Надя Тодорова, голямата актриса на малките роли, звездата от „Двойникът“, „Опасен чар“, „Адио, Рио“, „Дами канят“ и много други хитови филми, днес е на 88, далеч от родината и прикована заради коварен диабет в инвалидна количка. Вече трета година тя живее при дъщеря си Антоанета в Прага и е обладана от носталгия за родния Асеновград, за комшии, колеги и приятели. На нас също много ни липсва и стискаме палци отново да я видим усмихната на българска земя. А защо не и проходила – нали понякога стават чудеса.

Свързахме се с гениалната Надя в края на миналата година – точно в деня на Бъдни вечер. Поговорихме надълго и широко за живота й в странство, попитахме и за последните новости около нея. По традиция й зададохме и някои въпроси, свързани с кариерата й в миналото. Накрая й пожелахме здраве и дълголетие, а сме сигурни, че и вие, читателите, искате да й се случват само най-хубави неща. Тя наистина ги заслужава.

– Г-жо Тодорова, чуваме се с вас в навечерието на Бъдни вечер…
– Да, много хубави празници са Бъдни вечер, Коледа и Нова година. Ще прекарам тези дни с дъщеря си. Ще ни дойде и едно българско семейство на гости. Изпратих сега дъщеря ми в тукашната българската православна църква, където има богослужение по случай Рождество Христово – да отиде да запали свещ и да вземе благословия. Откакто се помня, винаги празнувам 24 декември, защото съм възпитана много религиозно в семейството ми. На 88 години съм днес и чакам с нетърпение този ден. Много съм чувствителна на Бъдни вечер. Майка ми ме е учила да има 7 постни яденета, питка на кравайчета с паричка, ошав да присъства задължително… В Прага има български магазин с родни стоки, от него купуваме продукти. На Бъдни вечер паля свещ и казвам молитва. Не трябва да забравяме да се радваме на най-дребните и простички неща.

– Знам, че рисувате картички през цялата година, които за Коледа и Нова година изпращате на приятелите си…
– Тази година не съм правила моите илюстровани картички. Вече поздравявам приятелите си по телефона и скайпа.

– Не се чувствате забравена…
– Не. Много често срещам хора и чувам от тях свои реплики като „Роднина, милиционер“. Все още ги употребяват. Не съм забравена. Идвайки към Чехия, на летището в София момичетата ме погледнаха и споделиха, че никога няма да ме забравят. Казаха и репликата ми „Роднина, милиционер“. Разплаках се от умиление, когато един момък ме качи с количката в самолета. Той ми рече усмихнато: „Г-жо Тодорова, няма да плачете. Вие разсмивахте цяла България, а сега да сте разстроена бива ли…“. Отвърнах му: „И артистите реват“. Уж съм комична актриса, а много съм плакала в живота. Чувствителна съм и лабилна, от доста неща мога да се просълзя.

– Как сте със здравето?
– Дъщеря ми извършва подвиг, грижи се за мен. Инвалид съм. Преди 7 години откриха, че съм болна от диабет. Чакам чудото, чакам Христос да протегне ръце и да ми каже: „Жено, ходи!“.

– Еднообразни ли са дните ви в Чехия?
– Не мога да се похваля с голямо разнообразие. Чета, размишлявам, разглеждам стари архиви и се връщам назад в спомените си. Наскоро в Българския културен център имаше възпоменание за Рангел Вълчанов. Дъщеря му Ани беше тук. Прожектираха цяла седмица филмите му. С Рангел съм участвала в два филма – „С любов и нежност“ и „А сега накъде?“, както и в една театрална постановка. Поканиха ме на тържеството, имаше много българи.

Това беше един мой пълен ден. Занесох на Ани Вълчанова една програма. Тя е написана от Рангел и си го пазя до днес в архива. Ани ми каза да си я задържа за спомен от баща й. Има тук двама българи, които за мен са юнаци. Те идват с лека кола, качват ми инвалидната количка и ме закарват, където трябва да отида. През зимата излизам по-рядко. Предпочитам да си стоя вкъщи на топло.

– Помага ли ви още някой?
– Да, да, разбира се. Една жена украинка помага на мен и на дъщеря ми, която си работи вкъщи. Дъщеря ми реставрира стари картини. Те ми доставят голямо удоволствие. Наскоро приключи една картина на манастир от XVIII век. След като я направи, стана страхотна живопис. Занасяйки я, в светата обител се изненадали много. Опитвам се да намирам радост във всичко. Пожелавам на хората да се върнат към старите спомени и красоти. Те създават радости и облагородяват душата.

– Пишехте мемоари, до къде стигнахте с тях?
– Готова съм с ръкописа, но не мога да събера кураж да. го покажа. Написаното е от сърце като живота ми. Винаги и във всичко съм се раздавала безрезервно. И от сърце.

– В Прага гледате ли български филми?
– Гледам, следя сериала „Дървото на живота“. Много добри артисти играят в него. Какво да ви кажа за другите филми? Прогресът донесе много неща на хората и те си промениха начина на живот. Не обичам насилието и не гледам такива продукции. Често се обръщам към старите филми, когато искам да си спомня нещо хубаво. Има и хубави нови, но…

– Поддържате ли връзка с колеги артисти?
– Много рядко. Когато идва някой артист в Българския културен център в Прага, ми се обаждат.

– Има ли актьори от младото поколение, които ви дразнят?
– Понякога се изненадвам какви хубави артисти имаме. А се дразня от неестественото. Харесвам простата игра, непринуденото изпълнение. Не обичам помпозността.

– Какво мислите за политическата ситуация в България?
– Това е нещо, което ме притеснява и дразни. Искам да пожелая на политиците мъдрост, а когато правят нещо, да е с любов към хората. Нека превърнат родината ни в такава държава, че да може да се живее в нея. Сърцето ми се свива, като виждам сега какво става. Не могат ли да се разберат тези хора най-накрая?!

– Вие на коя политическа партия симпатизирате?
– Не симпатизирам на никого. И никога не съм била партиен член
Нито са искали от мен, нито аз съм искала такова нещо.

– Тежи ли ви нещо, г-жо Тодорова?
– Да.Искам да имам внуче, но така е било писано.

– Да очакваме ли за 90-годишния си юбилей да сте си в България?
– Това не мога да го кажа. Но ме тегли носталгията към страната. Често се чувам по скайпа с Асеновград се интересувам. И заради златна Прага не бих сменила родния си град. Никой не знае кога ще се прибера в България. Не обичам да предизвиквам съдбата, ще стане така, както е предопределено. Може и сега, както си говорим с вас, да склопя очи. Цял живот ме е водила съдбата и така ще бъде.

– Вие ли сте най-известната жителка на Асеновград?
– Почетен гражданин съм.

– През 2009 г. овдовяхте. Липсва ли ви съпругът ви?
– Да, все още го сънувам, беше много мил, приятен разбиращ човек. Много обичаше. Късно напрахме църковен брак, на 5 години бяхме. Сватбата беше дискретна, а всички разбраха (смее се).

– Кой е най-тежкият момент в живота ви?
– Когато срещах смъртта когато починаха майка, баща ми и съпругът ми.

– Трудни моменти в кариерата?
– Не, бях щастлива пред камерата и на сцената, когато реших да се пенсионирам, счетоводителката ми каза, че имам 39 години месеца и 15 дни трудов стаж. В момента получавам добавка от пенсията на покойния ми съпруг, пари за инвалидност. Сумата ми превеждат по сметката ми. Дъщеря ми тегли от банкомата.

– Първото ви качване на театрална сцена е на 21 години. А дебютът ви в киното е, когато сте на 49…
– През 1974 година беше дебютната ми изява в киното, когато Иван Андонов ме покани за „Трудна любов“. А за първи път стъпих на сцената в едно драматично представление, в което толкова много се вживях, че майка ми притеснено започна да ме успокоява с думите: „Недей да плачеш, това е наужким!“. Още тогава театърът стана за мен вълшебство.

– Каква беше първата ви заплата?
– Първата ми заплата беше от общинския театър – около 60 лева някъде. Всичките пари тогава ги дадох на майка ми, защото бяха тежки години. За себе си купих само една писалка с мастило.

– Последното ви качване на театрална сцена?
– Бях пенсионерка, когато в Пазарджик ме поканиха на гастрол с пиесата „Чудо“ на Иван Радоев. Гостувахме с Георги Калоянчев. Много добре си партнирахме и се разбирахме с него. А последната ми изява пред камерата беше в една реклама. Татяна Полова и аз сме първите артистки, които започнаха да се снимат в реклами.

– Кой от режисьорите, с които сте работили, ви беше любим?
– Иван Андонов.Той е мой кръстник в киното. А най-добрият театрален режисьор, с когото бях приятел и работихме заедно, беше Любен Гройс. Три години изкарахме в Смолян с него, там се сближихме.

– Стана дума в разговора ни и за Рангел Вълчанов. Коя беше първата ви среща с него?
– Рангел ме покани най-напред за филма „С любов и нежност“. Теренът беше в Поморие. Зарадвах се, защото щях да се докосна до големия режисьор. Дадоха ми да прочета сценария и много ми хареса ролята на гъркинята. Поканиха ме обаче за жената с прането. Отидох на терена и тръгна репетицията. Рангел тогава започна да ми казва репликите на гъркинята. Казах му: „Чакай, това е другата роля“. А той се засмя и отвърна: „Абе, Надя…“. Всяка сутрин носеше бележки на терен, за да учим текст. Заявих му, че и аз ще започна да импровизирам. По едно време се усетих, че може Валери Петров (сценарист на лентата – б. р.) да ме скастри, но той само ми изпрати една въздушна целувка и ми каза: „Давай, Надя!“.

– Докато бяхте актриса в стихията си, отказвахте ли роли?
– Право да ви кажа, не съм отказвала. Всичко приемах, работа беше.

– Вие сте култова актриса, майстор на второстепенните роли в киното. Някога искало ли ви се е да играете главен персонаж?
– Минавало ми е през ума някой да напише главна роля за мен и да я изиграя. Хвалиха ме много. Така и обаче не ми дадоха голяма роля.

– Доволна ли сте от съдбата си на артистка в провинцията?
– Да, доволна съм. Бог винаги ме е направлявал. Останах си провинциална артистка, но още не съм забравена. За много мои колеги отдавна никой не си спомня. А аз, провинциалната актриса, мъкнех каруцата, но бях щастлива и доволна. Разчитах на себе си и растях в театъра. Изкачвах стълбата като самотен катерач.

– Определят ви като царица на комедията…
– Не знам, не мога аз да кажа..: Викат ми „кралицата“, „царицата“, „голямата артистка на малките роли“… Мога да потвърдя само, че винаги съм работила и играла като за последно, от сърце и душа.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: