Автор: Дейвид Бетц, Кингс Колидж Лондон, факултет по военни науки, militarystrategymagazine.com

Част 2: Стратегически реалности

Това е втората от две статии за настъпването на новата неудобна стратегическа реалност за Запада, която се състои в това, че основната заплаха за сигурността му не идва отвън, а е вътрешна – по-конкретно гражданска война. В първото есе обясних причините за възникването на тази ситуация: комбинация от културно раздробени общества, икономическа стагнация, надскачане на елита и срив на общественото доверие в способността на нормалната политика да решава проблеми и най-вече фактът, че определени групи осъзнаха възможните стратегии за атака срещу статуквото, основаващи се на разрушаване на системите на уязвимата критична инфраструктура. В тази статия ще се разпростира върху вероятната форма, която гражданската война ще вземе, и върху стратегиите, които могат да бъдат приложени за минимизиране и смекчаване на щетите, които тя ще нанесе.

Към момента на написване държавите, които най-вероятно първи ще преживеят избухване на насилствен вътрешен конфликт, са Великобритания и Франция — и двете вече са станали свидетели на инциденти, които могат да бъдат определени като предвестници или показателни примери от вида, който ще бъде разгледан по-долу. Условията обаче са сходни в цяла Западна Европа, както и в Съединените щати, макар и по малко по-различни причини; освен това трябва да се приеме, че ако гражданска война избухне на едно място, тя вероятно ще се разпространи и другаде.

В предишна статия в това списание обясних как условията, които учените смятат за показателни за зараждането на гражданска война, са широко разпространени в западните държави. Според най-разпространената оценка в съществуващата литература, в страна, където тези условия са налице, вероятността за реална гражданска война е четири процента годишно. Ако приемем това за основа, можем да заключим, че вероятността за избухването ѝ в рамките на пет години е 18,5 процента.

Нека приемем, въз основа на съвсем скорошни изявления на авторитетни национални политически или академични фигури, че в Европа има поне десет държави, изправени пред перспективата за насилствен вътрешен конфликт. В Приложение 1 (накрая на статията – бел. ред.) давам петнадесет такива примера — читателите могат да отхвърлят които и да е пет от тях, които им се струват по-малко достоверни. Вероятността тогава това да се случи в една от тези държави в рамките на пет години е 87 процента (или 95 процента, ако включим всичките 15 от извадката).

Още едно основателно предположение е, че ако това се случи на едно място, има потенциал да се разпространи и другаде. Ако кажем произволно, но правдоподобно, че вероятността за разпространение е 50 : 50, тогава можем да заключим, че вероятността това да се случи в една от десет западни държави и след това да се прехвърли върху всички останали, е около 60 процента (или 72 процента, ако включим всичките петнадесет от извадката) в рамките на пет години.

Разумен човек би могъл да оспори оценката на всички или на някои от тези фактори и изчисления. Може би положението е само наполовина толкова тежко, колкото твърдя аз, и тогава рискът би бил едва два процента годишно? От друга страна, може пък да съм бил твърде предпазлив? Както вече съм аргументирал, усещането за „понижаване в статут“ на бившето мнозинство, което е един от най-мощните фактори за гражданска война, е основният проблем във всички разглеждани случаи. Обективно погледнато, трябва да се заключи, че съществуват предостатъчно основания за тревога относно обезпокоително голямата вероятност от настъпване на форма на война на Запад, от каквато той отдавна не се е смятал за уязвим.

Това ме отвежда до въпроса към кого е адресирана настоящата статия. Първата целева аудитория са държавниците — публика, която се надявам да разбере посланието, че опасността е „явна и непосредствена“, за да използвам жаргона. Втората е широката общественост, към която желая да отправя думите: „Не, не си въобразявате“, усещането, че нещо върви дълбоко погрешно, е правилно.

Накрая, и най-конкретно, се надявам да се обърна към военните командири на всички нива, но особено към онези с най-големи правомощия. Вече четвърт век мислите за въстания и контра-въстания. Вие знаете точно какво го очаква едно разпокъсано общество под икономически натиск, в което политическата легитимност е загубена, защото собствената ви доктрина го формулира ясно. Всичко, което генералните щабове и министерствата на отбраната правят в момента, е второстепенно спрямо първичната опасност.

Има добър прецедент за това, което предлагам. През февруари 1989 г. Борис Громов бе най-високо цененият генерал в съветската армия, очевиден кандидат за началник на Генералния щаб и впоследствие за министър на отбраната. Вместо това той подаде оставка и се присъедини към Министерството на вътрешните работи като командир на вътрешните войски — на практика полицай. Смаян журналист го помоли да обясни защо го прави. Отговорът бе, че се опасява от гражданска война.

Громов вярваше, че съветското общество е структурирано по начин, който го тласка към вътрешен конфликт. Негов дълг, както той го разбираше, бе да преориентира мисленето си, за да посрещне главната опасност. Ситуацията, пред която са изправени днес войниците и държавниците на Запад, е фундаментално сходна. Тя е толкова непосредствена за тях сега, колкото бе за генерал Громов в навечерието на разпадането на СССР.

Въпросът е: ако гражданска война на Запад е потенциално толкова близка, какво би трябвало командирите да започнат да подготвят сега? Отговорът е, че е необходима радикална преориентация на мисленето в западните отбранителни институции. Генералите трябва да започнат да формулират стратегии за реакция на реалността на граждански конфликт още сега. Най-малкото, ако се страхуват за кариерата си, ако започнат да планират избухването на гражданска война без гражданска политическа директива, те би трябвало да потърсят такава директива.

Есето, което следва, може да се ползва като ориентир за някои от нещата, които командирите биха могли да поискат разрешение да разгледат.

В книгата си „Военна стратегия“ Джон Стоун напомня на читателите най-важния афоризъм на Клаузевиц, а именно, че най-същественият етап във всяко съпоставяне между цели и средства е изборът на целта, който от своя страна трябва да се основава на реалистична представа за характера на войната, пред която човек е изправен. Аз ще заявя, че стратегическата цел в предстоящата гражданска война е максимално ограничаване на щетите, които тя ще нанесе.

Всички граждански войни са sui generis, но можем да предположим някои общи качества, които те обикновено притежават и които служат за структуриране на следващото разсъждение за това как да се навигира в предстоящото смутно време. Те са следните:

Гражданските войни нанасят сериозни поражения чрез иконоборчески вандализъм или кражба на културната инфраструктура на обществото — напр. изкуство, исторически обекти и архитектура. Те разрушават човешкия капитал на страната чрез стратегическо масово разселване на цивилното население. Те увеличават уязвимостта на обществото от хищническа чуждестранна намеса.

Гражданските войни са непропорционално дълги и кървави. Статистическо изследване на граждански войни между 1945 и 1999 г. показва, че средната им продължителност е шест години, а общият брой на жертвите е 16,2 милиона — пет пъти повече от този в междудържавните конфликти през същия период. Следователно съкращаването на тяхната продължителност е най-желаната стратегия за ограничаване на щетите. Най-важният аспект на горното е, че чуждата намеса в граждански конфликт изглежда е най-същественият фактор, който удължава продължителността на гражданските войни.

Що се отнася до жертвите, ако вземем Великобритания като пример, с население от 70 милиона, и приемем нива на насилие, равни на най-лошата година от конфликта в Северна Ирландия (1971 г. с 500 убити при население от 1,5 милиона), тогава бихме очаквали 23 300 убити годишно. Ако вземем войната в Босна през 90-те или по-скорошната война в Сирия като ориентир, бихме могли да предположим, че между един и четири процента от предвоенното население ще бъдат убити, а многократно повече ще бъдат разселени.

Относно човешката цена на това, което може да бъде наречено оптимистичен сценарий, читателите биха могли с право да сметнат изложеното за мрачна стратегия. Тя се стреми колкото е възможно да неутрализира/смекчи някои последици, но не допуска, че е възможно те да бъдат изцяло предотвратени. Нейният логически паралел е комплексът от мерки за гражданска защита, предприети някога от много държави в очакване на масови въздушни бомбардировки над градове, които действително се случиха, както и на ядрена война — която за щастие все още не се е случила.

На този етап е полезно да се уточни по-конкретно формата на гражданските войни, които предстоят на Запад.

„Диви“ градове

Западните правителства, поставени под нарастващ структурен цивилизационен натиск и разпилели своята легитимност, губят способността да управляват мирно мултикултурни общества, които са фатално разпокъсани от етническа идентичностна политика. Първоначалният резултат е ускорено пропадане на множество големи градове към маргинален „див“ статус, дефиниран от Ричард Нортън в статия от 2003 г. по следния начин:
…метрополис с население над един милион души в държава, чието правителство е изгубило способността да поддържа върховенството на закона в рамките на града, но остава функциониращ актьор в по-широката международна система.

Концепцията, допълнително развита от Нортън и други, се разбира като обхващаща диапазон от сценарии с нарастващо подивяване, обикновено обяснявана чрез проста типология — зелено (недоминирано от диви характеристики), жълто (маргинално или частично „див“ град) и червено (активно или зародишно „див“ град). През 2003 г. образцовият „див“ град според Нортън бе Могадишу, Сомалия.

Към 2024 г. списъкът на глобални градове, проявяващи някои или всички характеристики на жълта и червена подивялост — като високи нива на политическа корупция, зони с договаряна полицейска юрисдикция или откровено „no-go“ зони, разпадащи се индустрии, рушаща се инфраструктура, непосилен дълг, двустепенна полицейска система и разрастване на частната охрана — би включвал много градове и на Запад. Посоката на развитие е недвусмислено към по-голяма подивялост.

Накратко, нещата очевидно се влошават още сега. Но тепърва ще станат далеч по-лоши — оценката ми е за след не повече от пет години. Причината за това е комбинацията от два други ключови фактора. Първият е градското срещу селското измерение на предстоящите конфликти, което от своя страна е резултат от динамиката на мигриране и заселване. Казано просто, големите градове са радикално по-разнообразни и имат нарастващо взаимно враждебно политическо отношение спрямо държавите, в които са вградени.

Френските избори 2024. Картата е адаптирана от автора върху оригинално публикуваната в „Le Monde“ на 16 юни 2024

Това най-ефективно се илюстрира графично, както на картата по-горе, която показва в черно 457-те френски избирателни района, гласували в първия тур на изборите за Европейски парламент през 2024 г. за Националното обединение (Rassemblement National) на Марин Льо Пен, за разлика от 119-те в бяло, гласували за други партии. Подобни карти, използващи други прокси-показатели за измерване на настроенията срещу статуквото и показващи същия модел на географско разпределение, биха могли лесно да бъдат направени и за Съединените щати, Великобритания и други държави.

Вторият фактор е начинът, по който е конфигурирана съвременната критична инфраструктура — газопреносните, електропреносните и транспортните системи. Отново, простичко казано, жизнените поддържащи системи на градовете са разположени в селските райони или преминават през тях. Това лесно може да се илюстрира по-долу с опростена карта на енергийната инфраструктура на Великобритания. Нито една от тези инфраструктури не е добре охранявана; всъщност за повечето от тях е практически невъзможно да бъдат адекватно защитени.

Съчетаването на тези фактори позволява да се очертае траекторията на предстоящите граждански войни. Първо, големите градове стават неуправляеми, т.е. диви, изтощавайки възможностите на полицията — дори с военна помощ — да поддържа гражданския ред, докато по-широкото възприятие за системна политическа легитимност пада до точка, отвъд която няма възстановяване. Икономиката е парализирана от метастазиращо междуобщностно насилие и съпътстващо вътрешно разселване. Второ, тези диви градове започват да се възприемат от много от представителите на титулярната националност, които сега живеят извън тях, като фактически загубени в резултат на чужда окупация. След това те директно атакуват уязвимите системи за поддържане на градовете с цел да предизвикат тяхното срутване чрез системна повреда.

Опростено представяне на енергийната инфраструктура на Великобритания. Картата е адаптирана от автора

В ограничена, но показателна форма вече са се случвали инфраструктурни атаки от описания по-горе вид. В Париж, през юли 2024 г., голяма саботажна атака срещу мрежата от далекосъобщителни оптични кабели последва серия от координирани палежи по железопътната мрежа. И двете атаки е трябвало да съвпаднат по време с Олимпийските игри, провеждани в града. В Лондон доброволчески групи, известни като „Blade Runners“, са повредили или унищожили между 1000 и 1200 камери за наблюдение, предназначени да прилагат схемата на града за ултра-нискоемисионна зона. Към момента на писане антитерористичната полиция разследва защо основният електрически трансформатор на летище „Хийтроу“ гори, причинявайки закъснение или отмяна на 1300 полета и съответно тежки икономически щети.

Твърдението, че гражданска война надвисва над Запада, е логическо заключение, основано на стандартните и добре разбрани принципи на социалните науки. Вероятното разцепване на мултикултурните общества по идентичностни линии е очевидна хипотеза. Конфигурацията на демографската география и фракционната поляризация като нейно политическо следствие са измерими факти. Уязвимостта на съвременната урбанизация е проблем, който географите обсъждат от поне половин век. С други думи, ситуацията, описана по-горе, е неприятна, но не е спорна що се отнася до разбирането ни за текущата реалност и до теоретичните представи за функционирането на обществата.

В търсене на определение за „град“, което да удовлетворява всички многобройни варианти на този феномен в човешката история, Арнолд Тойнби е предположил, че това е просто „човешко селище, чиито жители не могат да произведат в рамките на градските граници цялата храна, необходима за тяхното оцеляване.“ Това определение е особено уместно днес. Факт е, че многобройни големи западни градове се възприемат все повече като чужди и паразитни по отношение на нациите, в които са вградени.

Жизнеспособността на такива места винаги е била условна; тяхната привидна стабилност всъщност е забележителен баланс, изискващ постоянна и компетентна поддръжка. При настоящата траектория този баланс ще се срине.

Културен капитал

През първите седмици на Испанската гражданска война труповете на стотици монахини от затворени манастири били изкопани и изложени на показ из цялата територия на Републиканска Испания – шокиращо събитие, което заемало централно място в революционната пропаганда, наситена с антиклерикални жестокости. Макар на пръв поглед странни, такива колективни прояви на непристойност са често срещани в гражданските войни и лесно се обясняват. Те имат утвърдена стратегическа функция.

Атаките срещу тотемите на даден народ обикновено го подтикват към равностоен или по-голям отговор – нещо особено полезно в началните фази на граждански конфликт, когато е важно да се повишава напрежението, за да се укрепи вътрешната сплотеност на собствената страна. Допълнителното унищожаване на остатъците от „мостов капитал“ на обществото със status quo ante bellum също е полезно. С прости думи, това нормализира ненормалното и прави връщането към предишното състояние по-трудно.

Поради тази причина т.нар. „културни войни“ трябва да се разглеждат от стратезите сериозно – като прояви на дълбоки конфликти, които могат да прераснат във въоръжени. Американският социолог Джеймс Дейвисън Хънтър, който въведе термина „културна война“ преди трийсет години, предупреди за това в скорошно интервю:
„…Ще припомня едно наблюдение, направено преди повече от сто години от Оливър Уендъл Холмс, който казва, че между две групи хора, които искат да изградят несъвместими светове, не виждам друг изход освен сила…“
В началото на 80-те и 90-те години хората все още бяха склонни да общуват помежду си. Не съм сигурен докъде стигаха аргументите, но самият процес на взаимодействие имаше значение. Мисля, че вече до голяма степен сме се отказали. Налице е изтощение. А това вещае неприятности.

Освен това разрушаването на символите на колективния облик на врага е централен елемент от стратегическите послания в гражданската война. Просто казано, няма по-сигурен начин да се демонстрира краят на един социален ред и неговата подмяна с друг. Затова от древността, когато евреите унищожавали ханаанските светилища, до модерността, когато талибаните взривиха Бамианските буди – иконоборството и гражданската война винаги вървят ръка за ръка.

Преносимото изкуство – картини, статуи, ръкописи и други артефакти – също е особено застрашено в гражданска война, защото лесно може да се превърне в пари. Независимо дали с цел да обогатят опортюнистични военачалници или да се финансират покупки на оръжие, факт е, че широкоразпространеното плячкосване и вандализъм са ендемични за такива конфликти.

Следователно една от основните части от стратегията за смекчаване на тежестта на идваща гражданска война – и едновременно с това за максимизиране на потенциала за следвоенно възстановяване – трябва да бъде планирането на защита на културния капитал. Вече съществува добре разработено военно ръководство за защита на културната собственост при конфликти, публикувано от ЮНЕСКО през 2016 г., което може да послужи като полезен ориентир за командирите при определяне какво и как да се защитава. То не е писано с оглед на гражданска война на Запад, но съветите му все пак са приложими в този контекст.

По-конкретно, действията преди избухването на конфликта трябва да включват идентифициране, каталогизиране и приоритизиране на уязвими културни обекти — напр. музеи и галерии, архиви, паметници на културата; подготовка за изнасяне и сигурно съхранение на движимо имущество, където е уместно; и планиране за охрана на места, определени като особено уязвими и ценни.

Исторически има значителни прецеденти за такива мерки. В началото на Втората световна война Великобритания, с огромни логистични усилия, премества значителна част от историческите си съкровища от места, за които се смятало, че са уязвими от въздушни бомбардировки, в по-сигурни обекти, често под земята. Всъщност планове за извънредно изнасяне на съдържанието на Британския музей в изоставени мини и пещери в Уелс и Северна Британия са се практикували дори през 80-те години.

Днес би било разумно да се създаде специална служба, която да се заеме с планирането на културната защита. Германският корпус Kunstschutz („защита на изкуството“), създаден по време на Първата световна война под ръководството на професор по история на изкуството, е добър пример. Американските офицери от Monuments, Fine Arts and Archives — или „Monuments Men“, създадени по време на Втората световна война, за да предотвратяват кражбите и унищожението на културно наследство — са друг.

Сигурни зони

Всички войни причиняват разселване на цивилни. При гражданските войни въпросът не е непременно в мащаба, а в по-голямата сложност. От една страна, когато едно някогашно многопластово общество започне да се разпада на равнище квартали, често е трудно да се знае накъде и кога да се бяга. От друга страна, разселването лесно може да разпространи и засили конфликта. Бежанците, принудени да напуснат домовете си, имат пряка обида и личен опит на жертви. Освен това, понеже вече са загубили много, те са занижили цената на възможността да се включват в нови сражения.

Може да се предположи, че в първия момент хората с прозрение за напускане на големите градове ще потърсят убежище в по-малки центрове или в селски райони. По-късно, когато градската „дивост“ премине от ниво жълто към червено, и част от останалата маса — доколкото все още има ресурси — ще се опита да избяга.

Освен това граждански конфликт от вида, който описах, насочен умишлено към дестабилизиране на градските зони, ще произвежда бежански вълни по замисъл. Както при иконоборството, и тук разселването има стратегическа функция. Първо, то действа като механизъм за самосортиране — хората показват груповата си принадлежност чрез това дали и накъде бягат. Второ, след като вече са се подредили по този начин, става по-лесно да се извличат данъци и новобранци от тези по-хомогенни и географски концентрирани групи. Трето, и двата ефекта служат на крайната цел — трайно пренареждане на демографската картина.

Описаният модел е типичен за скорошни граждански войни като тези в Босна (1992–1995), Ливан (1975–1990) и Конго (1996–1997). Примери за масови движения на население, предизвикани от граждански конфликти, изобилстват в човешката история — от най-дълбока древност до наши дни. Те често са в основата на възникването на диаспори и дори на цели държави, включително Съединените щати, населени отчасти от потомците на английски пуритани, бягащи от религиозни гонения.

Възможен начин за намаляване на човешката цена — както краткосрочна (смърт и страдание), така и дългосрочна (загуба чрез емиграция на най-образованите и способни хора) — би било създаването на зони, в които по време на конфликта да може да се запази определена степен на нормален граждански живот. „Сигурна зона“ е подвеждащ термин, тъй като тези места биха били не безопасни, а просто с по-ниско, но не и нулево ниво на опасност. Създаването им в собствени страни ще е нещо ново за западните армии, но уменията за това са същите, които вече са използвали многократно в държави, разкъсвани от граждански конфликти — като Иракски Кюрдистан (1991), Босна (1993–1995), Руанда (1994), Хаити (1994–1995), Косово (1999), Либия (2011), Ирак (2014-) и Сирия (2013).

Сигурните зони трябва да са колкото може по-големи, но и защитими от оцелелите и лоялни части на редовните сили. Военните части трябва да са достатъчно силни, за да контролират достъпа по суша, въздух и море, да потушават милиции, които може да опитат да ги използват за бази, и да управляват предоставянето на основни хуманитарни услуги, включително чуждестранна помощ. Сигурните зони трябва да включват летище, способно да приема големи самолети, по възможност пристанище, мощности за производство на енергия и комуникации, както и чист водоизточник.

Преди избухването на конфликта трябва да се изготви картографско определяне на подходящи сигурни зони. Допълнителна полезна подготовка е създаването на центрове за гражданска защита и складиране на провизии. Съществуващ модел, който може да се възстанови или копира и адаптира, е британската система от ранната Студена война — Regional Seats of Government (Регионални седалища на правителството — б.пр.). В онзи случай заплахата е била ядрена атака, която би могла да унищожи централното правителство. Контролът тогава би преминал към регионален комисар, чийто екип се е стремял да възпроизведе възможно най-много функции на централното управление.

Вземайки Великобритания за пример, ограничени цели като тези могат да бъдат постигнати дори от вече доста малката британска армия на части от територията ѝ. В сравнение със задачата да се гасят едновременно горящи градове, да се лекуват милиони пострадали и да се справя с радиоактивно замърсяване, хуманитарното предизвикателство при граждански конфликт е по-управляемо — което е добрата новина.

Провалени държави и делящи се материали

Когато СССР се разпадна, основното безпокойство на външните сили бе свързано със сигурността на ядрените бойни глави, делящите се материали и компонентите на други оръжия за масово унищожение. Програмата за съвместно намаляване на заплахите (Cooperative Threat Reduction, CTR) бе инициирана от САЩ през 1991 г. с цел „да се осигури и демонтира инфраструктурата и оръжията за масово унищожение в бившите съветски държави“. Дейностите включваха безопасен демонтаж на някои оръжия, подобряване на системите за съхранение и отчетност и превръщане на военни изследователски обекти в граждански.

CTR функционираше в Русия до 2015 г., когато президентът Владимир Путин обяви, че американска помощ вече не е необходима за обезопасяване на ядрените материали. Сътрудничеството на Русия с програмата се обяснява както със собствените ѝ опасения от проблема с „разпилени ядрени оръжия“, така и с реалистичния ѝ интерес от ядрено разоръжаване на други бивши съветски републики. Но имаше и други причини за съсредоточаването на руските власти върху тези оръжия.

Въпреки че Русия на косъм избегна гражданска война след разпада на СССР, 90-те години могат да бъдат описани като национално преживяване близо до смъртта. Социалното въздействие от икономическия срив, по-тежък и от Голямата депресия, бе изключително. През два периода — и двата почти по година — държавата не бе в състояние да изплаща заплати на повечето офицери изцяло и навреме. Само Стратегическите ракетни войски получаваха достатъчно средства, за да останат надеждни, докато държавата се намираше на ръба на банкрут.

Тук има три поуки за американските, френските и британските командири, чиито държави се плъзгат към подобно бедствие. Първо, те трябва внимателно да проверят механизмите за отчетност на оръжията за масово унищожение и материалите, както и полезността на съоръженията за тяхното съхранение и охрана в случай на вътрешен конфликт. Второ, очевидно е, че дългосрочният ефект от използването на такива оръжия от воюващи страни в граждански конфликт би бил колосален. Освен това външни сили могат да оправдаят намеса с мотива за предотвратяване на разпространението им — както се е предполагало, например, че САЩ може да направят в случай на гражданска война или военен преврат в Пакистан.

СССР някога бе описван като „Горна Волта с ракети“, а постсъветска Русия — като „бензиностанция с ядрени оръжия“. И двете прозвища са преднамерено презрителни, но и донякъде точни — факт, който руснаците отлично съзнаваха. Разликата обаче, и това е третата поука, е че без ядрени оръжия държави, които не могат да се управляват сами и които другите възприемат просто като доставчици на суровини и генератори на нестабилност, стават крайно уязвими на чужда агресия.

Причините да се осигури контрол над потенциалните оръжия за масово унищожение в случай на гражданска война са очевидни. Историята досега не е дала пример за ядрена сила, пропаднала в гражданска война, макар че горният случай бе на косъм. Частичен паралел може да се види в отношението към британските кралски регалии в началото на Втората световна война — при опасение от германско нашествие те били заровени на 18 метра дълбочина под замъка Уиндзор в тайно изградено помещение. В очакване на евентуална по-нататъшна евакуация най-ценните скъпоценни камъни били извадени от обковите им и скрити в кутия за бисквити — факт, който не бил известен дори на кралица Елизабет II до 2018 година.

Ще е нужна по-голяма кутия за бисквити, но принципът е същият.

Заключение

„Пристрастие към нормалността“ е понятие от управлението на бедствия, което описва как хората понякога не реагират навреме на предупреждения за предстояща опасност. Защитните ведомства на Запада трябва да се пазят от склонността да подценяват или да отричат заплахата от вътрешен конфликт. Факт е, че условия, които обичайно се смятат за индикатори на възможна гражданска война, вече ясно присъстват в редица държави, за които дълго време се смяташе, че са извън такъв риск.

Освен това стратегическите изследвания могат да се окажат неподготвени поради две причини. Първо, гражданските войни се изучават рядко от гледна точка на военната стратегия — т.е. как се водят и как трябва да се водят — в сравнение с междудържавните войни. Литературата за гражданските войни е обширна и включва изследвания за причините, разрешаването, социалния им произход, последствията, възстановяването и пр., но рядко се разглежда като „нормална война“ в стратегически смисъл. Работата на Ста̀тис Калѝвас — най-проницателният съвременен изследовател на „логиката“ на гражданските войни — е рядко изключение.

Второ, дори Каливас преди малко повече от десетилетие стигна до извода, че в дългосрочен план гражданските войни са в отстъпление. Но той също така отбеляза, че през последните 200 години гражданската война е претърпяла три големи трансформации, последната от които е форма, която самият той трудно описва — значително по-малко подредена и конвенционална. Тази форма вече става очевидна. Да се твърди, че гражданската война е предстояща и надигаща се именно в частите на света, които досега се смятаха за най-богати и най-спокойни, е противно на очакванията — но точно там се намираме.

Приолжение 1

Великобритания

Найджъл Фараж, бивш лидер на партия Брекзит и „Реформирай Великобритания“, предупреди през ноември 2023 г., че „масовата имиграция“ и мултикултурализмът създават риск за „граждански размирици на ръба на война“, ако интеграцията продължава да се проваля.

След бунтовете в Дъблин през ноември 2023 г. Фараж свърза напрежението във Великобритания — илюстрирано от бунтовете в Саутпорт през 2024 г. след масово намушкване, за което беше обвинен човек с мигрантски произход — с имиграционната политика. Той твърди, че културните различия и „двойният полицейски аршин“, благоприятстващ малцинствата, могат да дестабилизират Великобритания, позиция, която беше повторена по време на участията му в GB News и публикациите в X, които усилиха опасенията на крайната десница.

Франция

През 2021 г. Ерик Земур, а също и френски генерали предупредиха за „гражданска война“.

Терористичните атаки (напр. обезглавяването на Самюел Пати през 2020 г.) и размириците в предградията сред имигрантското население подхранват страховете от културна фрагментация.

Германия

Ханс-Георг Маасен, бивш шеф от разузнаването, предупреди през 2022 г., че неуспехът в контрола на имиграцията и интегрирането на мигрантите създава риск от „ситуация, подобна на гражданска война“.

Притокът на мигранти през 2021 г. и възходът на AfD се възползваха от антиимигрантските настроения, като инциденти като стрелбата в Ханау през 2020 г. подчертаха напрежението.

Швеция

Джими Окесон, лидер на Шведските демократи, предупреди през 2022 г., че мултикултурализмът и престъпността, предизвикана от имиграцията, могат да тласнат Швеция към „граждански конфликт“.

Нарастващото насилие на банди в райони с голям брой имигранти (например стрелбата в Малмьо през 2023 г.) се свързва с неуспешната интеграция, което засилва общественото недоволство.

Италия

Матео Салвини, бивш министър на вътрешните работи, предупреди през 2020 г., че неконтролираната имиграция може да предизвика „граждански конфликт“ между италианците и мигрантите на фона на икономическите трудности.

Пристигането на мигранти (например приливът в Лампедуза през 2021 г.) и сблъсъците в градските центрове подхраниха антиимигрантската реторика на крайнодясната партия „Лига“.

Нидерландия

Герт Вилдерс, лидер на Партията за свобода, предупреди през 2023 г., че „ислямизацията“ и имиграцията могат да доведат до „гражданска война“, ако мултикултурализмът не бъде преодолян.

Протестите на фермерите (2022–2023) се преплитат с антиимигрантските настроения, като Вилдерс посочва културната ерозия като дестабилизираща сила.

Унгария

Министър-председателят Виктор Орбан предупреди през 2021 г., че мултикултурализмът, породен от имиграцията, заплашва да доведе до „граждански конфликт“, като подкопава християнската идентичност на Унгария.

Правителството на Орбан посочва имиграцията (например дебатите за афганистанските бежанци през 2021 г.) като екзистенциална заплаха, оправдавайки граничните огради и националистическите политики.

Дания

Расмус Палудан, лидер на партията „Твърда линия“, предупреди през 2022 г., че имиграцията и мултикултурализмът могат да доведат до „граждански конфликт“, ако гетоизираните общности се разраснат.

Антиимигрантските бунтове (например изгарянето на Корана през 2022 г.) и строгите „гето закони“ отразяват страховете от паралелни общества, които дестабилизират датското единство.

Австрия

Херберт Кикл, лидер на Партията на свободата (FPÖ), предупреди през 2023 г., че имиграционната и мултикултурната политика могат да провокират „гражданска война“, като ерозират австрийската култура.

Атентатът във Виена през 2020 г. и последвалите дебати по въпросите на имиграцията подкрепиха твърденията на крайната десница за разпадане на обществото, свързано с притока на мигранти.

Белгия

Филип Девинтер, политик от Vlaams Belang, предупреди през 2021 г., че мултикултурализмът и имиграцията в Брюксел могат да доведат до „граждански конфликт“ между фламандските местни жители и мигрантските групи.

Голямата имигрантска популация и езиковите напрежения в Брюксел са посочени като рискове, като крайнодесните гласове усилват наративите за културен сблъсък.

Испания

Сантяго Абаскал, лидер на партията Vox, предупреди през 2021 г., че неконтролираната имиграция и мултикултурализмът могат да доведат до „граждански конфликт“, като застрашат испанската идентичност.

Нарастващият приток на мигранти (например граничната криза в Сеута през 2021 г.) и антиимигрантската позиция на Vox подхраниха дебатите за културното единство, особено в южните региони.

Полша
Ярослав Качински, лидер на партията „Право и справедливост“ (PiS), предупреди през 2022 г., че имиграционната политика на ЕС може да дестабилизира Полша, като създава риск от „граждански конфликт“ с коренното полско население.

Съпротивата на Полша срещу квотите за мигранти на ЕС (например кризата на границата с Беларус през 2021 г.) и страховете, че мултикултурализмът подкопава католическите ценности, подхраниха националистическите напрежения.

Гърция
Кириакос Велопулос, лидер на „Гръцкото решение“, предупреди през 2020 г., че имиграционният приток може да предизвика „граждански конфликт“, ако мигрантите превземат гръцката култура и ресурси.

Кризата в лагера Мория през 2020 г. и сблъсъците на острови като Лесбос засилиха антиимигрантските настроения, като крайнодесните гласове посочиха мултикултурализма като заплаха.

Швейцария

Оскар Фрайзингер, бивш политик от Швейцарската народна партия (SVP), предупреди през 2021 г., че нарастващата имиграция и мултикултурните политики могат да доведат до „граждански конфликт“, като размият швейцарските традиции.

Дебатите относно политиките за предоставяне на убежище (например пристигащите от Афганистан през 2021 г.) и кампаниите на SVP срещу минаретата и бурките отразяват страховете от културна дестабилизация.

Чешка република

Томио Окамура, лидер на партията „Свобода и пряка демокрация“ (SPD), предупреди през 2023 г., че имиграцията и мултикултурализмът могат да провокират „гражданска война“, като влязат в конфликт с чешката хомогенност.

Протестите срещу имигрантите (например дебатите за бежанците в Украйна през 2022 г.) и реториката на Окамура срещу миграционната политика на ЕС засилиха опасенията за разединение в обществото.

Ирландия

Гаройд Мърфи, ирландски националист и изтъкнат коментатор против имиграцията, предупреди през 2023 г., че масовата имиграция може да доведе до „граждански конфликт“, като претовари ирландската култура и ресурси.

Протестите срещу имигрантите се засилиха през 2022–2023 г. (например в Ийст Уол, Балимун) и достигнаха своя връх през ноември 2023 г. с бунтовете в Дъблин след нападение с нож от лице с имигрантски произход. Крайнодесните гласове представят мултикултурализма като заплаха за ирландската идентичност, особено на фона на жилищната криза и притока на украински бежанци.

Финландия

Юси Хала-ахо, бивш лидер на партията „Финландците“, предупреди през 2021 г., че имиграцията и мултикултурализмът могат да дестабилизират Финландия, което може да доведе до „граждански конфликт“, ако интеграцията се провали.

Преходът на Финландия от емиграция към имиграция (например украинските бежанци през 2022 г.) предизвика негативна реакция. Реториката на Хала-ахо свързва нарастващата престъпност и културните напрежения в предградията на Хелзинки с мултикултурните политики, отразявайки по-широките опасения в скандинавските страни.

Норвегия

Силви Листауг, бивш министър на правосъдието и политик от Прогресивната партия, предупреди през 2022 г., че либералната имиграционна политика и мултикултурализмът могат да подкопаят социалното сближаване, като създадат риск от „конфликти“, подобни на проблемите в Швеция.

Норвегия затегна законите за предоставяне на убежище след мигрантската криза от 2015 г., но дебатите относно интеграцията на мюсюлманите (например протестите в Осло през 2021 г.) и престъпността в районите с имигранти подхраниха предупрежденията за разединение на обществото от страна на антиимигрантски фигури.

Португалия

Андре Вентура, лидер на партията „Чега“, предупреди през 2020 г., че имиграцията и мултикултурализмът могат да доведат до „граждански конфликт“, като влязат в противоречие с португалските ценности и натоварят социалните системи.

Въпреки че исторически е била благосклонна към имиграцията, Португалия стана свидетел на възхода на Chega (например победите на изборите през 2022 г.) на фона на дебатите за африканските и бразилските мигранти, като Вентура свързва престъпността и културната ерозия с мултикултурните политики.

Словакия

Людовит Одор, икономист и бивш съветник, предупреди през 2023 г., че нарастващите антиимигрантски настроения и мултикултурализмът могат да предизвикат „граждански безредици“, ако популистката реторика ескалира.

Отхвърлянето от страна на Словакия на квотите за мигранти на ЕС (например позицията от 2021 г.) и крайнодесни партии като ĽSNS, които обвиняват мигрантите за социалните проблеми, засилиха напрежението, въпреки че имиграцията остава ниска в сравнение със Западна Европа.

Източник: militarystrategymagazine.com

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: