Любимата на малки и големи традиционна българска мартеница, е един от най – светлите символи на любовта, щастието и здравето. Съществуват много легенди и предания за това откъде идват мартениците, но ние избрахме да ви разкажем най – романтичната от всички тях.

Красива приказка за българската мартеница

Тази история се случва преди много векове, във времето на великата прабългарска държава. Владетелят хан Кубрат усещал, че дните му на този свят са преброени и извикал в шатрата петте си верни синове. Там той заръчал никога да не се делят и да са винаги заедно, защото само така ще останат силни и независими. Почнат ли да се хапят един друг лесно ще бъдат поробени, самите те убити, а жените и децата им продадени в робство.

Не минало много време и хан Кубрат починал. Научили новината, хазарите нападнали ненадейно и успели да пленят красивата ханска щерка Хуба. Хунският предводител Ашина поставил ултиматум на българските принцове – или ме признавате за владетел, или никога повече няма да видите лицето на сестра си, а земите ви ще бъдат отнети. Болката била голяма, а мъката по изгубената сестра не давала покой.

И тогава се случило най – лошото. Решили да се разцепят. Най – големият Кубратов син Бат – Баян станал васал на хазарите и останал при своята пленена сестра. Другите също не спазили бащината повеля и се разцепили, търсейки земя за племената си. Единият от тях потеглил на север, а Кубер, Алцек и Аспарух на юг. Преди това обаче обещали на Баян и Хуба, че ще ги освободят, когато намерят земя за народа си. Аспарух казал да чакат птица със златен конец на крака, която ще им извести да се готвят за бягство.

Не минало много време и Хуба дочакала своя гълъб на надеждата, чийто крак бил овързан със златна нишка. Баян и принцесата избягали от злия хан Ашина и така стигнали до река Дунав. Там не знаели какво да сторят, как да преминат на отсрещния бряг и само птицата можела да им покаже накъде да тръгнат. Баян измъкнал бял конец от дрехата си и го вързал за крака на птицата. Пуснали гълъба да полети, но в този момент се появили хуните и ги обсипали с дъжд от стрели.

Баян бил уцелен, кръвта му рукнала от отворената рана, а единият край на белия конец се обагрил в червено. Малко оставало хуните да ги поробят отново, но за щастие в този момент Аспарух застанал от другия край на Дунав, което прогонило насилниците.

Така Баян и Хуба преминали реката с помощта на брат си. Тогава Аспарух взел обагрения с кръв конец и завързал заедно белия и червения край. На всеки от своите войни закичил по едно късче от тази свещена реликва и пред войската произнесъл тържествено слово. Признал, че ако той и братята му послушали съвета на баща си, никога не би могло да бъдат поробени, а грешката и своеволието им били заплатени с кръвта на хиляди поробени души.

Накрая Аспарух поръчал обагреният в червено и бяло конец никога да не се разкъсва, за да остане завинаги символ на българския народ. Така останал обичаят всички българи да носят мартеници на 1 март, служещи като свещени реликви за здраве и радост.

На днешния празник на нас също остава да си пожелаем оттук нататък да бъдем единни, да забравим за дребните си желания и да осъзнаем, че само с общи усилия ще направим страната си по – силна и красива.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: