Нa 16 януари Икебаната се събуди 50-годишен. Погледна, назад към всичко, свършено дотук, и си каза със спокоен (малко нетипично затемперамента му) тон, че това не се отнася за него. Не става въпрос да се отрича от успехи провали, от опити и грешки, от надежди и разочарования, от издънки и от вдъхновения. Бе сигурен, че 50 се отнася за земното броене на нечия друга душа.

За своята изповед навръх половинвековния юбилей Деян Неделчев избра 2 медии, и съботното шоу на Петя Дикова. На всички въпроси отговори, без много да се замисля. После, като се замисли, пак не се отрече от нищо. Знае, че ще си носи последствията, както за всичко досега. С положителен и отрицателен знак.

Той обича да плува между тези полюси в океана на живота. И да се изживява като човек, роден да търси щастието и успеха, без да му пука дали неговите разбирания за щастие и успех съвпадат с общоприетите. Избира да е нестандартен, неразбран, недооценен, но истински. Не пожела разговорът с него да бъде на „Вие“. Не скри самочувствието си и сълзите си.

– Май няма грешка: 50 и това е?
– Ами няма грешка, да. Но се чувствам като на 20, изглеждам като на 30-35. Поне така ми казват, което е много важно за мен. Аз съм артист и трябва да изглеждам перфектно в живота и на сцената. На 50 е по-хубаво от 40 и по-готино от 30. И още по-страхотно от 20. За мен това е най-хубавата възраст: улегнал, узрял, в разцвета на силите си, можещ, силен и уверен.

– Как си се представял в началото на кариерата на половин век?
– Мислел съм си, че на 50 ще бъда много стар и ненужен, а то какво стана, точно обратното. Като бяхме деца, мислех, че 2000 г., когато ще съм на 36, вече ще съм пред пенсия. Сега не го мисля. Няма възраст. Има душа, има духовност и а ако тя се съхрани, и тялото се съхранява. Мисленето е много важно. Позитивизъм, вяра, непукизъм и само напред… Затова съм много младолик, нищо че изпях песен със заглавие „Дъртака“, която бе само закачка, не и автопортрет.

– Сега си в пика на своята популярност. Това прави ли те щастлив?
– Дреме ми колко съм популярен, честно казано…

Хубаво е да те спират нонстоп, но е и досадно. Не съм чул лоша дума за мен по улиците. Разбира се, в интернет има достатъчно тъпанари, които обиждат и това е, защото не смеят да се покажат лице в лице. Покажат ли се, не знаят на какво ще ги направя. Просто има много комплексари в тази държава. В нета им е много лесно. Аз пък лесно ги блокирам, без да се церемоня. Популярността е нож с две остриета.

Важното е да не се главозамаеш да останеш долу на земята. Аз съм много земен и с това печеля обичта на хората. Казвам,каквото мисля. Не съм фалшив и лицемер – за нещастие на враговете ми, а те еа много… Не ме интересува кой какво говори. Казано е: лоша реклама няма. Аз няма да престана да правя музика, само защото на някого не съм се харесал и съм бил еди-какъв си.

– Какво друго те прави щастлив?
– Да пътувам по света, да се срещам с много различни кора, култури, да уча езици, да живея в нормална държава – а за съжаление нашата не e такава, – да бъда на големи сцени – не тук, в БГ-то, а навън… Никога не трябва да спираме да мечтаем. Щастлив съм, че много хора ме разбират, разбират ироничните послания на песните ми. Че съм критичен, но и самокритичен в тях. Който не иска да го разбира, да духа супата…

– Новото жилище, всъщност първи собствен дом в София, беше ли ти мечта?
– Да, това е моят първи собствен дом, но е на името на майка ми. Аз дадох най-голямата част от парите за това жилище, но и аз, и брат ми, и майка ме ще можем да живеем в него. То е достатъчно голямо. Купихме го много евтино за района, в който живея. Изгодно – за 30 000 евро, а струваше поне с 10 000 повече. Просто късмет.

– В колко държави опита късмета си?
– Почнах от Италия през 1992 г. След това дойде периодът в Южна Африка -1998-99 г. После Холандия – 2000 г. После Франция -2001-02 г. После Испания, Канарските острови – 2003-13 г. С 3-4 прекъсвания между тях опитах 2 пъти във Великобритания – 2004-05, и 2009 г. Там ми се събира една година общо.

– Кога ти беше най-трудно?
– Навсякъде в чужбина ми беше трудно, но най-много в ЮАР – най-далече и най-чужда за мен. Но и там свикнах.

– През тези митарства имал ли си усещането, че няма да се върнеш в България?
– Никога не съм искал ца се връщам отново тук.

Заради икономическото и политическото положение. Сега е още по-зле и съжалявам, че съм тук, но в момента имам някаква работа. Остана ли без работа, моментално забягвам пак навън. Аз съм човек на света, не на България. Душата ми е такава, това ме обогати в живота…

– Борис Гуджунов също е бил емигрант в ЮАР като теб по същото време?
– Да, Борето Гуджунов беше с жена, си полякинята, 1997 г. Заедно направихме в столицата Претория мини концерт, и то благодарение на режисьора Павел Кюльовски, бившия мъж на говорителката Инна Сименова (чух, че е починал неотдавна). Той също беше емигрирал там, потърси ме и се свърза с мен. После разбрахме и че Борето е там и се свързахме.

– Имаш албум от „Полиграм“, издаден в ЮАР. Защо там са те оценили и без „Съчки събирам“?
– Защото в ЮАР са много по-цивилизовани от нас. Защото разбират от гласове и изкуство, за разлика от България и българите. И тук има истински ценители, но не са на силни позиции, за да има тежест мнението им. Псевдопевци, псевдостойности – тогава защо аз да нямам право да пея текстове, в които да осмивам всичко това? Нямам думи за т.нар. шоубизнес у нас. Анархия и безредие. Псевдовеличия, които искат да им се кланят като на Сталин. Минават през трупове, за да се показват. Не ме интересува кой колко хиляди зяпачи е събрал на концерта си, а какво може да покаже на този концерт… От това, последното, медиите и масовата публика най-малко се интересуват. Всичко е наопаки.

– Разкажи още за този албум с „Полиграм“, защото си единственият българин, пробил сам в чужда държава? Враговете ти знаят ли за него?
– Има и хора, които знаят за него, но има и такива, които не. Аз съм единственият българин, подписал договор за 3 години с най-голямата тогава компания „Полиграм“. Договорът бе подписан във филиала им в Йоханесбург. Не се притеснявам да кажа, че е шедьовър. Записах го за 3 седмици.

Продуцентите платиха всичко. Записваше се по един невероятен начин, работих с най-добрия южноафрикански китарист, също и с най-добрия им аранжор и тромпетист Andrew Coote. Албумът стана реалност, но аз нямах време да чакам продуцентите да почнат с интензивната му реклама, за да получа покани за участия и концерти, от които да живея.

Имах много премеждия и трудности затова избрах да се върна в България. За албума имам признанието на всичко, които са го чули. Гилдията, ако се интересува, може да го намери. Знам, че ми завиждат за този албум, както и за това, че от нищо не ми пука, свободен човек съм. Това ги убива и се самоизяждат.

– Благодарен ли си на „От икебана дървесата ги боли“, че обърна нещата и живота ти?
– „Икебаната“ направи чудо, как да не съм? Записана е през 2001 г, издадена е през 2002 г. в албума „Колко си хубава, Господи“. Стоеше в „Ютуб“, поставена от мен през 2006 г. Забелязаха я през 2010 г. и оттогава съм най-слушаният БГ певец в интернет. Отдавна не давам мои песни в радиа и телевизии – какво да им се моля, в интернет е всичко. Благодарен съм на нета, че бях изровен от забравата отново на бял свят.

Дали ми се смеят, дали ме възвеличават, знам, че съм направил нещо страхотно. Песента има смислен текст. В комбинация с моя артистизъм, с изпълнението на моя брат, с авторската ми музика, с прекрасния модерен за времето си аранжимент, тя получи голям успех. Стават чудеса.

– Докъде ще стигнеш в серията песни, които се появиха и появяват след нея?
– Станал съм по-дързък. Освен весели клипове и песни, започнах и да осмивам. Осмях в предишния ми хит измислените БГ ВИП-ове. Сега излезе „Чалга“. Отдавна исках да осмея чалгаджиите и го направих със страхотен текст, музика и аранжимент, да не говоря за видеото. В същото време не съм спрял да записвам много сериозни балади – с хубави любовни текстове. Но виждам, че много от хората искат сеир да им давам. Е, давам им го, но имам и песни за ценители – слава богу, те не са малко.

– Защо я написа тази песен, осмиваща чалгата?
– Създадохме я, защото ми писна да гледам курви, които се правят, че пеят, а хванали борците да ги цицат. Чукат се с тях, ходят по участия, а не могат един тон да изпеят на живо. Отдавна трябваше да се направи такава песен. Радвам се, че аз съм първият, който реагира с ирония на тази псевдокултура. Тази пошлост затри мозъците на две поколения публика.

– Ами ако някой те окарикатури теб самия?
– Да ме окарикатурят, ама не могат. Първо, защото съм уникален като певец и шоумен. Ако някой дръзне, няма да успее да го направи. Иначе аз ще съм първият, който ще си умре от смях. Мога да се смея над себе си. Повечето хора не могат. Псевдовеличията също.

– Но вярно ли е, че не търпиш критика, възражения?
– Да, вярно е, не понасям да ми дават съвети и да ме критикуват. Да си ги заврат там, където слънце не се вижда. Аз на никого не давам съвети, следователно и не искам чуждите. Запазете си ги – не ми давате нито хляба, нито музиката.

– Съжаляваш ли, че си цапнат в устата?
– Не, никога. Това е дар божи, че мога да се изразявам.

Не ме е страх да говоря открито както ги е страх повечето хора. Имам принципи и си ги спазвам. Това много ми е помогнало да вървя напред. Печеля и врагове, но много повече приятели и фенове.

– Коя мисия от „Къртицата“ се връща като кошмар в спомените ти?
– Една от трудните мисии бе тази, в която пострада пръстът ми. Показалецът ми до ден-днешен не се е подобрил. Това се случи с чувалите – когато трябваше да се промъкваме, а земята беше хлъзгава. Паднах лошо няколко пъти и с това се контузих. Пръстът ми така си остана леко крив. Поне вече не ме боли. Другата мисия беше, когато трябваше да вадя камъни с главата надолу. Щях да се удавя! Имаше още, но всичко се преодолява, стига да не те е страх, а мен определено не ме е страх.

– А кое пререкание в реалитито те оскърби?
– Кирил Ефремов се опита да ми каже, че съм никакъв певец, но аз не им се сърдя. Присъединиха се Любо и Гибона, че не съм правил нищо като музика, а съм пеел само за съчки. Това са хора, които не разбират моята музика и не познават творчеството ми, възможностите на гласа ми. Записал съм 170 песни преди „Съчките“. Пролича си, че са осведомени само за 2-3 песни, от последните, затова как да им се разсърдя… Те да се сърдят на невежеството си… Тогава заплаках за първи път – всички го видяха. Не съм злопаметен, животът продължава.

– Какво те съхранява?
– Съхранява ме моят силен дух, моята нежна и красива, неподкупна душа. Моята любов към музиката — без нея съм загубен. Любовта на хората, които харесват моите песни. Моите приятели и моите роднини. От все сърце искам да им благодаря и да им кажа, че без тяхната помощ – директна или косвена, нямаше да стигна до моите 50 години. Надявам се да продължа напред достатъчно ударно и силно, но и в чужбина. Очаквам звездния си момент – досега това бе само репетиция…

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/9NZ-bhRpiYo