Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944 Горна Козница, Кюстендилско, където семейството й е било евакуирано по време на бомбардировките над София. Въпреки това събира приятели и почитатели на парти по повод рождения си ден чак на 18 януари, когато прави курбан за живи и мъртви. Силно вярваща в предопределението на съдбата, Латинка предпочита да не задълбава над битовизмите, а да мисли върху невидимите за очите светове.

Лоти, както всички я наричат, произхожда от стар търговски род, чиито предци идват от преселници от град Прилеп. Баща й е финансист с артистични наклонности, който доживява до 96-годишна възраст. От него легендарната актриса е наследила таланта си към сцената и умението да посреща дори и трудностите с усмивка.

– Какво си пожелавате навръх рождения ден?
– Преди да започнем интервюто, искам да споделя, че съм в кондиция, не съм оглушала, нито съм загубила слуховия апарат, както прочетох за себе си. Рожденият ми ден е на 1 януари, но аз празнувам на 18-и. Пожелах си да се развивам по хоризонтала, не по вертикала, не напред и нагоре, както се казва. Не искам нито извисявания, нито пропадания, че да ми се налага после да ставам. Искам да се движа по моята си права, в равновесие, в каквото бях през изминалата година. А тя, вярвайте ми, бе доста успешна за мен. Щастлива съм, че все пак на 1-и успях да направя тържество у нас, с двете си деца, с техните половинки. Мисля си, че е добре да си роден на 1 януари, защото, ако дойде време и забравиш, че имаш празник, камбаните ще те подсетят, зарята. Хубаво е, че съпругът ми, който е 2 години по-малък от мен, също е роден на 1 януари. Така заедно отбелязваме няколко празника наведнъж. Пестим в кризата, така да се каже. Гостите ни искат да пият предимно зелев сок. Обикновено не са много гладни, защото са преяли в навечерието на новата година. Аз мисля да продължа живота си с усмивка и добруване. Смирението ми е генетично заложено. Обичам по Коледа да се смирявам пред необятното, непознатото, необозримото.

– А защо празнувате рождения си ден и на 18 януари?
– Тогава е Свети Атанас, аз събирам колегите си от ВИТИЗ. Традиционно каня цялата ни звездна паралелка. Свети Атанас е моят патрон-пазител, който ми е посочен от Ванга за закрилник. Оказа се, че тя е била права. Аз съм се убедила в пазителските му способности през годините. Правя курбан, раздавам за тези, които си отидоха и не са сред нас. С другите се разговаряме, смеем. Сверяваме си часовниците – кой от нас е в кондиция и кой почва да дава фира.

Латинка Петрова играе гимнастика всяка сутрин

– Каква беше изминалата година за вас?
– Добра година, изпълнена с много предизвикателства и добри доходи. Участвах в пиеса, в „Денсинг старс“, в „Черешката на тортата“. Доста поработих, бях и на турне. Щастлива съм, че имах различни предизвикателства.

– Имате ли незабравим рожден ден, който ще помните завинаги?
– Мисля, че незабравимият ми рожден ден предстои. Той ще дойде във времето, когато децата ще ме зарадват, че излитат от семейството. На 1 март със съпруга ми ще празнуваме 40 години откакто сме заедно. Ние не сме имали време да мислим нито за кръшкане, нито за втори бракове. Сега ме закача: „Лоти, остаряхме ли, дай да се погледнем в огледалото“. Отговарям му с думите на незабравимия Парцалев: „Не, огледалрто не ни показва добре. Трябва счупване“. Той казва тази реплика в „Михал Мишкоед“. За мен е важно, като стана сутрин, да благодаря на Господ за подарения ден, да направя план какво да върша, да чакам изненадата, която ме дебне зад всеки ъгъл.

– Какво е отношението ви към подаръците?
– Обикновено не искам нищо. Дрехи имам – мога да облека с тях една продукция. През годините суетата ме преследваше и аз все купувах и купувах. Оказа се, че една скъпа материя и добре ушита дреха има дълъг живот. Затова и лутането из моловете и шопинг манията не ме привличат. Просто не ми е интересно да обикалям за парцали до оглупяване. Но нека разглеждат младите, сега има какво да се види. В моята младост имаше само един ЦУМ. Возехме се на ескалаторите, за да видим що за чудо е това. Нещата се промениха много бързо и за добро. Ето, едно от новите чудеса е интернетът. Очаквам да открием нови предизвикателства и най-вече да разберем откъде човеците идват на Земята, защо са тук.

– Вярвате ли в съдбата, в това, че на всеки е предначертано с какво да се занимава?
– Абсолютно, вярвам в езотериката и тя не ми е чужда като познания. Вярвам, че всеки от нас има мисия. На едни може да е построяването на градинка и само това. На друг – просто да създава деца. Идваме със заръката свише, за да извършим едно добро дело. Така земляните се вдигат на по-високо ниво на развитие. Ние като пчелички работим, за да се изпълнят божиите повели. На човек, каквото му е драснато, това му се случва. На мен лично Ванга ми позна всичко. Каза по години какво ще ми се случва. Цитирам: „Една година кола ке купиш. На друга година – син ке имаш“. На 17 февруари си купих първата кола. На 1 март се омъжих. На другия 17 февруари се роди моят син. И сега се чудя как тази жена видя с математическа точност важни събития от живота ми. Когато направи предсказанията, аз още не познавах съпруга си. Рече ми: „Ке земеш един, дето лев нема в джоба си да те заведе на кино“. Отговорих й: „Мани го тоя, виж за някой с пари“. Беше категорична и удари с юмрук по масата. Като се запознах с мъжа ми, му споделих, че съм ходила при Ванга. Не издадох всичко. Той обаче наистина ме заведе на кино…След време ми призна, че е взел 2 лева назаем, за да ме води на прожекция. Като ме срещнал, нямал и стотинка в джоба си. Ванга казваше, че нещата стоят и си чакат времето, за да се реализират. И във Вечния календар така е написано: „Една е вратата, при която всеки ден не отиваш. Един е денят, в който тя ще се отвори и вие ще бъдете извикани за живот. Ще ви се подскаже кой е този ден, за да не се изтощавате в чакане“. Неслучайно езотериката съществуава от древни времена. Същото важи и за хиромантията, графологията, астрологията. Тези науки съществуват, за да човъркат човека, да му разбуждат разни центрове, за да не се одремва съвсем, че сивото му вещество ще се срине.

– Ако имате възможност за нов живот, за прераждане, с какво бихте се занимавали?
– Бих искала да повторя живота си. Да го изживея по начина, по който дишам и живея сега – със същата болка, радост, падане, ставане, унижаване, самотата, страданието, аплаузите. С годините започнах да обичам и лошите спомени, да браня всичко, което ми се е случило.

– Страхувате ли се от старостта?
– Не, нямам никакво отношение към нея. Старостта е измислена за статистиката. Ако бях родена в Япония, сега щях да съм на 17 години, считано от определена династия. Старостта идва когато изгоним от себе си жаждата за живот. Да извикаш “Жив съм“, значи да бъдеш забелязан като личност, като усмивка, като щедрост. Старостта идва, когато си лишен от тези потребности, седиш вкъщи и не те интересува какво става извън дома ти. А мен всичко ме вълнува. Нямам време да мисля за старост и немощ. Поддържам форма. Всяка сутрин половин час играя гимнастика. Поддържам тялото си в кондиция, защото то ако не ме придвижва, мога само да седя и да пиша. Но краката и тялото също трябва да ме слушат. Спортувайки, ги задължавам да го правят. Освен това без плод нямам ден. Не прекалявам с нищо, шофирам и почти не ползвам обществен транспорт. Чудя се как навремето 70-годишните мъже ми се струваха библейски старци?! Аз като станах на 70, си помислих, че все още ме бива във всичко, че съм супер.

– Как виждате себе си след 10 години?
– След 10 години няма да танцувам в „Денсинг старс“. Аз съм в най-хубавия смисъл на думата шантава и нестандартна. Не живея напълно богоугодно, пуша цигари. Около мен винаги има някаква лека завист, но аз я прескачам. Не мога да страдам от думичка, поглед, злобно изказване. Твърде много съм заета да мисля за другите светове, които вероятно съществуват, за прераждането. Харесва ми да си представям как сами проектираме себе си в друго пространство, че можем да се върнем при онази изпепеляваща любов, която е вечно в душата ни. Тези неща повече ме вълнуват, отколкото битът и кой какво казал, какво направил.

– Любим филм.
– Това е историята за Моцарт и Салиери. Интересна ми е — заигравката с таланта и бездарието от гледна точка на времето. След този филм не отидох повече на кино. Тази жизненост в Моцарт, изкуството от нищо да правиш нещо, че и да се забавляваш. Много харесвам класическата музика. Все се шегувам, че на 1 януари ме поздравява Виенската филхармония. Това е безкрайна красота.

– Любима книга?
– „Името на розата“ на Умберто Еко. Чела съм я няколко пъти. Там откривам част от моето мислене, от моята житейска философия. Чета я и си мисля: „Господи, какво дежа вю“.

– Любима марка автомобили?
– Това е моята кола. Шофирам отдавна. Смених 7 коли до сега. На първата се кефих най-много. Въртях в кръг край Околовръстното в София. Тогава усетих свободата да се носиш на четири гуми, да слушаш музика и да си на небето от щастие.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/YnMnTcDbmVU