Авторът на Националната стратегия за отбрана на САЩ – 2026 г. е неприкрития фашист Елбридж Колби
Автор: Арно Бертран, substack.com
Ако преди няколко години някой беше казал, че американците изобщо не се интересуват от Тайван и че стойността му за Съединените щати е колкото на разходен материал, островно прокси, чиято единствена задача е да обслужва циничните американски военни интереси… такъв щеше да бъде обвинен, че повтаря китайската пропаганда.
Знам го, защото аз казах това преди няколко години и бях обвинен точно в това
Е, Пентагонът току-що потвърди онези мои твърдения и ме оневини – не съм китайски агент. Националната стратегия за отбрана на САЩ за 2026 г. описва ролята на Тайван точно така, както я описах аз: като нищо повече от остров от т.нар. „Първа отбранителна островна верига“, тоест като обикновено военно укрепление, целящо да пречи на китайските търговски кораби да излязат в Тихия океан. Зад първата островна верига има и втора такава, състояща се от атоли, архипелази и други вериги от малки островчета, върху които са накацали една до друга американски бази, които изпълняват същата анти-китайска функция.
Но да се върнем на Тайван. Изобщо не преувеличавам – името на непризнатата островна държава не се появява нито веднъж в новата американска отбранителна стратегия. Буквално единственото предназначение на Тайван в документа е „отбраната по Първата островна верига“. Това е пълният обхват на причините за съществуването на Тайван в американското стратегическо мислене днес – чисто географска линия на отбрана, която може да бъде удържана или загубена. Красивите – и дълбоко лицемерни – твърдения за необходимостта да се „защитава демокрацията“ на острова са изчезнали напълно, заменени от полезността му като първа линия на американската отбрана.
Това е триумфът на мисленето, заложено в „Стратегията на отказа“ на Елбридж Колби. Колби, който днес е заместник-министър на отбраната и основен автор на Националната стратегия за отбрана за 2026 г., отдавна твърди, че за САЩ Тайван има значение единствено заради мястото си на картата.
Всъщност през 2023 г. Колби предизвика огромен скандал в Тайван, като заяви, че в случай на война САЩ трябва да бомбардират Тайван и да унищожат индустрията му, включително TSMC, за да не попадне технологията за микрочипове в ръцете на Китайската народна република. Когато го попитаха дали Тайван не би трябвало да има думата по този въпрос, той отговори, че не би трябвало, защото е „твърде важен за всички останали“. Това накара тайванския министър на отбраната да направи изумително изявление, в което каза, че „Тайван ще се защитава от американски бомбардировки в случай на война с Китай“.
Е, сега Колби е човекът, който определя политиката на Пентагона, и това ясно личи.
Книгата на Колби „Стратегия на отказа“ е поразителна със своя откровен цинизъм. За него властта по същество се свежда до способността да убиваш. Той пише: „Физическата сила, особено способността да убиваш, е крайната форма на принудително влияние. Макар да съществуват и други източници на влияние, всички те са доминирани от силата да убиваш.“ И продължава: „Този, който има психиката и способността да убие друг, ако е готов, може да ескалира всеки спор до това ниво и по този начин да надделее. Ако не бъде адресирана, силата надделява над правото. Затова, за да защитят интересите си, САЩ трябва да се концентрират върху използването на физическа сила.“
Цялата книга развива теория на тази основа: Китай е представен като най-голямата заплаха за САЩ, защото се движи по траектория, при която скоро Съединените щати може да не са в състояние да го заплашват. САЩ трябва да запазят способността си да убият Китай, а перспективата Китай да станат неуязвими за подобна възможност се представя като „китайската заплаха“.
С други думи, „китайската заплаха“ не е нищо друго, освен отказът на Китай да остане уязвим за убиване.
Хората в Тайван изобщо не влизат в сметките на Колби. Всъщност книгата съдържа един от най-потресаващите пасажи, които съм чел в литературата по международни отношения. В случай на война на Китай срещу Тайван той препоръчва американската стратегия да се съсредоточи върху „възпрепятстване, с всички практически средства, на способността на Китай да нанася прецизни удари“, за да може китайските ракети да предизвикат максимални „цивилни щети“. Той представя това като изключително полезно за САЩ, защото „атаките срещу цивилни е много по-вероятно да породят гняв“ и „да демонстрират колко жесток може да бъде Китай“. Накратко, Колби иска САЩ да отклоняват прецизните високоточни китайски ракети, така че те вместо по инфраструктурата, да удрят по жилищните квартали и да убиват тайвански цивилни, заради пропагандната стойност на това, тъй като би показало предполагаемата китайска жестокост. Иронията да напише това черно на бяло в книга очевидно му е убягнала.
Всичко това би трябвало болезнено ясно да подтикне Тайван да прочете надписа на стената. Сега те са изрично възприемани от своя „защитник“ като разходен терен. Място, чиято стойност се изчерпва с това да бъде първа линия на отбрана в американската военна стратегия – място, което може да бъде бомбардирано, за да бъде спрян противника в естествения му стремеж да има достъп до „частния“ американски Тихи океан. Очевидно в защитата на тази американска цел населението на Тайван може, при необходимост, да служи за създаване на полезни пропагандни кадри, ако бъде избито – убийства, които биха били активно улеснявани от американска стратегия, проектирана да максимизира цивилните жертви.
Има и още един сигнал в еволюцията на формулировките за Тайван и Китай в Националната стратегия за отбрана на САЩ за 2026 г. спрямо предишните версии. Целта сега е просто постигането на „баланс на силите в Индо-Тихоокеанския регион, който да позволи на всички нас – Съединените щати, Китай и другите – да се радваме на приличен мир“. Изрично се казва, че този мир трябва да бъде „при условия, благоприятни за американците, но такива, които Китай също може да приеме и с които може да живее“.
Това е език на преговорите. „Мирът“, за който се говори, все още не е договорен; стратегията очертава какво иска Америка от бъдеща сделка, която, според документа, „президентът Тръмп ще договори“. Пише се, че тази сделка трябва да „предотврати Китай да доминира над нас или над нашите съюзници“, но ключовият момент е, че Тайван не е упоменат никъде в документа като съюзник на САЩ. Съюзници са само Япония, Южна Корея, Филипините и Австралия. Всъщност САЩ официално дори не признават съществуването на Тайван като суверенна държава и поддържат само неофициални отношения с Тайпе.
Ако бях в Тайван, щях да си задам няколко много трудни въпроса, като например: ако стойността ми за САЩ се свежда до военна география, до звено във военна островна верига, която може да бъде преначертана, и ако САЩ изрично заявяват готовността си да сключат сделка с Пекин – сделка, която Китай „може да приеме и с която може да живее“ – какво точно е на масата? Може би, само може би, това съм аз?
Това не е спекулация. Именно това си казват много хора в Тайван. Гоминдан – водещата партия в Тайван по брой места в парламента (това е партията, която създаде страната) – чрез новата си председателка Чън Ли-вън вече заявява, че „трябва да имаме собствена субектност и ясно усещане за нашите интереси, вместо да се превръщаме в пионка на Вашингтон или да позволяваме да бъдем източвани до край. Това е неразумно“. Тя препоръчва Тайван да поеме инициативата за преки преговори с Пекин, вместо да следва линията на Вашингтон. Което е напълно рационално: по-добре е да си край масата, отколкото върху нея.
Националната стратегия на САЩ за отбрана за 2026 г. само допълнително доказа правотата ѝ. И това е ключовата ирония тук, както и в голяма част от американската външна политика при Тръмп: като изрично представят другите държави като лишени от субектност фигури на шахматна дъска, чиято единствена цел е да обслужват циничните интереси на САЩ в свят на „Америка на първо място“. С това Вашингтон ги тласка да търсят алтернативи, които в крайна сметка работят срещу американските интереси. Видяхме това миналата седмица с Канада. Същото важи и за Тайван.
Истината е, че стойността на Тайван за САЩ винаги е била цинична. Островът, населен с китайци никога не е бил повече от стратегическа карта срещу Пекин. Но има и стойност в поддържането на привидността – онова, което канадския премиер Марк Карни в речта си в Давос онзи ден нарече „живот в лъжа“, защото лъжата „беше полезна“. Когато започнеш да казваш на партньора си, че връзката ви никога не е била основана на любов и че изобщо не те е грижа за него като личност, че той има значение само дотолкова, доколкото ти е полезен, не се изненадвай, ако той започне да си търси друг/а.
Националната стратегия за отбрана на САЩ за 2026 г. говори за значението на „здравия разум“, но е поразително как не разбира, че здравият разум работи и в двете посоки. Да, за Америка е здрав разум да поставя собствените си интереси на първо място. Но това е също толкова въпрос на здрав разум и за Тайван – или за Канада, или за който и да било друг. На тях им е програмирано да правят същото. И когато току-що си обявил, че другите съществуват единствено, за да ти служат, техният здрав разум ще им подскаже да търсят изхода.
Здравият разум означава да разбереш, че не трябва да обявяваш публично, че другите съществуват само за да поемат куршумите вместо теб, дори ако това е военната логика. Когато премахнеш захаросаната фикция от реториката си и станеш откровен, ти не ставаш „реал политик“ – ти просто се превръщаш в чудовището, с което никой вече не иска да работи.
Но може би, без да искат, са направили услуга на Тайван. Нищо не избистря ума така, както осъзнаването, че пастирът ти през цялото време те е водел към кланицата.
Коментирай първи