Славната история на синия отбор започва от далечната 1914 г. – факт добре известен на всеки уважаващ себе си левскар. Но в това не толкова далечно минало на „отбора на народа“ са се случвали и цял куп интересни и забавни неща, от днешна гледна точка.
На запустялата поляна край втора мъжка софийска гимназия през пролетта на 1914 г. се събирали момчетата от махалата да поритат футболната топка. Мястото се наричало Могилката и се намирало някъде в района на днешния НДК и бул. „Пенчо Славейков“. На 24 май след мач младежите решили да учредят клуба, който след това десетилетия наред ще събира несвършващата любов на милионите български запалянковци. Кръстник на новия софийски тим станал 17-годишния ученик Борис Василев – Боркиша, който десетилетия след това неотлъчно е свързан със синия отбор. Боркиша предлага името на Апостола и веднага от само себе си отпадат другите предложения – „Олимпик“, „Рапид“, „Глория“, „Мажестик“… Футболистите се събирали в млекарницата на бай Трайчо – македонец от битолско, която била съвсем наблизо, срещу Могилката. Запъхтени, прашни и запотени след мач, те отивали там да изпият по една боза и да решават въпросите на „Левски„. А по едно време клубното ръководство дори въвело награден фонд – при победа всеки футболист от „Левски“ получавал пълна купа с кисело мляко. Един от най-големите проблеми по това време за всеки български отбор бил въпросът откъде да се вземе футболна топка. В България не се
произвеждали, пък и не се продавали.
Първата си топка левскарите купили след като събрали стотинки за членски внос от всеки, който искал да рита – двама от тях отишли чак до Букурещ, откъдето купили мечтаното кожено кълбо. Но ритнитопковците от това време си имали и друга грижа – често по средата на мача топката се пукала и играта не се подновявала докато не я залепят и зашият. По това време в София имало 3-4 регистрирани футболни тима и горе-долу толкова футболни топки. В спомените си един от ярките състезатели на „Левски“ от това време Симеон Янков – Симето разказва: „В махалата навремето все по това умувахме – как да си осигурим топка, без която всеки клуб все едно че го няма. Веднъж някой от нас напомни, че в казармата на бул. „Патриарх Евтимий“, където играехме, видял захвърлени в един ъгъл бракувани войнишки ботуши, чиито горнища били сравнително запазени.
Една вечер се промъкнахме в казармата и отмъкнахме няколко чифта, от които скалъпихме три горнища за топки. Въпросът с плондерите страшно ни измъчи. Пробвахме и с напомпани животински мехури, и с надути детски балончета- нищо не се получаваше. Накрая нарязахме няколко стари велосипедни гуми и с много мъка измайсторихме нещо като плондер. Спасихме положението в клуба!
КАК СЕ ПОЯВЯВА ЕМБЛЕМАТИЧНИЯ СИН ЕКИП:
В първите години клубните цветове били жълто и червено на райета – това дори е записано в първия устав на „Левски“. Те също били изписани от един магазин в Букурещ и били голяма рядкост за футболистите. В бедните и гладни години след Първата световна война обаче било трудно да се намерят жълто-червени екипи и левскарите през 1919 г. си ушили първите сини фланелки с бяла якичка и бели маншети. Тогава на гърдите си за първи път поставили и кръг с голямата буква „Л“. За да са по- елегантни на 
терена, левскарите решили да излизат на мач с вратовръзки върху фланелките. Тази екстравагантна мода обаче траяла от ден до пладне. На мач във Варна с тамошния тим „Тича“ сините позорно и завинаги захвърлили мъжкия атрибут. В морската столица бил непоносим пек, а мачът ставал в градския колодрум, където температурите са били като в сауна. Левскарите тичали с вратовръзки, които ги задушавали по терена – щом свършили първото полувреме и влезли в съблекалнята, ги захвърлили. И повече не ги сложили.
ПЪРВИЯТ ХИМН НА ЛЕВСКИ:
Първия химн на ФК „Левски“ написал композитора Любомир Пипков. Това се случило през 1924 г., когато той бил още 16-годишен ученик и върл запалянко на „синята лавина“. До наши дни текстът на химна е достигнал, запазен от славния футболист от миналото Никола Димитров – Фъц. Ето една строфа от марша на левскарите:
Хип, хип, ура, ура, ура
На спорта в ярката зора
кого ли ние не сразихме
и кой от нас не беше пръв
С устрем всички победихме,
че е Левски
в наща кръв!
Химни за сините се пишат и след това- през 1924 г. написва Христо Маников, през 1956 г. – Александър Райчев, през 1964 г. – Иван Буюклиев.
ВИЖ ВИДЕОТО:
ВИЖТЕ ОЩЕ:
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Вечното дерби ЦСКА – „Левски“ не е само на терена. Десетилетия наред войната между отбо¬рите на армията и милицията се води и с удари под кръста. Преди 10 ноември 1989 г.„червените“ си взимат точки от останалите военни отбори под пагон – „Ботев“ Пловдив, „Черно море“, „Сливен“, „Шумен”… „Сините“ пък печелят без проблеми срещу всеки отбор на милицията на име „Спартак“ (Варна, Пловдив, Плевен …).
Един храбър варненски тим обаче възроптава сре¬щу тази неправда. Как мичманите(сержантите) от „Черно море“ дръзнаха да бият офицерите от ЦСКА в София през 1964 г.? Кой нареди да отнемат военните звания на варненските футболисти? Губили ли са варненци по заповед отгоре? Припомняме събитията:
Публична тайна през 60-те години е, че „Черно море“ се явява подчинен на ЦСКА по военна линия, тъй като военния флот е пряко подчинен на военния министър. И двата отбора са под пагон. „Червените“ са на пряко подчинение на военния министър армейски генерал Добри Джуров.
Варненци пък са тимът на военноморските сили, командва ги контраадмирал Иван Добрев – Странджата. Едно обаждане от София е достатъчно да се уреди победа на ЦСКА срещу вар¬ненските подчине¬ни. „Чер¬вените“ имат право по всяко време да вземат от „Черно море“ който играч си искат …
По тази причина през октомври 1964 г. никой не предполага, че гостуването на „Черно море“ срещу ЦСКА в София може да завърши по друг начин, ос¬вен с победа на столичните „армейци“. Няколко месеца по-рано ЦСКА е приключил сезона на позорното 11-то място. Вече няма право на грешка.
Само че треньорът на „Черно море“ Иван Моканов хич не бил навит да пуска аванта на армейците от София. Моканов бил известен с чепатия си характер и не обичал да цепи басма на никого. Властите пък не гледали с добро око на него, тъй като не е член на БКП. Три пъти уволняван от „Черно море“, треньорът бил слаган за назидание да дава караули (тъй като е военен) пред портала на военноморското училище.
В онзи следобед на 4 октомври 1964 г. на всички в „Черно море“ им било омръзнало да развяват бялото знаме, когато отсреща се зададе ЦСКА. Пред¬стояло голямо раз¬чистване на сметки. Капитан на „Черно море“ бил миналият през ЦСКА Георги Димитров-Червения. В състава на армейците от София пък играел бивши¬ят футболист на варненци Иван Василев, докато отсреща в отбраната на „моряците“ бил брат му Трендафил.
Треньорът на „червените“ Манол Манолов – Симолията преди това водил за един сезон „Черно море“, откъдето тръгнала и ка¬риерата му. Стефан Янев, бивш футболист на „Черно море“, свидетелства в кни¬гата си „Футболни и други историйки“, че Симолията заявил преди мача: „Бием без проблеми! Добре познавам „Черно море“, нали му бях треньор!“.
Само че сметка¬та на ЦСКА излязла без кръчмар. Варненските фурии насмели здраво наперените софиянци.
Нападателят на „Черно море“ Симеон Николов набутал два бързи гола след почивката. Иван Колев върнал един, но той не стигнал за нищо. Случило се невъзможното: ЦСКА – „Черно море“ 1:2 !!!
В официалната трибуна Добри Джуров и останалите шапкари от ЦСКА се чудели какво става. Нали уж побе¬дата била в кърпа вързана?! Разярен, Симолията ревял в съблекалнята: „Нали ви предупре¬дих бе, аз съм бил треньор на този отбор!“.
Храб¬рите варненци обаче си плащат тежко за дързостта да бият ЦСКА. По заповед от София „Черно море“ е девоенизиран. На шестимата им най-силни футболисти са отнети мичманските(сержантските) звания. Абил Билялов, Владо Грозданов, Димитър Боснов, Стефан Янев, Янко Атанасов и капитанът Георги Димитров-Червения остават без пагони и сигурните си заплати. Разхвърлят ги по заводите. Нареждането е категорично – до обяд на работа, футболът – след това! Стефан Янев напри¬мер е изпратен да работи в корабостроителницата …
После го прехвърлят в ав¬торемонтната работилница. Бачкаторите запалянковци го пазят от тежкия физи¬чески труд, срещу което трябва да им разказват за мачовете на „Черно море“.
„В понеделник планът за деня увисваше, защото десетина майсто¬ри зарязваха работата и ме преследваха с футболните си пристрастия“, разказва Янев. Точка на това безу¬мие по-късно слага шефът на футболната федерация Недялко Донски.
Няма кой обаче да сложи точка на договорените мачове между ЦСКА и „Черно море“. Следващото гостуване на варненци през 1966 г. на „Армията“ вече минава под строг контрол от военното министерство. Двубоят се играе в послед¬ния кръг, а от него зависи дали ЦСКА ще стане шампион. На „червените“ им трябва само победа, тъй като при равен титлата заминава в „Левски“.
Години по-късно футбо¬листът на „Черно море“ Тянко Георгиев разказва за съ¬битията преди мача: „Нашият треньор Иван Моканов влезе в съблекалнята и обяви, че трябва да паднем с един гол разлика. Така му били наредили. След събитията от предния сезон знаехме, че не можем да се съпротивляваме.“ Този път няма шест-пет и „Черно море“ пуска три бързи гола. Четвъртият за ЦСКА пък е от дузпа. При изпълнението вратарят на варненци Симеон Нинов пита Иван Василев от ЦСКА (бивш футболист на „Черно море”) къде ще бие, за да се метне в другия ъгъл. В крайна сметка армейците бият 4:2 и стават първи.
„На почивката до мен крачеше командващият ВМС контраадмирал Иван Добрев, който лично тряб¬ваше да гарантира загубата ни. Такава псувня метна към официалната трибуна, къде¬то беше и министърът на отбраната Добри Джуров… Завършихме 4:2, при корнер бранителите на ЦСКА ме предупредиха да имам готовност и пратих топката с глава в мрежата…“, разказва Стефан Янев за панаирите на „Армията“.
Като награда Добри Джуров отпуска на „Черно море“ военен самолет който да откара футболистите до Варна, вместо да се лашкат цяла нощ с влака. (Така постъпва и Бойко Борисов с „Бистришките тигри”) На летището пък играчите се засичат с ак¬тьорите Георги Парцалев, Георги Калоянчев и Стоян¬ка Мутафова, които същата вечер имали представле¬ние във Варна. „Абе, вие сте по-добри актьори и от нас, трябва да си смените професията“, избъзикал ги левскарят Калоянчев.
От слугинажа към ЦСКА по-късно реве и ген. Велико Станков, председател на „Черно море“. „През десетте години, в които бях ръководител на клуба, най-много ми тежеше слугуването на ЦСКА! Бил съм много огорчен, когато разбирах, че зад гърба ми са уговаряли мачове. И това бяха много случаи!“, казва ген. Станков в книгата „Футболна Варна“.
Варненските пар¬тийни другари също били против орташките действия с ЦСКА. По ли¬ния на градския комитет на БКП с „Черно море“ се занимавал Милан Статев – едноок партиец, изклю¬чително честен човек. Тъй като не бил военен, Статев роптаел, че свалят гащи пред ЦСКА.
„Със седмици ми се сърдеше и не ми говореше. После разбра, че и аз съм бил мамен. Това създаваше конфликти и в отбора ни… Ведомствено дружество бяхме, подчинено на ЦСКА – този мач трябва да им дадем, онзи наш играч им трябваше… Така замина за София Иван Василев. Бях извикан от зам.-министъра на народната отбрана Здравко Георгиев, беше голям мой приятел, и ми заповяда Божил Колев да тръгва за София. Заста¬вам мирно, козирувам…“, разказва още ген. Велико Станков.
Абсолютно аналогично е положението при „столичните милиционери” от „Левски”, с тази разлика, че никой от сателитните „провинциални милиционери” не се осмели да им откаже точки …
Но до тук не спират номенклатирните хватки на ЦСКА и „Левски”: Ако по време на мач с провинциален отбор някой съдия си позволи да не подкрепя ЦСКА, то той автоматично е призоваван на запасна подготовка в армията и маршерува до припадък и страда от военни извръщения поне един месец … Аналогично ако по време на мач с провинциален отбор някой съдия си позволи да не подкрепя „Левски”, то той никога няма да получи задграничен паспорт, или ще му бъде приложена друга „милиционерска хватка”, како компроматче за нелоялност към БКП (което слага край на кариерата му) … По тази е причина дузпите дадени в полза на ЦСКА и „Левски” са повече от дузпите в полза на всичките останали отбори, взети заедно (без да се налага да се плаща на съдиите – те отлично си знаят урока) …