Бившият депутат Иво Атанасов е популярен не само с политическите си пристрастия към БСП, но и с точните прогнози, които редовно прави за любителите на „Еврофутбол“. Роден е на 16 февруари 1953 г. в Кюстендил. Завършил е специалност „Икономика на промишлеността“, но често се шегува, че по професия е журналист. Любимият му жанр е политическата сатира. В момента Атанасов пак е в медиите. Той е сред надзорниците в СЕМ от парламентарната квота.

– Какво си пожелавате навръх рождения ден?
– Дълги години бях в сфера, от която малцина излизат неопетнени. Дано успея и занапред да опазя достойнството си. Иска ми се събитията да не ми поднасят нови ситуации, в които да се налага да ги отстоявам. Тогава и пожеланията за живот и здраве ще са по-осъществими.

– Каква беше изминалата година за вас в личен и служебен план?
– Неподозирано голяма радост беше появата на първородния ни внук. Ще отбележа и избирането ми в СЕМ. То не бе политическо назначение, а професионално признание. След политиката това е най-естественото място с оглед на квалификацията и опита ми. Такива признания не ме спохождат често. Вече 20 години например БСП никъде не е постигнала по-голям брой общински съветници и по-висок процент в парламентарни избори от резултатите при моето лидерство в Кюстендил, но не съм бил отличаван като политик на годината дори в родния си град. Ето защо оценявам високо подкрепата на 3 партии при избора ми в СЕМ.

– Имате ли незабравим рожден ден, за който бихте ни разказали?
– Ако повечето хора преди рождения си ден попадат в сатурнова дупка, при мен е цял кратер. Точно на датата 16 февруари съм имал катастрофи, болести и други премеждия. Имал съм и прекрасни моменти – в тесен семеен кръг или в по-широк състав сме се веселили до зори. На 55-годишнината между гостите ми бяха Веско Маринов, Катя Близнакова, Венци Мартинов, Мишо и Кристина Белчеви, Хайго Агасян, Райко Кирилов, Борис Дали. Повечето от тях спонтанно решиха да ме поздравят с по някоя песен и празникът се превърна в мини „Златен Орфей“. На един от рождените си дни навремето бях избран за секретар на Комсомола в Кюстендил, а на 60-ия ми юбилей миналата година се случи конгресът на БСП. Наложи се да приема от трибуната овациите на делегатите.

– Какво е отношението ви към подаръците?
– Не държа на подаръците, а цветята харесвам, но виждам голямо безсмислие всеки да идва с букет. Ще си отнесеш 2-3 вкъщи, а другите остават на купища в ресторанта като знак не само на внимание, но и на излишно пилеене на пари. Имало е случаи, като каня гости, да подчертавам да не купуват букети, но се е получавало точно обратното. Сякаш, ако празникът е без цветя, ще е безцветен. Подаръци се избират трудно, аз също дълго се чудя с какво да уважа някой приятел. Сигурно затова се стига до смешни ситуации, когато всеки втори ти носи стенен часовник или кутия за вино. Понякога ми се приплаква от подаръци. Ще дам пример – близки приятели ми подариха сабя, а аз съм най-големият анти-милитарист. Значи те въобще не са вникнали в моята същност! Утеших се, че ще я дам на някой ценител, но вкъщи видях, че са си инкрустирали имената върху нея и намерението ми пропадна. Честно казано, вместо подарък, предпочитам подходяща дума, особен поглед, загадъчен жест…

– Вярвате ли в съдбата, в това, че на всеки е предопределено какво да се случи, с какво да се занимава?
– И да си скептичен, животът те принуждава да вярваш. Имал съм жестоки катастрофи, давил съм се, чупил съм многократно глава, ръце, лягал съм неведнъж под ножа. В небето над Виена самолетът се изпълни с дим и макар разумът да не виждаше никаква възможност за оцеляване, някак си кацнахме. Сякаш съдбата иска да ми покаже, че пътят ми още не е свършил. А накрая сигурно ще си отида от елементарна хрема. И още нещо: мога да посоча над десет имена на хора, които са били нагло несправедливи към мен и после са свършвали зле, и то без нито за миг да съм им пожелавал лошото.

– Кои са хората до вас, на които държите най-много?
– С течение на времето човек става все по-сам. У морен и омерзен от предателства, от подлост и лицемерие, той се затваря и затваря в себе си, докато в един момент си даде сметка, че светът вече му е чужд, както и той на него. Добре е да намира опора в семейството си, а и да бъде негов стълб, както е при мен.

От политиката излязох с безброй контакти, но само с неколцина приятели, на които и до днес държа. Любопитно е, че почти всички са от времето преди депутатството ми.

– Кой е най-хубавият и най-лошият момент в живота ви?
– Свързах живота си с момичето, което ме вълнуваше. Някои така и си отиват, без да разберат какво е хубава жена, докато аз съм бил направо разглезен. Но някак си човеците сме орисани никога да не се радваме напълно. Външно погледнато, съм постигнал много – бил съм председател на парламентарни комисии и зам.-шеф на парламентарна група, секретар на партия и на президент. Но, първо, всичко е било въпрос не на късмет, а на упорито доказвани качества, докато стане неприлично да ги отричат. И второ, А винаги е било съпътствано от смърт, болести и други нещастия, та все сме били със свити сърца. Най-тежко ми е било през 1982 г., когато отказах да премина на партийна работа и за назидание бях уволнен. Бях като прокажен, в целия Кюстендил само шестима се осмелиха да общуват с мен. Посочвам този момент, може би защото бях твърде млад, а и възпитаван в идеализъм. Изведнъж с ужас разбрах, че съм съвършено неподготвен за гадостите в живота. Любимите ми мигове са съвсем обикновени – да гледам как внучето реагира в различни ситуации или как скача и вика от радост, когато го къпя във ваната.

– Какво е мястото на любовта в живота ви?
– Любовта е като ядрената енергия! Когато е за „мирни цели“, те стимулира да сътворяваш най-прекрасното, на което си способен. Но когато е „извън регулация“, силата й е стихийна и разрушителна. Вижте само колко убийства има вече от ревност. Може да се спори дали това е любов или колкото силно, толкова и деформирано чувство за притежание. Ако обичаш, трябва да си в състояние да се откажеш от нещо. Аз например още в младите си години спрях пушенето по настояване на съпругата си. Тя пък се отказа от научна работа в столицата и дойде заради мен в Кюстендил.

– Притеснявате ли се от старостта?
– Самият въпрос подсказва накъде отиват нещата. Или поне как изглеждат отвън. Не са ми го отправяли досега. Върнахте ме години назад, когато на улицата момченце ме попита: „Колко е часът?“ и за пръв път чух да ми казват „чичо“, а не „батко“. Идваше ми да му издърпам ухото. А сега вече имам внук и ми е приятно да ми викат чак „дядо“. Ето до каква степен едно мъничко човече може да промени дългогодишни нагласи. С напредването на годините много неща престават да са същите. Младият човек е като обитател на топлофицирано жилище – колкото и дълго да стои под душа или във ваната, сигурен е, че топлата вода няма да свърши. А зрелият е като притежател на бойлер – знае, че капацитетът е ограничен. Затова не е разточителен. Цени истински всеки епизод и го помни почти в детайли.

– Как виждате себе си след 10 или 20 години?
– Тъжна работа. Живея до парка и сутрин гледам как 80-годишните първи тръгват по алеите. Сега се удивлявам какво е това неистово желание за живот, но може би възрастта ще ме направи като тях. Като усети края си, човек се променя и става егоист. Татко, който си отиде преди няколко месеца, е най-добрият човек, когото въобще съм срещал. Но в последните си седмици и той стана друг. С него за пръв път осмислих баналния израз „тленни останки“. Туморът го беше изпил дотолкова, че в ковчега наистина бяха притихнали останки, а не труп. А само преди няколко години сутрин изливаше по една водна чаша ракия и по цял ден работеше на нивата ни. Ето, това е страшното, не самата смърт. Колко мъки трябва да преживееш, докато от здрав и прав човек се превърнеш в торба кокали. По-добре е да си отидеш изведнъж, както се случи с майка, но не ние избираме как да бъде.

– Ако имате възможност за нов живот и за прераждане, с какво бихте избрали да се занимавате, къде да живеете?
– Според християнството прераждане няма. Но дори и да има, не го искам в този свят без романтика, в който интересът е изместил доверието, а прагматизмът – чувствата. Не искам да повторя и собствения си живот – нека го сторят онези, които ми завиждат, а като се видим горе, ще ги питам хубаво ли им е било.

– Любимата книга?
– Много са – аз съм от четящото поколение.

– Любимото ястие?
– Прекрасната бобена салата, която приготвяше мама. Тя предаде рецептата на съпругата ми, но и аз я усвоих.

– Любим парфюм?
– Това е тема повече за дамите. За мъжа е важно да лъха по естествен път на здраво и чисто. Ако се потиш много или ти мирише кожата, парфюмите не те спасяват досега. Върнахте ме гоаво ли им е оило.

– Любимата марка автомобили?
– Не съм маниак. Счупих 3 коли, но не до курортите, а към избирателите. Последните 2 са „Пежо“, които като за френски коли се оказаха с учудващо здрава ходова част за нашите пътища. Доволен бях и от ладата. Когато се повреждаше на пътя, дори и аз бях в състояние да я оправя.