Китай, Индия и Русия вече диктуват нов световен ред, Европа загива в зелени утопии, а България – в демографски колапс. Ние сме от грешната страна на историята. Три от четирите най-силни икономики в света се срещнаха в Китай със заявка за нов световен ред. Какво означава това за глобалната икономика? Как изглеждат на този фон Европа и България – с деиндустриализация, некомпетентни елити и тревожна демографска криза? Това заяви в интервю председателя на Асоциация на индустриалния капитал в България (АИКБ) икономиста и предприемач Васил Велев. Според него перспективите за българската икономика са мрачни заради задълбочаващите се дефицити, липсата на квалифицирана работна ръка и политическите грешки в ЕС. Интервюто е взето на 5 септември 2025 г.
Видяхме в Китай лидерите на три от четирите най-големи икономики да се държат за ръце и да се усмихват в едно ведро настроение. Хората, които се бяха събрали там, говориха за нов световен ред, който да е по-справедлив, от който да печелят всички, а не един да печели за сметка на друг. Свят, в който има място за всички. Говореше се за развитие и всъщност за сигурност в този свят, която да е сигурност за всички, а не сигурност на един за сметка на друг. Тези три най-големи икономики, три от четири, всъщност са и трите най-големи военни сили, пак три от четири. Но това не личеше да бъде военен съюз срещу някого, а самочувствие на страни, които могат да се защитят и могат да отстояват ценности, които не виждам защо да не подкрепяме.
Сравнявайки развитието на страните от 1990 до 2018 г., Китай е достигнал ръст от 2162%. Тоест увеличил е икономиката си 21 пъти за този период. Това са данни на Световната банка, по съпоставими цени. Европейският съюз – 213%. Две хиляди срещу 213%. Във Виетнам ръстът е 1000%. Индия – 872%. Сингапур – също, нека да сме наясно, там има авторитарно управление, просветен авторитаризъм, и те тръгват от високо ниво. Ако някой може да ме упрекне, че в Китай тогава не са знаели, че оризът е гарнитура, то в Сингапур знаеха. Там са 728%. Малайзия – 709%. Турция – близо 600%. Египет – 470%. Обединените арабски емирства – монархия – 441%. България – 136%: тръгнала по правилния път и стигнала до 136%. Гърция е по-зле – 134%. Украйна – 41%. Данни на Световната банка. Тоест няма гаранции и доказателства, че нашият модел на управление на обществото води до най-добри резултати. А каква е целта на управлението? Целта на управлението е хората да живеят по-добре. Виждаме къде това се реализира. И се оказа, че ние сме се самоизолирали от света, въобразявайки си, че сме центърът на Вселената.
В Европейския съюз цената на природния газ на борсата в Нидерландия е три до пет пъти по-висока от тази в Тексас на Хенри Хъб. Това не са три до пет процента, а три до пет пъти. Същото важи и за електроенергията – цената за крайните потребители в индустрията е два пъти по-висока, отколкото е в САЩ и в Китай. А така не беше допреди петнадесет години. Изведнъж се въведоха сложни формули и изчисления, които изместиха дългосрочните договори и дадоха предимство на борсовата търговия. В резултат стигнахме дотам цената на природния газ тук да е колкото само разходът за втечняване, транспорт и повторна газификация. Самите транспортни разходи бяха по-големи, отколкото цената на газа, докаран директно като стока. Всичко това, заради грешни европейски политики, приключи още преди 2022 г., но оттогава ескалира.
Зелената сделка е по-скорошна, но тези политики са отдавна. Преди десет години европейските емисии на въглероден диоксид бяха около 10% от световните, а си поставихме за цел да ги намалим с 20%, тоест от 10 да станат 8, сякаш това щеше да спаси света. Само в Индия всяка година увеличението на използваните въглища е два пъти по-голямо от спестените тонове в Европейския съюз. Още тогава казахме, че това ще доведе до маргинализиране на европейската икономика, до превръщането ѝ в безгласна буква и отслабване на нейното влияние, без реално да е спасен светът от въглеродните емисии. Всъщност дори не е ясно дали изобщо трябва да бъде „спасяван“ от въглеродния диоксид.
Проблемите на Европа ги създават европейците. Всъщност европейските лидери, доколкото може да ги наричаме изобщо лидери, с грешните им политики, които не са от вчера, но вместо да ги поправят, те ги задълбочават.
Влизането ни в еврозоната ще бъде съпроводено с реализиран свръхдефицит. Но вече ще сме в еврозоната. Към месец юли имаме дефицит 4,3 милиарда лева при положение, че обикновено по това време бюджетът е на нула. Само за пенсии разходите през второто полугодие са с милиард по-големи, отколкото през първото. Харчим повече, отколкото можем да си позволим. Нетният коефициент на заместване в България вече е 70% – относително висок спрямо нашите ресурси. Това означава, че взимаме от младите повече, отколкото могат да издържат.
Картината е не просто тревожна, тя е отчайваща. Преди началото на промените, в последните десетилетия на социализма, в България се раждаха между 120 и 140 хиляди деца годишно, като постепенно броят намаляваше към 120 хиляди. Тези хора днес вече са пенсионери и излизат от пазара на труда. На тяхно място влизат тези, които са се родили след началото на прехода. Тези, които сега навършват 18 години и влизат на пазара на труда са около 60 хиляди годишно и заменят онези над 100 хиляди души, които се пенсионират всяка година. И това ще продължи поне през следващите двайсет години, независимо какво ще се случи и дори ако раждаемостта у нас започне да расте. Това не може да се промени със задна дата. Тоест през идните две десетилетия ще губим по 40–50 хиляди души всяка година от пазара на труда по чисто демографски причини, без да броим миграцията.
А миграция има и в двете посоки. Но освен количествения, съществува и качествен проблем. Ако преди имаше стремеж към природо-математически и технически науки, към инженерни специалности, на които дължим до голяма степен и развитието на ИТ-сектора, сега ситуацията е различна. На матурите по математика тази година са се явили едва 1300 деца от цяла България. Да допуснем, че хиляда от тях ще кандидатстват в специалности по математика и ще станат инженери – което е малко вероятно. Но дори и така, в страната има около пет хиляди средни и големи предприятия, всяко от които търси поне по пет инженери. Тоест търсенето е за около 25 хиляди души, а след пет години ще имаме едва хиляда.
Всичко това води дотам, че ако искаме дори само да запазим, а не да ускорим развитието си, ще трябва все по-често и в по-голям мащаб да прибягваме до внос на човешки ресурси.
Коментирай първи