Звезделин Минков е един от най-добрите имитатори на Тодор Живков. Обожава да разказва вицове и хуморески от времето на соца, а някои от тях дори осъвременява, за да са „по-смилаеми“ за младото поколение на България. Снимал се е в десетки български филми, има безброй роли в няколко театъра в страната, пътувал е на турнета с Лили Иванова и незабравимия Емил Димитров. Роден е на 10 ноември 1959 г. в Козлодуй, но днес е щастлив, че живее в града и дома на любимата си жена – Антоанета, с която съдбата го събира преди 4 лета. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Елка Михайлова и в момента е актьор на свободна практика.

– Какво си пожелавате навръх рождения ден?
– Здраве, защото по последни данни на статистиката всеки пети българин е с психически отклонения. И за това има причина – напрегнатият начин на живот, който водим. Ние сме в непрекъснати притеснения както за нас, така и за сигурността на страната, изхранването на населението. Непрекъснато ни заливат с ужасна информация, което влияе на психиката ни. Проблемите на бежанците станаха и наши, което ще ни обремени още повече. Пожелавам си здраве, а всичко останало е от Лукавия, както се казва. Виждате как са се овълчили хората. Богатите искат да имат все повече и повече. Депутати и министри искат от 10 милиона да направят 100 милиона, което е жалко от гледна точка на това, че човек не носи парите си в гроба, че си отива гол, както е дошъл.

– Каква беше изминалата година за вас?
– Въпреки проблемите, с които ни залива телевизията, за мен годината бе спокойна. Тя мина под знака на любовта. Казвам го, защото аз цял живот, като истински Скорпион, непрекъснато се влюбвам. И разбира се, съм живял с различни жени. От 4 години обаче съм влюбен в една и съща жена. И продължавам да я обичам. На 10 ноември ставам на 54 години и за първи път моите мъжки очи, когато срещнат други очи – женски, гледат на тях като на музейни експонати. Изключение има само едно – очите на моята Антоанета, в която съм влюбен. Нямам този апетит, който имах през годините по отношение на мадамите. Не можех да се задоволя с женската красота и непрекъснато търсех начини и имах желание да се доказвам на нежния фронт. Сега Антоанета ми е напълно достатъчна. Тя хем ме зарежда с енергия, хем ме успокоява. Дори си мисля, че ако я бях срещнал по-рано, пак щях да си бъда само с нея. Тя ми доставя удоволствие, изпълва ми дните. Много ми е приятно да я чакам вечер, да се прибера от работата, да си правим взаимни изненади. Щастлив съм, че миналото лято се преместихме да живеем в Стара Загора, където тя има апартамент. Преди това бяхме на квартира в София, но както се вика: „Няма значение кой откъде е тръгнал“.

– Имате ли незабравим рожден ден, за който да ни разкажете?
– Незабравимият ми рожден ден беше на 10 ноември 1989 г. Тогава навършвах 30 и чух новината, че Тодор Живков е паднал от власт. Помня всичко от този ден, сякаш беше вчера. В 18 часа се обличах да излизам. Тъкмо си слагам вратовръзката и чувам по радиото: „Днес бе освободен от длъжност генералният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ другарят Тодор Живков“. Настръхнах. Не можах да повярвам, че се е случило. Беше ми като гръм от ясно небе. Баща ми, лека му пръст, който беше роден 1921-ва, викаше: „Звезди, да знаеш, че Живков няма да издържи, ще го махнат приживе“. Аз не му повярвах, защото мислех, че в ЦК са пожизнени. Тогава с жена ми отидохме на ресторант. И аз го имитирах на масата, но за първи път спокойно. Преди това го имитирах пред кметове на градове и партийни секретари, но го правех зад завесата на сепаретата, рискувайки да бъда докладван. Чувствах се удовлетворен. Имитирах го със задоволство и спокойствие, защото знаех, че вече няма кой да пише докладни до Държавна сигурност. Така мина най-незабравимият ми рожден ден. Иначе празникът го отбелязвам в семеен кръг – домашна обстановка, ресторант или на работа, ако имам ангажимент – отивам.

– Кой е най-хубавият и най-лошият момент в живота ви?
– Имам много хубави моменти. Един от тях е когато бях актьор във Врачанския театър и се обадиха да гастролирам в Народния театър „Иван Вазов“ с главна роля в постановка на Иван Кулеков. Не мога да ви кажа с какво вълнение прочетох афиша: „В главната роля Звезделин Минков. Участват още Стефан Данаилов, Велко Кънев, Георги Мамалев“. Ей, неописуемо чувство – името ми над това на звездите. Ще ви разкажа и за още едно подобно вълнение. Беше през 1980 г, когато ми се обади Лили Иванова ис нейния специфичен глас започва: „Трябва да дойдеш с мен на турне, защото еди-кой си се разболя. И в зала 1 на НДК…“ (Тук Звезделин започва да я имитира едно към едно – б.р.) И представете си, пътувам из страната с Лили Иванова. Бил съм на турне и с Емил Димитров. Такива са хубавите неща от живота. Лошите – гледам на тях да не обръщам внимание. Направя ли го, означава да окапя от състезанието, наречено живот. Имал съм лоши моменти, но не съм страдал толкова много, че да бъда изваден от равновесие. Винаги съм вярвал, че след лошото идва хубаво, че няма от какво да се страхувам.

– Как виждате себе си след 20 години?
– Като сега, енергичен. Тези дни се размислих за възрастта, за това, че имам колеги на 74 години, които още играят. Аз и сега съм побелял, така че няма да има промяна в цвета на косата. Дано поотслабна малко, защото напоследък качих килцата. Нещо трапезата взе да ми се услажда, компанията също. Ако отслабна, на 74 ще бъда като Ал Пачино. Казвам ви го, защото той е моят идол. То е ясно, че има разлика между един мъж на 70, който живее в град, и този, който е на село. За съжаление селският живот скапва по-бързо човеците. Ще бъда млад по дух, защото много обичам да ходя пеша. Постоянно се разхождам от единия край на града до другия, обикалям центъра, разхождам се до езерото.

– Страхувате ли се от старостта?
– Скорпионите непрекъснато мислят не толкова за старостта, колкото за смъртта. Мисля, че това е вродено на нашата зодия. Ние сме като философите, които мислят, че човешкият живот е просто път от раждането към смъртта. Баща ми беше учител по биология и много добре ме беше подготвил за това как да възприемам смъртта, в това число и неговата. Когато започна да губи паметта си, да се движи бавно, аз често го посещавах, защото той си беше в Козлодуй, а аз в София. Тогава започвах да плача… А той ми викаше: „Сине, няма нито да се плашиш, нито да плачеш, защото по-лошо ще става, не по-хубаво“. Помня и едно интервю на Стоянка Мутафова пред Кеворк. Годината беше 1979. Тогава тя каза, че се страхува от смъртта. Но ето, удари 90 години и си е жива, здрава, енергична. Така че не бива да се страхуваме от смъртта.

– Вярвате ли в съдбата, в това, че на всеки е предначертано какво да изживее?
– Да, вярвам. И още вярвам в това, че човек не бива да се ядосва, каквото и да му се случва. Питали са ме, защо съм напуснал Народния театър и съм отишъл в Ямболския. Отговорът е прост – такава ми е била съдбата. През 1986-а имах личен проблем. За да го реша, посетих Ванга. Тя ми каза неща, които са прекалено лични, за да ги споделям. Но те до едно се сбъднаха. Откакто видях, че предначертаното се сбъдва, не се ядосвам и животът ми се подреди за добро.

– С днешна дата кой политик бихте имитирали с кеф?
– Никой, дори Михаил Миков с неговото специфично „л“ не ми е интересен. Канят ме по разни ангажименти и искат да разказвам вицове. Но сякаш българите се дистанцираха от политиците. Не са им интересни, дори напротив – отвратени са от тях. Затова старите вицове от едно време, ги поосъвремених малко, за да разсмивам хората. Бойко Борисов няма какво да го имитирам. Ако го направя, хората ще рекат, че пунтирам Краси Рядков.

– Любима ннига?
– Майка ми беше учителка по литература да ми е жива и здрава, скоро ще навърши 80 години. Благодарение на нея си записвах всичко, което четях. Така в 6 клас имах дневник, в който бях записал 300 прочетени книги. После бройката нарасна. Обичам книгите, но нямам любима. Гордея се, че преди време записах на дискове 150 романа, за да могат незрящите хора на България да ги слушат. Наистина не мога да посоча любима книга. Не мога да сравня Толстой с Чарлз Дикенс. Това са два различни колоса.

– Любим филм?
– „Гара за двама“, гледал съм го няколко пъти. И винаги плача, сълзите ми потичат от самосебе си.

– Автомобил?
– Нямам любима марка. Аз дори не различавам отделните емблеми, не правя разлика между „Ауди“ и БМВ. Но зная, че и двете марки возят добре.

– Любимо ястие?
– Обожавам простичкия боб. Приготвям си го и сам в гърне с много подправки и винаги се получава адски вкусен.

– Любим парфюм?
– Не съм придирчив към парфюмите, но има един, който ме качва в небесата. Това е „212″. Ароматът му ме кара да мечтая.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

http://youtu.be/CyrN4CnE80I

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: