Цяло събитие е, когато Теодора Духовникова се съгласи да даде интервю. Красивата и много талантлива актриса по принцип избягва да се изповядва в пресата и в тв предавания, но за почитателите си направи изключение. Разговорът с нея проведохме в гримьорната й в Народния театър, като въпросите, които зададохме, касаеха не само личния й живот, но и изявите й на сцена, и пред камера.

Теодора е звезда на хитовия сериал на TV7 „Дървото на живота“, но масовата публика я познава и като Елица Владева от „Под прикритие“. В екшън сериала на БНТ героинята й – главна редакторка на вестника на Джаро „Нов свят“, се подвизаваше във втори и трети сезон.

– Г-жо Духовникова, с какво сте ангажирана напоследък?
– Приключихме снимките за „Дървото на живота“ през декември. Много харесвам този сериал. И „Под прикритие“, и „Дървото на живота“ са силни по всички показатели – актьори, оператори, режисьори… Колкото до сценичните ми изяви, наскоро беше премиерата на пиесата „Всичко ни е наред“ в Народния театър. Това е най-странната ми премиера.

– Защо най-странната?
– Защото до момента Народният театър не е получил субсидия за премиерите си. Преди малко дори си говорехме с Владо Карамазов, че вече има толкова много неща, които не знаем защо се случват. Гадаем, мислим… Това е болезнено за актьорите, защото ние, душиците златни, живеем за тези премиери и роли. Надявам се все пак „Всичко ни е наред“ да е вълнуващ спектакъл и без бюджета, който трябваше да има.

Актрисата е грижовна майка на двете си деца

– В кои други постановки участвате?
– В „Ръкомахане в Спокан“ на Явор Гърдев – миналата година с тази постановка взех „Аскеер“ за женска роля. Играя и в „Дон Жуан“, в „Идеалният мъж“. В театър „199″ пък участвам в „Гарванът“ на Бина Харалампиева. Ангажирана съм, не се оплаквам.

– Как получихте ролята си в „Дървото на живота“?
– Там почти не е имало кастинг. Повечето от актьорите, които участват, са популярни и има къде да видиш работата им. По принцип, който знае какво търси, лесно си намира артисти. Почти всички бяхме поканени персонално.

– Трудни ли бяха снимките?
– Да снимаш сериал епоха не е лесно. Благодарна съм на зрителите, че бяха толкова снизходителни към грешките ни. За първи път в новото ни кино се прави опит за екранизиране на градска история от миналото. Трудно е и за снимане, и за игра. Владо Карамазов каза, че ако в повечето сериали в момента единственото нещо, което се изисква от актьорите, е да си научат текста и да го кажат убедително, то в „Дървото на живота“ трябва много повече. Случвало се е да репетираме с часове преди дадена сцена да се получи. Епизодите са много емоционално наситени и сложни. Понякога по цели нощи сме мислили как точно да стане сцената, за да звънне (така се изразяваме ние, актьорите). В този смисъл удоволствието да съм част от сериала е неописуемо.

– Има ли предложения към вас за участие и в други филми?
– Да, разбира се. Много пъти съм отказвала участие в кино, сериали и театрални постановки. Мисля, че едно от важните условия да ти се случват правилно нещата в професията е да знаеш кой си, какво искаш и сред кои хора да го постигнеш, а не на всяка цена да участваш в каквото и да било и с когото и да било, за да те дават по телевизията.

Отказвам ангажименти, интервюта и изяви в предавания без повод. В момента има много актриси, които шестват в ефира и говорят за себе си, като че ли кой знае какво се случва. Жалкото е, че повечето от тях не играят почти никъде. За мен е важна и личната, и актьорската хигиена.

– Как попаднахте в Народния театър?
– Завърших ВИТИЗ през 2000 г. и първо съм работила в театър „София“. Народният театър обаче е най-добрият в България. Трупата в момента е изключителна, режисьорите са прекрасни. В Народния хората обичат това, което правят, борят се всяко представление да се случи по най-добрия начин за публиката. При нас го няма това – да си пием водката в стаята „Чакащи артисти“ и да си казваме нещо на сцената, за да минава времето. Едно време да попаднеш в Народния театър, бе по-сложно отсега. Трябваше дебютът ти да е силен и поне двама режисьори да заявят, че имат готовност да работят с теб. Питаше се и трупата дали се справяш, дали се сработваш, защото театърът е колективно изкуство. Едва тогава те назначаваха. Влязохме в театъра със Захари Бахаров, Юлиан Вергов и Ани Пападополу. Бяхме неизвестни и искахме да превърнем мечтите си в реалност. Заедно минахме по този път и беше вълнуващо и трудно. Плакали сме, когато не сме успявали, удряли сме си дори шамари.

– Владо Карамазов ли е вашият най-близък приятел?
– Това е един от най-близките ми хора в живота. Близки са ми и Захари Бахаров, Ани Пападополу, Юлиан Вергов…

– Има ли интриги в актьорската гилдия?
– Сигурно има. Мен обаче ме интересува мнението на определени хора – допитвам се до тях, предпочитам с тях да се забавлявам и пред тях да плача. Затворила съм се към другите, защото нямам сила за повече болка и разочарования. Чувствам се добре с хората, с които съм се обградила.

– Помогна ли ви някой в началото?
– Да, Ванча Дойчева. Приемствеността е много хубаво нещо. Бях чувала, че в миналото актрисите са си въртели страшни номера крили са си обувките, преди да излязат на сцената, правели са си магии. Аз никога не съм се сблъсквала с такива пречки и проблеми. Сега се опитвам да съм добра с младите актьори, както преди години бяха добри с мен. Първия път, когато влязох в гримьорната, видях вътре Ванча Дойчева и се разтреперах. Тя ме прегърна и целуна, сподели ми няколко неща за професията, които никога няма за забравя. Ванча гледаше всички мои репетиции, първите ми премиери и ми каза: „Вярвам в теб, разчитам на теб! Подкрепям те във всяко нещо, което ще ти се случи в театъра!“. Голяма жена!

– Притеснявате ли се от голите сцени?
– Изобщо! Не мога да разбера защо събличането на сцената се счита за страшно. Това далеч не е така. Всеки актьор, излизайки на сцената, съблича всички свои защити, за да може да говори за най-съкровени неща, които го болят като човек и личност, като персонаж и герой. Да не би да е по-лесно да покажеш себе си в някаква супер унизителна ситуация, защото ролята го изисква, отколкото просто да си свалиш дрехите?! Освен това режисьорите в Народния театър и тези, с които съм снимала, имат вкус и никога не биха направили нещо вулгарно или пък самоцелно – просто да е гола актрисата. Голотата е красиво нещо и е хубаво да бъде използвана, когато трябва. Само ако не на място е пошла и страшна.

– Кой ви откри за киното?
– Занимавам се с актьорство от 9-годишна, когато отидох в театралната студия на Бончо Урумов към „Сълза и смях“. При мен плавно и естествено се случи всичко. Не мога да кажа, че някой ме е открил.

– Снимали сте се и в чуждестранни продукции…
– Българските актьори участват в чуждестранни продукции само за пари. Чужденците имат силни синдикати, които пазят интереса на техните си актьори. Жалко е, че ние нямаме. Няколко пъти съм била избирана с много тежки кастинги за главни роли в чуждестранни продукции, но синдикатите им не позволяваха. Дори и второстепенна роля не дават. Иначе в тези филми се плаща много добре. За един ден с Жан-Клод ван Дам взех колкото от 3 серии на „Дървото на живота“. Докато си млад, можеш да научиш много в такива продукции. Чужденците знаят как се снима кино, учиш се на дисциплина и занаят, а и взимаш добри пари.

– Ласкаете ли се от това, че ви наричат българската Мишел Пфайфър, а ви оприличават и на Роми Шнайдер?
– Това са прекрасни актриси, две от най-любимите ми. „Българската Мишел Пфайфър“ тръгна покрай Чочо Попйорданов, вечна му памет. Той ми казваше Мишел и веднъж случайно ме нарече така пред журналисти. Тук много обичаме да имия Стефан слагаме определения – българската еди-коя си, българският еди-кой си. В началото се дразнех, но сега нямам отношение. Сравнението по визуален признак не е комплимент. Бих се радвала, ако някой сравнява играта ми с някоя голяма актриса, а не външността ми.

– Проблеми с досадни обожатели?
– Да, имало е хора, от които леко съм се плашила. Но като гледам на момчетата какво им се случва, разбирам, че при тях е доста по-страшно. Сравнявам моите почитатели с фенките на Владо Карамазов, Юли Вергов и Захари Бахаров и си мисля, че жените са доста по-агресивни и понякога прекрачват всякакви граници. Мъжете някак запазват деликатност. Стресиращо е, когато на местата, които посещаваш, виждаш едни и същи физиономии, които явно се интересуват от живота ти и го следят.

– Защо не останахте да живеете преди години в Канада?
– Бях една година в Канада заради мъжа, когото обичах и все още обичам. Обещали сме си да умрем заедно, бързо, един след друг. Трябваше да опитам в името на любовта дали бих могла да живея в Канада. Аз не съм възпитавана така, че да съм жена, издържана от мъжа си. В Канада той работеше, а аз по цял ден обикалях с ролкови кънки из Монреал, ходех на театър, шопинг, джаз, купони… Това бе най-тъжната година в живота ми. За мен е много важно жената да работи, да има място, където да изразява себе си. Животът там за мен беше самоубийствен и слава Богу мъжът ми го разбра. Много интелигентен човек е. Винаги ще му бъда благодарна за този акт на любов и партньорство – да се върне в България заради мен.

– Най-трудният ви момент в професионално отношение?
– Имаше един период, в който играех безобразно зле. Благодарна съм на всички режисьори и партньори, които ме изтърпяха тогава. Работех в Народния театър и претърпях тежка катастрофа, която обърка много неща в мен. Изпитвах параноя и страхове, което автоматично се отрази на актьорското ми присъствие. Не бях доволна от това, което виждах в себе си. Пробвах с психоаналитици, но се оказа голяма грешка. Накрая се обърнах към единственото, което можеше да помогне – отидох при свещениците, които ме познаваха. Отец Михаил и отец Ангел – прекрасни изповедници! Те, вярата и Господ ми помогнаха да си стъпя на краката, отново да се заобичам, да бъда интересна за себе си и добра актриса

– В какво се изразяваше параноята ви?
– Мислех, че във всеки момент хората около мен, включително и аз, може да умрем. Не виждах никакъв смисъл в нищо… Все неприятни неща.

– Това е периодът след катастрофата, след която е имало опасност да останете парализирана, защото гръбначният ви стълб е бил счупен…
– Да, това е периодът.

– Кога разбрахте, че няма да останете инвалид?
– Бързо разбрах. Но не искам да говоря за това, защото е много тежко за мен. В личен план катастрофата и смъртта на дядо ми, на когото съм кръстена, са най-тежките неща, които съм изживяла. Това беше първият ми досег със смъртта. И до днес имам проблем с нея, много ме е страх.

– Разкажете за семейството си.
– Прекрасно семейство! Благодарна съм на съпруга ми Стефан. Много ми помага, независимо дали е критичен. Досега не сме имали криза в отношенията ни. Дъщеря ми Ема е на 3 години, Бубето – на 8.

– Прекалявате с работата и лекари са ви казали да намалите темпото…
– Да, така е. Работя много, а прибирайки се вкъщи, започвам да се занимавам с двете си деца и съпруга ми. Понякога и аз самата се чудя как издържам. Може би Господ ми помага да намирам сила.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/3NveInC-VfA