Автор: Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ

Къде са антифашизмът и мирът в медийния сюрреализъм? Колко журналистически гласове посмяха да се надигнат от трибуните на медиите си, за да отстоят антифашизма и Никола Вапцаров?… Реабилитирането на нормалните човешки възприятия е шансът за съживяване и на нормалната журналистика, и на нормалния обществен климат у нас.

Първите два дни на септември ежегодно са повод човечеството да си припомня ужаса, жертвите и неимоверно високата цена на победата над нацизма и фашизма през Втората световна война – започнала на 1 септември 1939 г. с нападението на хитлеристка Германия над Полша и завършила с капитулацията на Япония пред Антихитлеристката коалиция на 2 септември 1945 г.

Остро отекнали събития от тазгодишното българско лято особено болезнено и с безпощадна яснота откроиха колко жизнено важно е съхраняването на историческата памет, отстояването на антифашизма, изграждането на нравствена координатна ос у подрастващите, принципното, отговорното, осмисленото и през уроците на миналото позициониране в днешния отново вибриращ от войни сложен свят.

Съвсем основателно във фокуса на обществения отговор е загрижеността за образованието, както и за цялостната културна и социална среда. Но ключова е и ролята на медиите и журналистите. Те са мембраната, способна да усилва или заглушава ехото на тази среда. Залитането към едностранчива пропаганда и автоцензурирането в синхрон с доминиращия мейнстрийм, както и с обвързаностите на медийни босове, са ширещата се отрова за журналистическата професия.

Уви, от десетилетия вече масовата журналистика спря да е носител на критична мисъл, на морални ориентири, на хуманни послания, на диалог между културите, на просветителска и будителска мисия. Вместо това позволи да бъде употребявана за разрушителни конфронтации, манипулации, (гео)политически игри и откровени лъжи. Така започна да се самоунищожава още далеч преди да се зададе мачкането от безпощадния технологичен феодализъм.

Всеобщ е шокът от пронацистките увлечения и жестокостта на малолетните пловдивски убийци. Но увиснаха без медиен отзвук въпросите за десетилетията изкривена през екрани и ефири реалност, в която се формират изкласяващи юношески съзнания. Тук е и „равнопоставеното“ отразяване на Луков и Анти-Луков марш – тоест приравняването на фашисти и антифашисти. Тук са и безбройните предавания, очернящи антифашистката борба в България през Втората световна война, когато тогавашните управници правят държавата ни съюзник на хитлеристка Германия – но в микрофоните до безкрайност е повтаряно, че „фашизъм в България не е имало“. Тук е и изобилието издания с мемоари на нацистки генерали на фона на почти пълната липса на антифашистка литература из книжарниците ни.

Още много примери може да се привеждат, но най-пресният е буквално от последните дни – подписката против държавната литературна награда на името на разстреляния за антифашистка дейност на 23 юли 1942 г. поет Никола Вапцаров, клеймен от авторите като „терорист“… Колко журналистически гласове посмяха да се надигнат от трибуните на медиите си, за да отстоят антифашизма и Вапцаров?…

И хайде да сравним липсата на медиен интерес към това посегателство срещу поета антифашист, удостоен посмъртно със Световна награда за мир, и медийното преекспониране на очевидната постановъчна провокация с арестуваната в Струмяни активистка, обявена за „журналистка“. Да, факт е, че има неприемливи полицейски действия, но и МВР веднага е реагирало на това с отстраняване на местен шеф. Всичко останало са нарочни политически спекулации, които медиите услужливо усилват. И за пореден път представят несъразмерна спрямо реалността картина. За сметка на множество други, по-съществени за обществото проблеми.

Колко ли са оцелелите в сюрреалистичната ни медийна действителност журналисти с чувствителност към тревогите и болките на „обикновените“ хора? Журналистите с идеали, с каузи, с визии?

Изключителният полски репортер Ришард Капушчински (1932-2007), отразявал разпадането на колониалната система в Африка и ред революции и преврати в Латинска Америка, казва навремето: „Журналистическата работа не е да се мачкат хлебарки, а да се пали светлината, за да видят всички как хлебарките се разбягват и се крият“.

Англичанинът Джордж Оруел (1903-1950), интербригдист-антифашист в Испанската гражданска война и автор на „1984“ и „Фермата на животните“, също има своя формулировка: „Журналистика е, когато се публикува онова, което някои не искат да видят публикувано. Всичко останало не е журналистика, а пиар“.

А ето какво казва и голямото име на българската честна журналистика, „безследно изчезналият“ през „белия терор“ след 16 април 1925 г. Йосиф Хербст: „За свободни хора може и бива да пише свободен човек. Независимостта за мен не е някакъв спорт, тя е публицистично оръжие за постигане на по-висши общественополезни цели.“

Такива по-висши общественополезни цели си остават антифашизмът и мирът. Няма и не може да има „равнопоставеност“ с фашизма и войната, които са еднозначно античовешко зло. Реабилитирането на нормалните човешки възприятия е шансът за съживяване и на нормалната журналистика, и на нормалния обществен климат у нас.

Източник: sbj-bg.eu