскуча ми и те викнах да пием по една ракия. Такъв човек беше той.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: