Западната система, оформена след трите енергийни кризи през ХХ век, умира пред очите ни под напора на четвъртата, пише Foreign Policy.
Стандартният разказ за международния икономически ред след Втората световна война не е погрешен, но е непълен. Традиционните интерпретации твърдят, че съюзът между Западна Европа и Съединените щати се консолидира веднага след войната благодарение на системата от Бретън Уудс, която обвързва световните валути с щатския долар и стабилизира глобалното икономическо управление чрез Международния валутен фонд и Световната банка. Според тази версия партньорството е било допълнително укрепено с Плана „Маршал“ в началото на Студената война и със създаването на Европейската икономическа общност през 1957 г.
В действителност именно трите големи петролни шока след войната – през 1956, 1973 и 1978-1979 г. – затвърждават съюза между Западна Европа и САЩ и поставят основите на днешния политически и икономически ред. Те обясняват и неговата крехкост.
И трите енергийни кризи са част от по-широките усилия на постколониалните държави да използват „петролното оръжие“, за да укрепят икономическия си суверенитет наред с политическата независимост. Тези сътресения се преплитат с предизвикателството, отправено към системата от Бретън Уудс от зараждащото се глобално мнозинство от деколонизиращи се държави, които се противопоставят на западното влияние върху вътрешната икономическа политика на Азия, Африка и Латинска Америка.
Настоящата енергийна криза поставя своеобразна рамка около предишните сътресения, като разрушава реда, който те помогнаха да бъде изграден. Четвъртият петролен шок бележи ключов етап в отслабването на геополитическата и икономическата мощ на САЩ на световната сцена. Той също така разклаща съюза между Съединените щати и Западна Европа – партньорство, което трудно би могло да бъде възстановено в предишния му вид.
Първи петролен шок – 1956 г.
Първият петролен шок възниква през 1956 г., когато Египет национализира Суецкия канал в името на ресурсния суверенитет. Великобритания, Франция и Израел отговарят с военна намеса, очаквайки бърза победа. Когато войските на Гамал Абдел Насър потапят десетки кораби с камъни и блокират Суецкия канал, те прекъсват европейските доставки на петрол от Персийския залив. Това, което започва като демонстрация на имперска мощ, завършва с унижение: Великобритания и Франция се изтеглят, след като САЩ отказват да подкрепят съюзниците си. За мнозина двете държави изглеждат като империи на прага на изчезването.
За Западна Европа Суецката криза е предупреждение за бъдещето. В Африка и Карибите новоосвободените държави отхвърлят колониалните връзки, настояват за контрол върху природните ресурси и търсят алтернативни форми на регионално икономическо сътрудничество – от Федерацията на Западна Индия до Съюза на африканските държави.
Този контекст е от съществено значение за разбирането на европейската интеграция. Договорът от Рим от 1957 г. често се представя като реакция срещу фашизма, но той е и отговор на заплахата от зараждащ се антиимпериалистически икономически световен ред. На 20 февруари 1957 г. шестте държави основателки на договора се съгласяват да обвържат над десет отвъдморски територии чрез Част IV на документа, въпреки че „асоциираните“ държави не получават право на глас. Така се създава система на преференциална търговия, която свързва Европа с бившите ѝ колонии, като същевременно ограничава възможностите за незападен ресурсен суверенитет и потиска икономически форми на федерализъм, стремящи се да заобиколят западните държави.
Втори петролен шок – 1973 г.
САЩ подкрепят европейската интеграция, но напълно се присъединяват към нея в оформянето на глобалното икономическо управление едва след втория петролен шок през 1973 г. Тогава Египет и Сирия предприемат координирана атака срещу Израел с цел да си върнат Синайския полуостров и Голанските възвишения. Когато западните държави започват да доставят оръжия на Израел, страните производителки на петрол реагират решително.
ОПЕК рязко повишава цените на петрола, а Организацията на арабските страни износителки на петрол налага съкращения на износа и ембарго срещу западните поддръжници на Израел. Тези действия са представени като начин да бъдат променени „фундаменталните уравнения на икономическата власт“, по думите на ямайския премиер Майкъл Манли. Подобно на Суецката криза, и те са част от по-широкия призив за антиимпериалистически ресурсен суверенитет. Венецуела, която по това време национализира собствените си петролни резерви, определя случващото се в Латинска Америка и Близкия изток като „петролна революция“.
В Западна Европа и Северна Америка обаче събитията остават известни като „петролна криза“. Цените на петрола скачат рязко и разтърсват икономики, силно зависими от евтината енергия. До 1970 г. петролът вече е изместил въглищата като основен енергиен източник в Западна Европа.
Кризата не е само въпрос на разходи за живот, а и на идентичност. След десетилетия на леснодостъпен петрол и нарастващо потребление за много западни наблюдатели е немислимо, че разнородна коалиция от държави от Близкия изток и Латинска Америка може внезапно да парализира ежедневието.
Напрежението се засилва и от други дестабилизиращи процеси. През 1971 г. САЩ започват демонтажа на системата от Бретън Уудс, прекратявайки конвертируемостта на долара в злато, което води до плаващи валутни курсове и финансова нестабилност. Индустриалният упадък в Европа и Северна Америка се ускорява, безработицата и икономическата стагнация се увеличават. Последва банкова криза, а Западна Европа официално изпада в рецесия.
В условията на тази несигурност бъдещето на световния ред изглежда неясно. През 1974 г. Групата на 77-те – коалиция от незападни държави, създадена в рамките на Конференцията на ООН за търговия и развитие – провъзгласява необходимостта от „нов международен икономически ред“. Държавите настояват за ресурсен суверенитет, справедлива търговия и по-голяма автономия за развиващите се страни. Вторият петролен шок укрепва позициите им.
В отговор западните държави задълбочават координацията помежду си. Създадени са нови институции като Групата на шестте, по-късно Г-7, и Международната агенция по енергетика, които да управляват икономическата политика и енергийната сигурност извън рамките на ООН. Едновременно с това Европа и САЩ предоставят на западните финансови институции като Международния валутен фонд и Световната банка безпрецедентна власт. Скоро милиардите петродолари, натрупани от петролните държави и депозирани в западни банки, започват да се използват като начален капитал за развиващите се държави, но при строги условия.
Така се ражда концепцията за „структурното приспособяване“. Наложени от Международния валутен фонд и Световната банка на незападните държави вносителки на петрол след 1976 г., тези програми позволяват на бившите колониални сили да влияят върху вътрешната политика на бившите колонии, като същевременно обвързват деколонизирания свят с бившите метрополии чрез дългови зависимости.
Съгласно условията на заемите държавите са принудени да извършват девалвация на валутите, бюджетни съкращения, ограничаване на заплатите и намаляване на държавната намеса в икономиката. Ресурсният суверенитет и икономическата диверсификация са силно обезкуражавани. Наред с това незападните държави са под натиск да либерализират търговията си и са санкционирани, ако се опитат да изграждат преференциални отношения с други незападни партньори.
Докато западните държави заемат най-високите постове в Международния валутен фонд и Световната банка, африканските, азиатските и латиноамериканските страни почти нямат право на глас. Както в случая с Европейската икономическа общност, те отново остават заключени в колониални икономически отношения и изключени от пространствата за вземане на решения.
Трети петролен шок – 1979 г.
Третият петролен шок, предизвикан от Иранската революция през 1979 г., допълнително задълбочава тези процеси. Обещавайки борба срещу империализма и траен суверенитет за Иран, революционерите заявяват, че ще поправят последствията от англо-американския преврат от 1953 г., който сваля премиера Мохамад Мосадък и спира процеса на национализация на иранския петрол. Те изграждат нови регионални съюзи и вписват антиимпериализма в учебниците и градската среда. Така например в Техеран се появяват улици на името на Патрис Лумумба, Махатма Ганди, Боби Сандс и Нелсън Мандела – символи на антиимпериалистическата идентичност на Ислямската република. На този фон световните цени на петрола се удвояват.
Както и при първите две кризи, западните сили реагират бързо. През ноември 1979 г. САЩ налагат икономически санкции на Иран, търговски ограничения и замразяват около 8 млн. долара ирански активи. Няколко години по-късно западноевропейските държави също се присъединяват, представяйки Иран като основен дестабилизиращ фактор в региона и увеличавайки оръжейните доставки и финансовата подкрепа за Ирак по време на опустошителната война между Иран и Ирак от 1980 до 1988 г.
Успоредно с това структурното приспособяване се превръща в определящ елемент на глобалното икономическо управление. Специалните икономически зони и неолибералните инструменти за износно производство с данъчни облекчения се свързват тясно с тези програми, което води до надпревара към все по-ниски трудови възнаграждения и екологични стандарти. През 80-те години Западна Европа и САЩ възприемат неолибералната логика, ограничават социалната държава и приемат дерегулацията.
Опустошителната дългова криза в Третия свят почти не забавя процеса. Неолиберализмът, оформен първоначално като реакция на петролните шокове, се глобализира, а Западна Европа и САЩ затвърждават лидерството си в световния икономически ред.
Четвърти петролен шок – 2026 г.
Днес светът е в разгара на четвърта петролна криза, отново свързана с Иран. Ислямската република е непопулярен и репресивен авторитарен режим. Но самото ѝ съществуване е тясно свързано с антиимпериалистическа активност и обещанието за траен ресурсен суверенитет за иранския народ.
След съвместната израелско-американска атака срещу Иран на 28 февруари Техеран затваря Ормузкия проток, което забавя движението на петрол и подтиква САЩ да наложат блокада. Нарушаването на енергийните потоци и веригите на доставки отново разкрива крехкостта на съществуващия ред.
Последствията далеч надхвърлят енергийния сектор. Нарушени са глобалните вериги за доставки, включително доставките на хелий, жизненоважен за производството на полупроводници. Плановете за цифрова инфраструктура и развитие на изкуствен интелект в държавите от Персийския залив вече са поставени под въпрос, докато инвеститорите преоценяват геополитическите рискове. В същото време страните от Залива се опитват да ограничат всякаква информация за щетите от иранските удари, като властите в Дубай дори заплашват с до две години затвор всеки, който публикува снимки от иранските ракетни атаки.
Конфликтът променя и геополитическите съюзи. За разлика от предишните петролни кризи, които укрепват западното единство, настоящата ситуация го разрушава. Става ясно, че САЩ и Израел не са способни да защитят държавите от Залива от иранските атаки. В резултат навсякъде започват да се договарят нови хоризонтални партньорства: между Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства с Украйна, между Канада и Китай, както и между европейските държави и независими страни от региона.
Съединените щати са изправени пред особени трудности. При управлението на Доналд Тръмп страната изтощава традиционните си съюзници, които започват да търсят по-надеждни търговски партньори. На фона на ескалиращи мита и несигурност в трансатлантическите отношения Европейският съюз финализира дълго отлагано търговско споразумение с Бразилия, Аржентина, Парагвай и Уругвай и подписва мащабно търговско споразумение с Индия. Европейските лидери проучват и по-тясно сътрудничество с Всеобхватното и прогресивно споразумение за Транстихоокеанско партньорство – многостранен търговски договор, в който САЩ не участват.
Същевременно увлечението на Тръмп по криптовалутите не предлага основа за нов световен икономически ред. Специалистите определят тези валути като силно волатилни и спекулативни инструменти, податливи на измами. Разбира се, мемекойнът на Тръмп носи значителни печалби на президента и неговото обкръжение, но това е форма на клиентелизъм, а не начало на нов глобален икономически модел.
Старата хегемония на долара отслабва. Международният валутен фонд и Световната банка признават, че все по-трудно компенсират икономическите щети от геополитическите сътресения. Делът на щатския долар в световните валутни резерви продължава да намалява, докато държавите диверсифицират резервите си и увеличават златните си запаси.
Тенденцията към „дедоларизация“ е изрична цел за страните от Глобалния юг, особено в рамките на БРИКС+, които се стремят да разширят двустранната търговия в местни валути и да увеличат използването на инструменти като китайската система за трансгранични междубанкови разплащания CIPS. След началото на войната срещу Иран в края на февруари използването на CIPS нараства рязко.
Светът постепенно се отдалечава от еднополюсното господство на долара към фрагментиран и частично многополюсен валутен ред. Иран все по-активно договаря разплащания в петроюани вместо в петродолари в опит да отслаби американската хегемония. От въвеждането си през 2018 г. петроюанът печели позиции в Русия, Иран и Венецуела, подкрепен от факта, че Китай е най-големият вносител на петрол в света. Индия също започва да урежда петролни сделки в юани и дирхами вместо в долари. Дори традиционни съюзници на Вашингтон в Залива, като Саудитска Арабия, експериментират с продажби на петрол в други валути, особено към азиатски държави.
Успоредно с това политическият и икономическият статут на Израел се променя. Страната се подготвя за тежки икономически последици от войната, а усилията за разширяване на сътрудничеството между Израел и държавите от Залива са блокирани. Инициативите на Тръмп и израелския премиер Бенямин Нетаняху „Проект Изгрев“ и „Съвет на мира“, насочени към създаването на специална икономическа зона в Газа на стойност 112 млрд. долара, срещат сериозни препятствия. Огромният брой цивилни жертви в Иран и Ливан, включително използването на бомби от 2000 паунда срещу жилищни квартали, подкопава твърденията за „стратегически цели“. В резултат нито Израел, нито САЩ печелят дългосрочно доверие или нови съюзници в региона.
Ще се появи ли нова ОПЕК или нова Група на 77-те и дали антиколониализмът ще бъде тяхното знаме? Засега изглежда, че победителите в тази война са Китай и Иран, а не Израел и САЩ. Китай има какво да спечели, тъй като държавите търсят алтернативи на зависимостта от петрола. Влиянието на Пекин расте и заради стремежа му да се представя като посредник и миротворец в региона.
Освен това уязвимостта на държавите от Залива към иранските атаки, както и фактът, че исторически те са успявали да постигат договорености с Техеран, може да доведе до кошмарен сценарий за Израел и САЩ. При него Иран би могъл да се превърне в нов регионален икономически хегемон, който заедно с Китай и Русия гарантира военната и ресурсната сигурност на Залива.
Някои анализатори твърдят, че въпросът дали войната срещу Иран ще постави началото на нов политико-икономически ред зависи от нейната продължителност. Това обаче изглежда погрешно. Ако войната приключи скоро, Иран почти сигурно ще бъде възприет като победител и светът ще се пренареди съобразно това. Но дори конфликтът да се проточи с огромни цивилни жертви, ще стане ясно, че Иран е много по-сериозна военна и икономическа сила, отколкото САЩ и Израел са предполагали. Китай също ще извлече ползи, независимо от развоя на събитията, тъй като икономическата му мощ и образът му на „отговорна глобална сила“ се засилват от конфликта.
Четвъртият петролен шок разрушава западния блок. Великобритания, Германия и Франция отказват участие във войната, а лидерите на ЕС подчертават необходимостта от договорено решение вместо военна победа. Натрупващите се икономически и социални кризи, предизвикани от конфликта, допълнително убеждават европейските държави в необходимостта Близкият изток да бъде стабилизиран чрез ново пренареждане, което заобикаля Съединените щати.
Дори ако в Белия дом дойде по-малко империалистически настроен президент, Вашингтон вече трайно е отслабил ролята си на институционална опора на световния ред. Подкопани са принципи като безусловната взаимна отбрана, Г-7 е разединена, а Международният валутен фонд и Световната банка са отслабени. Европейските лидери се тревожат не само от един конкретен президент, а и от възможността бъдещи американски избори да произведат сходни фигури. Докато европейските държави продължават да изграждат алтернативни съюзи в областта на търговията и сигурността, заобикаляйки САЩ, разривът в западния свят ще става все по-труден за преодоляване. Дори Вашингтон в бъдеще отново да се ангажира по-тясно с Европа, тези нови споразумения вече ще имат собствена инерция.
В крайна сметка редът, воден от Запада и укрепен от трите енергийни кризи на XX век, се разпада под натиска на първата голяма енергийна криза на XXI век. Дали това ще доведе до по-справедлив свят, тепърва предстои да се види. Ако Иран и Китай излязат като победители, вероятно поне в краткосрочен план светът ще стане свидетел на разширяване на държавно направляван авторитарен меркантилизъм, белязан от нови силно милитаризирани политико-икономически съюзи, които заобикалят Съединените щати.
Съществува и възможност да се оформи постнационална глобална плутокрация, която да създаде форма на „технофеодализъм“ или полицентричен капитализъм. Има обаче и по-малко вероятен сценарий: възход на нов транснационален демократичен модел, който поставя работниците пред капитала, сигурните вериги за доставки пред евтиното производство и ориентира икономическата политика към екологична устойчивост.
Енергийната криза, породена от войната срещу Иран, нанесе смъртоносен удар на икономическия ред, воден от Запада и формиран като реакция на трите енергийни кризи на миналия век. На хоризонта вече се очертава нов международен политико-икономически ред.
Коментирай първи