Автор: Арно Бертран, substack.com
Мао Къцзи – когото имам удоволствието да познавам лично – е един от най-проницателните мислители в Китай днес. Мао е учил в университета „Цинхуа“ – водещата академична институция в Китай – и в продължение на няколко години е работил като анализатор в могъщата Национална комисия за развитие и реформи (NDRC), централния орган, който координира икономическото планиране и политиките на Китай. В момента той е в академичен отпуск като гост-докторант в Харвардския университет.
Основното поле на изследванията на Мао е геополитиката на Индия и той беше сред малцината, които още през март 2025 г. предвидиха контраинтуитивното охлаждане на отношенията между САЩ и Индия – близо шест месеца преди наказателните мита на Тръмп през август и преди топлата среща Моди-Си-Путин на срещата на ШОС през септември.
Но прозренията му далеч не се изчерпват с Индия. Дългогодишните читатели си спомнят, че съм писал за неговите идеи три пъти: първо за анализа му на китайската младеж и прагматичния ѝ отказ от западния идеологически трибализъм; втори път – за поразителните му паралели между движението DOGE на Тръмп и събития като тайния доклад на Хрушчов и Китайската културна революция; и накрая – за негова статия, в която тълкува филма „Нечжа 2“ в геополитически ключ.
Това, което прави Мао толкова ценен мислител, е именно този диапазон: той се движи свободно между цивилизационен анализ, вътрешна политика, история и геополитика, винаги стъпвайки върху материални реалности, а не върху идеологически абстракции. И – най-важното – обикновено е прав.
Накратко: той току-що публикува нова статия в Sinification и, както обикновено, тя е най-острият геополитически анализ, който съм чел този месец.
В нея Мао анализира рязкото влошаване на отношенията между САЩ и Индия и завършва с поразително предсказание: че САЩ и Индия в крайна сметка могат да се окажат заключени в „битка за второто място“ – съревновавайки се за сребърния медал в свят, в който Китай се е превърнал в безспорния номер едно.
Нека разгледаме аргументите му.
Упадъкът и тревожността като първопричина
Мао смята – както и аз – че е настъпила фундаментална промяна в стратегическия подход на САЩ към света, породена от два взаимосвързани фактора: структурната реалност – реалното ерозиране на относителната американска мощ и по-специално стесняването на разликата с Китай;
произтичащата от това тревожност от упадъка, която според него е особено силна в рамките на наратива за „национално оцеляване“ на коалицията MAGA.
По думите му САЩ все по-често възприемат разходите от геополитическа конфронтация с традиционните си противници като по-големи от ползите. Сдържането на Китай и Русия изисква постоянни инвестиции, които Вашингтон вече се опасява, че ускоряват собствения му упадък:
„Администрацията на Тръмп е дълбоко погълната от опасенията за относителния упадък на Америка, проявявайки далеч по
изразена склонност към затваряне навътре и крайна предпазливост към традиционните форми на геополитическо съперничество, от страх, че изчерпването на стратегическите ресурси ще ускори именно този упадък.“
В рамките на тази нова стратегия номиналните „съюзници“ вече не са инвестиции, а пасиви: САЩ плащат за тяхната сигурност, за достъпа им до американските пазари, за привилегированото им място в глобалния ред – и на практика не получават нищо в замяна, ако геополитическата конфронтация вече е нещо, което искат да избягват.
Нещо повече – според тази логика „съюзниците“ дори стават вредни: те са спусъци, които могат да въвлекат Америка именно в скъпите конфликти, от които тя се стреми да стои настрана, и са пречка за сделките, които Вашингтон иска да сключи с Москва и Пекин. От тази нова перспектива съюзническата солидарност вече не е умножител на силата, а усмирителна риза.
От „шахматни фигури“ към „кръвни банки“
Мао използва силна метафора: според него новият подход на САЩ е да третират „съюзниците“ не като „шахматни фигури за обкръжаване на враговете“, а като „кръвни банки“ – в медицинския смисъл на думата, при който пациент в упадък се нуждае от постоянни преливания, за да оцелее. Съюзниците вече не са там, за да помагат за обкръжаването на Китай или Русия – те са там, за да бъдат използвани: техните пазари да се отворят за американски стоки, индустриите им да бъдат подчинени на американските приоритети, ресурсите им да бъдат извлечени, за да се съживи упадащият хегемон.
Отношението е преминало от предимно стратегическо към преобладаващо паразитно.
Тази логика обяснява иначе привидната непоследователност. Защо Вашингтон е по-суров към Европа, отколкото към Русия? Защото Русия има сила – и продължаващата конфронтация рискува да ускори американския упадък. Европа няма такава сила (или по-скоро би могла да има, но предпочита да се подчинява), което я прави по-безопасна мишена. Разграничението приятел–враг се е срутило в нещо по-просто: кой може да наложи разходи и кой може да бъде „кръвна банка“.
В тази рамка Китай и Русия престават да бъдат заплахи за сдържане и се превръщат в актьори, с които трябва да се съжителства – дори, както провокативно предполага Мао, в „сътрудници в форми на геополитическа колузия“.
Крайната „битка за второто място“ с Индия
Това ни води към Индия – основната област на експертиза на Мао. В продължение на две десетилетия Индия беше любимецът на Вашингтон. САЩ практикуваха това, което Мао нарича „стратегически алтруизъм“ – подкрепяйки възхода на Индия без да изискват възвръщаемост, с предположението, че по-силна Индия естествено ще балансира Китай. Първият мандат на Тръмп следваше тази логика: през 2017 г. той възроди формата QUAD, който беше в застой почти десетилетие. Администрацията на Байдън засили инвестицията в Индия, стартира инициативата iCET за достъп до авангардни технологии в ИИ и полупроводници, издигна QUAD до срещи на лидерско равнище и създаде INDUS-X за задълбочаване на отбранителното сътрудничество. Консенсусът изглеждаше непоклатим.
Вторият мандат на Тръмп обаче рязко прекъсна тази линия. Индия вече е изправена пред 25% мита плюс допълнителна 25% вторична санкция заради покупката на руски петрол – общо 50%, повече дори от Китай. Таксите за визи H-1B бяха драстично увеличени, насочени срещу индийската диаспора. Предложеният закон HIRE предвижда 25% данък върху аутсорсинга, застрашавайки индийския ИТ сектор на стойност 260 млрд. долара. Реториката също се ожесточи: Тръмп се подиграва, че „индийската икономика е мъртва“, негови съветници наричат Индия „пералня за Кремъл“, а фигури от лагера му заклеймяват индийските имигранти като „нашественици от Третия свят“.
На пръв поглед това изглежда противоречиво: ако Тръмп се стреми да намали конфронтацията с Русия, защо притиска Индия със санкции за руския петрол и защо я демонизира като „пералня за Кремъл“? Според Мао – не съвсем. Руският аргумент е претекст, а не принцип. Ако Вашингтон действително се тревожеше за покупките на руски петрол, би оказвал същия натиск и върху Китай и Турция – но не го прави, защото те могат да наложат разходи. Индия не може – затова бива притискана.
Защо такава суровост към Индия? Отговорът на Мао е, че Индия по същество се превръща в това, което беше Китай – възходяща сила, която не иска да се подчини.
Това силно напомня промяната в подхода на Тръмп към Китай през първия му мандат. Дотогава доминиращата политика спрямо Пекин беше „ангажиране“ – идеята, че интегрирането на Китай в глобалната икономика ще го либерализира. Тръмп разруши този консенсус и премина към агресивна конфронтация срещу възходящ Китай, който отказваше подчинение.
Днес САЩ вече не могат да конфронтират Китай по същия начин – той може да отвърне и да наложи реални разходи. Но все още могат да го направят с Индия. Същият модел: възходяща сила, която не иска да се подравни напълно, уверена в собствената си съдба и все още неспособна да отвърне значимо.
Както казва Мао, в очите на САЩ „Индия изглежда показно неблагодарна“ – възползвала се от американската щедрост, но отказваща да играе по американските правила. Същият разказ, прилаган някога към Китай: „отворихме пазарите си, прехвърлихме технологии, приехме ви в нашия ред – а вие ни се отплащате с неподчинение вместо с покорство“.
Мао твърди, че това напрежение е структурно, а не личностно, и ще надживее Тръмп. Възходът на Китай удари американската индустриална база и подпали търговската война. Възходът на Индия удря американския сектор на услугите – белите якички, към които САЩ се пренасочиха след деиндустриализацията. Китай взе фабриките, а Индия идва за офисите. И това е дори по-опасно политически, защото засяга образованата средна класа.
Проследете логиката и ще стигнете до най-провокативното предсказание на Мао: вместо да се съюзят срещу Китай, САЩ и Индия може да се окажат в съперничество помежду си – за второто място под Пекин. Ако лидерството на Китай стане наистина недостижимо, Мао вижда сценарий, в който структурните напрежения на Пекин както с Вашингтон, така и с Ню Делхи започват да „се разплитат взаимно“, тъй като всеки от двата съперника ще бъде по-зает с другия, отколкото с Китай.
Иронията би била пълна: целта на двудесетгодишната американска инвестиция в Индия беше „офшорен баланс“ – изграждане на регионален противовес, който да ограничи Китай без директна американска конфронтация. В сценария на Мао Китай се превръща в офшорния балансьор – сигурен на върха, наблюдаващ как двамата му съперници се изправят един срещу друг.
Битката за второто място може би току-що е започнала.
Източник: substack.com/@arnaudbertrand
Коментирай първи